Калин Терзийски: Амбивалентността

Когато през 1910 г. Ойген Блойлер изковава и пуска в обращение този термин, той явно има предвид мен. И нашето време.

Шегувам се, както обикновено.

Диоген, когато Александър Македонски го попитал "Какво да направя за теб, велики мъдрецо?", му отговорил: "Какво да направиш ли? Дръпни се, че ми закриваш слънцето." Та и той вероятно се е шегувал.

Ойген Блойлер е имал предвид характерната двойнственост на чувствата и поведенията на шизофрениците. Ойген Блойлер всъщност е психиатърът, създал терминa "шизофрения". „Схизис” означава разкъсване, разцепване; „френ” – диафрагма. Древните гърци са смятали, че диафрагмата е телесното убежище на душата. Преминало през фъфлещата бленда на прекрасния германски език („немски” идва оттам, че славяните са смятали западните си съседи, германци, за неми), се получава именно „шизофрения”. От шизофрения страдат не повече от 0,7% от хората на земята. Но пък не е и малко, нали? Нещо като 60 милиона. Държава с население колкото Обединеното кралство, само от шизофреници – как ви се струва?!

(Само за смешна вметка – от страшния Ковид-19 са починали по-малко от 600 хиляди души, тоест - трябва да сме наясно колко ужасно много са хората на земята и колко микроскопични са числа като сто хиляди или един милион на фона на осеммилиардното човечество. Oт детски глисти в света умират над милион души всяка година! А и нима само пианистите (!) в Китай не са около седемдесет милиона?)

А знаете ли, че докато си бъбрим, езикът, поради независещи по никакъв начин от нас причини, така се е огънал и променил, че използването на думата „шизофреник” е вече толкова неприемливо и политически некоректно, колкото и думата... пе...раст?

Сложен живот, какво да ви кажа.

И така – амбивалентност. Я да видим какво пише за нея?

Амбивалентност е състояние на субекта, който в дадена ситуация и в едно и също време изпитва противоречиви чувства. Амбивалентността не е абнормно психично състояние. Все пак се случва, когато противоречията са непреодолими, тази двойственост на чувствата да се прояви чрез патологично поведение. Терминът е създаден от Ойген Блойлер през 1910 г., за да означи един от най-важните аспекти на личността на болните от шизофрения. У тези болни се наблюдават внезапни промени в настроението, без да бъдат разбираеми причините за промяната.

Звучи ли ви познато?

Ето затова казах в началото, че все едно е имал предвид нас и нашето време.

Двойнственост на чувствата.

Вървя си по улицата на малкия град, в центъра на България. Виждам голяма реклама. На нея две красиви млади момичета си седят. Не правят нищо отчетливо. Защо? – се питам в миг. Ами защото рекламата е за цигари, отговарям си, и затова няма как да правят нещо отчетливо – вече е забранено да се показват пушещи хора. Пушенето не е забранено , но е притиснато и превърнато в полулегален акт. А пушещите са вкарани в територията на тоталната амбивалентност. Момичетата от плаката просто си седят и си небрежнеят нещо, „чилват си” - както казват младите, кефят си се, там, на нещо, неведомо и тяхно си, но не пушат, поне не и на плаката – това е вредно! И отдолу, под техните снимки, каквито са красиви и с кафяви от средиземноморското слънце крака, пише: "Пушенето убива... " и така нататък, и дрън, дрън, дрън!

Красиви момичета, пък убива... хм...

Кове се и се изковава, направо на улицата, нашата горда, съвременна, тотална амбивалентност: хубаво ли е, лошо ли е, дали не е и хубаво, и лошо едновременно, да го мразим ли, да го обичаме ли, да го харесваме ли и да повръщаме ли, едновременно с харесването си? Какво да го правим това нещо, което е представено на плаката? Как да се отнасяме към него със своите оценъчни чувства?

Някой особено умен, помирителен и мазен, ще каже"Това е именно състоянието на зрелия човек!" Той не чувства, нито в черно, нито в бяло. Той е човек на нюансите – в неговото харесване има и не-харесване, в неговото обичане има и мразене!

Ех, все ще измислите нещо такова - блудкаво, вие съвременни лицемери и помирители такива!

Хубаво е да има и Ян и Ин,  да има някаква двойнственост, но ние съвсем... хм... Как казваше великият пациент Жарко от Мъжко остро? "Докторке! Харесвам и тебе, и доктор Радкова, и щото не мога да избера, и ето, съвсем се разчекнах в шизофренията." Та и ние така, съвсем се разчекваме в шизофренията, в това наше време.

Да обичаш ли, да мразиш ли, да повръщаш ли, да въздишаш ли или всичко накуп и едновременно?

Вървя си през малкия хубав град, в центъра на България, и сядам в хубав ресторант. И си поръчвам нещо - хубаво е, доста елегантно, честно казано -  по-хубаво от повечето заведения, в които съм бил из Европа. И ето – към мен идва белокос и достолепен мъж.

Събеседникът ми, с когото сме седнали в ресторанта, тихо ми прошушва: "Това е отколешният директор на военния завод!" И в главата ми, за миг, минава мисъл. "Колко хиляди статии и гневни памфлети съм написал срещу военната индустрия! Колко гняв съм изсипал косвено върху главата на този белокос човек...  Дано не е чел статиите ми...Защото, ето, сега идва право към мен и събеседникът ми ми прошушва в допълнение: "Той е собственик и на този ресторант!"

Белокосият мъж застава до нас и благо започва да ми обяснява: как е преустроил ресторанта, как е докарал чак от Америка машинка, с която готвачите, по специален начин, режат лук и го панират с много специална панировка, така че да стане като някакво панирано цвете... и как има най-хубавия хайвер от белуга... и как готвачите му са минали специален курс да готвят сьомга и разни такива сложни риби... и как правят най-хубавия смилянски боб.

И аз усещам отново своята добра, стара, наша, съвременна амбивалентност. "Та това е производител на оръжие – най-големият в страната, но той е и собственик на хубав ресторант. Направил е наистина хубаво място и явно е и вдъхновен кулинар, и загрижен работодател. Явно обича да изпипва нещата." Казвам си: "Ако повече хора в България са толкова загрижени за качеството на това, което правят, България току виж станала Швейцария, че и даже по-хубава."

И белокосият се усмихва, доразказва ни за супата от руски квас, която правят готвачите му, после лампичките, които опасват целия двор на светлото заведение, светват и става много хубаво и празнично. Наистина – европейско място. Амбициозно. След минути пъргав сервитьор идва с каничка квас и чаши много специална руска водка. "Това е от шефа!", казва сервитьорът и се усмихва свойски. Но е официален – работата тук не е като в кръчма, та да си фамилиарничиш с клиентите. И аз си казвам: "Какво ли може да е моето отношение към един такъв белокос господин? Пари – от оръжие, но производната на тия пари е всъщност едно наистина хубаво място. Много хубаво. Обнадеждаващо. Работещо. На което някак оптимизмът за бъдещето, сам се налага - истинско европейско и светло място."

А дали „европейско” още дълго ще бъде безусловен синоним на „хубаво и светло”? Или и в това отношение ще развием тежка, коварна амбивалентност?

Не изпивам водката. Личните ни проблеми (запомнете това мое прозрение) са също в голяма степен причина за нашата амбивалентност. Аз прекалено много пих в миналото и сега няма как – не пия. Отношението ми към тази много скъпа, вероятно страшно хубава руска водка, в чаши като същински атомни подводници – тъмни, със стоманени орнаменти по тях, замръзнали от дълбокия студ на някакъв ледовит океан (или фризер) – е именно амбивалентно. Харесвам я - и се плаша от нея, и даже леко ми се повдига, докато се изкушавам да близна поне с върха на езика. Амбивалентност на всички фронтове!

Защо написах всички тия странни психологически лабиринти?

За да ви подскажа да помислите за амбивалентността.

И да ви подсетя, да си помислите за сегашната ситуация в страната ни. И в света. Но да мислите именно през призмата на тази амбивалентност, за която имах честта да ви разкажа.

Или, казано простичко...

Като се махнат сегашните – ако се махнат, какви ще дойдат? И какви сме ние, над които ще се качат нови властници? И има ли значение какви ни се „качват” на власт, след като ние сме си такива, каквито сме? И не се променяме?

И какво да изпитваме -  към старите, към новите, към всички стари и към всички нови, към отиващите си и към идващите? Страх, отвращение, надежда, любов, гадене, омраза или съжаление?

Мислете, мислете.

И не се мъчете – никога няма да постигнем някаква крайна определеност.

Все пак за патологичното мислене при шизофрения е характерно именно това – да не може да се осмислят ситуациите от две страни, от три страни, от всички страни. А да се приемат само едностранчиво.

Точно по тази причина всяка халюцинация (защото не е преминала през коригиращата „втора гледна точка”) се приема като реалност.

Да, определено е добре да си даваме сметка, че никога, никое нещо не е било такова и такова!

То винаги е било такова и такова – и в същото време е било и точно... обратното!

Така че – добър ден!

Още по темата

08/07/2020

Нашите автори

Да уважавам сърбите или да ги презирам?

26/06/2020

Нашите автори

Боже, ще ме помилваш ли?

Следете новините ни в GoogleNews