Калин Терзийски

Има един биологичен принцип: при заболяване или остаряване най-напред се разрушават тези структури, които са най-скоро образувани в еволюционен план. Най-прясното е най-крехко. Най-скорошното е най-висше и най-лесно разрушимо.

Добър пример за това е законът на Рибо в психиатрията – най-напред при развиваща се деменция отпадат спомените за най-скорошни събития; разрушава се паметта за най-прясното, най-скорошното. После се разрушава и паметта за по-стари събития. Затова дядовците с атеросклеротична деменция си спомнят подробности от бомбардировките през 1944-та, а не помнят какво са яли.

Скок: И с обществото е така.

Най-скорошното, най-горното, най-висшето, най-деликатното и най-прясното се разрушава първо. И оголва по-долните пластове. Те се озъбват и създават гротескно впечатление.

Най-скорошното и най-прясното в човешкото развитие е цивилизацията в съвременния и вид. А от нея най-скорошното, най-деликатното и най-горното са културата и изкуствата.

Забележете – не високите технологии! Защото те са лъжици за хранене – те са чист прагматизъм и спадат към тия еволюционни придобивки, най-пряко свързани с биологичното оцеляване. Някой би поспорил, но аз не бих поспорил с него. Дали новата смарт технология при телефоните е от важност за биологичното оцеляване или е по-скоро „чисто духовна потребност”.

Изкуството, културата.

Те са най-високият цветец на нашия софтуер.

Те са това, което великият руски поет Николай Гумильов би нарекъл „акме” – най-високото и най-съвършеното. Николай Гумильов, убит от съветската машина за премахване на най-възвишеното и най-финото, именно заради своите декадентски стремежи към съвършенство в поезията (наречени именно „акмеизъм”).

Най-високото и най-крехкото. Най-съвършеното. Там, където интуиция, човешки гений и човешко вдъхновение се събират и играят на играта, наречена Растеж на Човека.

В тежки времена, когато процесите на деструкция преобладават...

В тежки времена, когато силите на тъмнината надмогват...

В тежки времена, в които самото Оцеляване се захваща да се оголва, за да се покаже; да покаже колко всъщност е диво, грозно и отричащо Човешкото...

В такива времена ние сме длъжни да правим едно: Да пазим меката част!

Да съхраняваме това, което най-лесно се унищожава. Да държим на това, което най-първо се разрушава под напора на стихиите или на злонамерените рушителни сили.

Културата и изкуствата.

Както старецът седи с молив в ръка и внимателно решава кръстословици или судоку, за да държи далеч алцхаймера...за да запази колкото се може по-дълго от рушителните сили на старостта най-висшите и фини пластове на душата си...своята Човешка същност и Лична памет...

Така и ние – клетките в организма на Света – сме длъжни да работим здраво – за профилактиката. За запазване на това, което рушителните сили, които върлуват сега в Света – се опитват и успяват да разрушат. Изкуството и културата.

Защото:

Военните заводи продължават да работят.

Автобусите продължават да прекарват хората от магазините до домовете им. И от домовете им до военните заводи, в които работят.

Фабриките за алкохол и цигари, кланиците за птици и свине, полетата за кукуруз и канабис продължават да работят.

Полицаите, лекарите и месарите стават най-важните хора в обществото. Вероятно – и гробарите.

Ниското, плътското, базисното, основното (простете за тавтологията, но тя е с поетическа цел), долното, материалното, кокошката (а не яйцето), необходимото, скотското, полезното (в бруталния вулгарен смисъл) – те остават и продължават, те не са засегнати от нищо...

Всичко нежно и изискано, това, което прави човека нещо различно от скот, от бурмичка в машина – то се разпада:
Библиотеките се затварят най-лесно.

Кината се затварят най-лесно.

Театрите се затварят най-лесно.

Изложбите, като особено опасни, се закриват.

Фестивалите – като ненужни в перспективата на едно чисто биологично (скотско) оцеляване – се отменят.

Събиранията на хора, които искат да си говорят (за Хегел и за Арнолд Шьонберг) – се забраняват най-лесно.

Ние виждаме това. Виждаме как рушителните сили помитат най-финото и най-крехкото, което се приема като „незначително с оглед сложната обстановка”.

Без да се отчита, че това – най-крехкото и най-финото – изкуствата, разговорите и изложбите – са най-важното. Което винаги е правело човека човек. А не оцеляло унизено нищожество.

Затова сега трябва да сме бдителни: Да се издигаме. И да пазим.

Защото се виждат мрачни хоризонти. А сега – добър ден.