Истините на Д'Артанян

Николай Братоев - Крижицки 30 март 2024 в 10:30 1905 0

книжарница

Снимка Личен архив

Книжарница на ул. "Г. С. Раковски" заснета преди 1944 г.

Скоро по телевизията, която обикновено не гледам, а слушам като радиостанция, споменаха нещо за актьора Илия Добрев. Веднага в съзнанието ми изникна случка от моето детство. Беше една зима преди повече от 50 години. Макар и толкова отдавна споменът точно за тази роля на Добрев никога няма да избледнее. Вън свиреше свирепа фъртуна и навяваше снежни преспи в двора ни в "Разсадника". Слънцето залязваше, а вкъщи голямата нафтова печка пръскаше живителна топлина.

Макар и рано привечер, бяхме се излегнали с дядо ми Борис на широкото пружинено легло във всекидневната, а с юргана си бях направил „пещера“. Вътре бях наредил малките оловни войничета, които ми бяха предадени по наследство от… майка ми и с които разигравах (и озвучавах) по детски баталните сцени от кампаниите на Наполеон в Русия и Европа. Дядо стана и щракна голямото копче на телевизора ни „Опера“. Тогава нямаше дистанционни и всичко ставаше ръчно. На телевизора му трябваше и известно време докато пусне картината – нещо съвсем нормално. В днешно време за дизайна и изобщо функционирането му може да се каже с една дума – „щайга“. Но пък тогава да имаш такъв уред в дома си - беше почти лукс за повечето семейства.

Когато картината се появи, се излъчваше „Студеното сърце“ телевизионен театър по Вилхелм Хауф. Показах главата си от „пещерата“ и не откъснах поглед от екрана докато пиесата не свърши и не започнаха новините. Бях развълнуван, замаян, впечатлен. Цяла вечер, че и през нощта, изживявах ужаса от смяната на сърцето на Петер Мунк с камък. И даже признавам си – Бога ми, горко плаках за него скрит под юргана. Всъщност това май беше първият ми детски, пардон човешки, сблъсък с алчността. Не разбирах защо уважаван и симпатичен човек като Мунк изведнъж се оказва въвлечен в някакъв паричен водовъртеж и защо влиза в съюз със злото. Не разбирах защо на човек може да му се предлага изкушение от 100 хиляди талера, че и да се върне по всяко време, ако има нужда от още много торби с пари. А неизбежно в замяна на това финансово обезпечение да му се даде един студен камък.

Но тогава не знаех нищо за алчността, което е разбираемо. Но пък научих що е „талер“ - някогашната немска парична единица. Апропо, много хубава дума, която запали у мен страстния събирач на стари чуждестранни монети и фотографии. Малко по-късно научих и друга финансова дума – „су“, дребна френска монета, чието описание и предназначение узнах между страниците на „Клетниците“. Дребните „су“, които горката Козета получаваше за мъкненето на въглища за печките на отвратителното семейство Тенардие. След няколко години се сблъсках с едно подобно семейство и ги бях ги кръстил „Тенардие“, напълно заслужено.

Дядо Борис, който тогава още работеше, през почивните си дни често ме взимаше за ръка и ме водеше при един свой отколешен приятел на улица “Г. С. Раковски“. Беше малко, полутъмно магазинче, натъпкано с книги до тавана. Продавачът беше отличен познавач на всички стари издания. Съвременните книги не бяха негова страст – намираше ги за много „плоски“ и не им обръщаше внимание. Това го казваше тихо, наведен към ухото ми и слагаше пръст пред устните си. Тайнствеността ни сплотяваше.

Докато отивахме към това вълшебно царство, дядо Борис казваше, че приятелят му е малко смахнат, защото понякога събирал разпилени страници от книги около кофите за боклук и ги складирал в мазето под магазинчето си, а в един тефтер записвал от кои произведения са и кой е авторът. От време на време преглеждал списъка и с малко късмет възстановявал липсващите страници по книгите, които хората му носели за консигнация или просто за препродажба. За жалост, не помня името на този човек, но ми харесваше това, че всеки път като тръгвах ми подаряваше детски книжки. Понякога разглеждах и оригинални американски комикси – нещо невиждано от всички мои връстници, защото тези формати не бяха популярни и се появиха доста по-късно по павилионите в български варианти. В детското ми съзнание тогава тази малка книжарничка беше единственото място не само в града, не само в страната – но и на планетата, където можеше да се види подобно нещо.

Всяко посещение в онова малко дюкянче за мен си беше цяло приключение, потапях се в света на миналото, при това съвсем безплатно. Беше интересна гледка как дядо ми и книжарят веднага вадеха столчета и разпъваха една малка алуминиева масичка. Върху нея слагаха кутията за табла, започваха да редят пуловете и да мятат зарчетата. За мен приятните моменти настъпваха с разглеждането на детските книжки.

Един ден продавачът на книги ми подари старо издание на "Тримата мускетари". Тогава бях на 11-12 години и май така у мен се пробуди интересът към приключенските романи. Точно този подарък смятам за един от най-великите в живота ми, а съдържанието на дебелата книжка ме научи на много неща и изобщо, изигра гигантска роля в развитието ми. Тримата мускетари ме научиха на смелост, приятелство, хумор и на много още. А също и що е чест. В съвременния ми живот рядко има такива понятия, но мога да напомня на пропусналите да разберат съдържанието на думата „чест“, че книгата се преиздава и лесно ще могат да проследят по нейните страници това, което съм забелязал и аз по тази тема.

Д'Артанян ми е любим. Исках да съм само Д'Артанян. Когато се появиха първите любовни трепети пак той ми повлия. Стараех се да му подражавам. Може би го боготворях. Понякога си мисля - ако истинският прототип на Д'Артанян (който впрочем е съществувал със същото име като героя от романа на Александър Дюма) беше наш съвременник? Какво би видял в живота си, дали би живял в Европа и Америка, дали би строил мостове на така бленуваната демокрация или пък комунизъм някъде по света, дали би споявал и сплитал няколко национално-културни архетипа? А може би щеше да бъде дисидент, концлагерист от Белене, конформист, който бързо се прощава с надеждите си? Ренегат, изгубил завинаги илюзиите си. Кой знае…

Продавачът на книги изглежда беше запален и по старите морски карти – имаше много такива поставени в рамки и закачени с пирони. Една от тях - най-голямата, даже беше закачена с четири райбера на тавана, тъй като нямаше как да се провеси нещо с такива гигантски размери на някоя от стените. Помня, първият път когато я видях. Стори ми се, че това е цял океан пълен с плуващи в него острови. Тогава още не бях чел нищо за Робинзон Крузо и не подозирах за премеждията на моя връстник Джим Хокинс от „Острова на съкровищата“ нито пък за приключенията му из моретата с куция капитан и пиратската команда.

След като „изгълтах“ и тези романи, картата на тавана и тези по стените станаха още по-интересни за мен. Докато възрастните приятели играеха на табла (често и на шах, тогава ставаше значително по-тихо) аз се качвах внимателно един сгъваем стол и въоръжен с лупа дълго се взирах в сините брегове и парчетата земя на голямата таванска карта. Впрочем лупата по-късно я ползвах в игрите с неколцина приятели, след като изчетохме „Шерлок Холмс“ и се правехме на детективи из квартала. Аз, естествено, бях Холмс, а за доктор Уотсън имаше ротация от навалицата.

Разглеждайки картата на тавана с лупата, виждах с подробности скритите заливи, мъгливата морска шир и птиците, кръжащи около проблясващите пасажи с риба. Представях си как океанските течения са завлекли през нощта в залива стари, изкорубени парчета от лодки и прочее отломки от разбити кораби. Неколцината оцелели на острова пирати някак са усетили с чувствителните си носове миризмата от намазаните със смола черни дъски на доплувалите от течението останки. Мигом са се втурнали да ги събират и вадят на брега – може да потрябват някой ден. По-късно пиратите са се заели с обичайните си занимания: чистенето на люспите на уловената риба, готвенето и подправянето на чорбата, вряща в голямата черна тенджера върху огъня. От нея се вдигала пара към небето. Небето и боговете живеещи там някъде, към които обитателите на тази забравена пустош всекидневно са отправяли молби да бъдат открити от някой търговски кораб, за да се върнат някак в цивилизацията, където могат дори да ги обесят за пиратство….

За няколко години, при дългите си посещения в магазинчето, разгледах и изчетох сума ти книги. Повечето се четяха бавно - бяха много древни издания, от тези със стария правопис, които не съм виждал никога повече в живота си и не са ми попадали в ръцете. Освен всичко това книжарят ми подари стар часовник, който и до днес стои на един скрин. От време на време го почиствам и лъскам посребрените му повърхности. Помня деня, в който го получих: беше за раздяла (макар да не подозирах). Изправен пред вратата на магазинчето си той ми подаде часовника увит в стар вестник. Заръката беше да го пазя и поне веднъж на седмица да си спомням за стария му притежател. Завещанието ми се стори малко странно, но тогава не знаех защо книжарят казваше това. После той ме прегърна – някак по-силно от обичайното. С такава една прегръдка, сякаш беше събирал сили за нея още от своето детинство.

Тръгнахме с дядо Борис към светофара, а аз се обърнах и погледнах към книжаря. Той не беше помръднал - стоеше си както и одеве. Помаха ми с ръка без да се усмихва. Налегнаха ме съмнения за нещо, но не знаех точно за какво. Може би на това му викат шесто чувство.
………
Една неделя попитах дядо защо отдавна не сме ходили при книжаря. Тъкмо беше неделя. Той ми отговори, че едва ли ще го намерим. Нищо повече не добави. Вместо това отидохме до кино „Славейков“, даваха някакъв американски филм. Тази неделя, както и следващите, някак временно изместиха фокуса от книжаря. Навивах часовника и се чудех какво ли може да е станало, къде ли е изчезнал.

Един ден след училище се промъкнах до книжарничката, но видях, че помещението е затворено с катинар и запечатано с някаква бележка. Така комиксите, картите и фантазиите с пиратите, купищата стари книги изчезнаха от живота ми. Нищо повече не разбрах за собственика ѝ до момента, в който пораснах и най-сетне узнах отговора на въпросите си. Оказа се, че той отдавна планирал бягство от социализма през граница. И най-накрая го направил. На тези години – той беше на видима възраст около 60 годишен – някак преплувал по река Марица и излязъл на гръцкия бряг. Там започнал нов живот. Изглежда старателната подготовка за бягството на Запад е включвала изучаването на подробните стари карти, а книжарницата е била част от прикритието за това да ги притежава, в случай че някой го попита за какво са му. Радвах се за него и чак тогава разбрах защо в последния ден, когато го видях, ме е прегръщал толкова силно.

Часовникът на книжаря и до днес измерва правилно времето. Той ме подсеща за стария му собственик, който най-вероятно вече не е между живите както и приятеля му дядо Борис. Мисля си за истините, на които ме научиха книгите, които видях тогава в малката пещера – съкровищница на улица „Г. С. Раковски“. Истините на Д'Артанян, които са актуални и днес.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки". Книгите може да бъдат закупени в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X

Атентатът в ''Света Неделя''. Лекция на проф. Вили Лилков