Протестът като че поизтля. Ти беше – и си – едно от знаковите му лица, така че: какво се случи? Защо гасне тази енергия? Иска ми се да погледнем някак от по-високо, да се опитаме да обхванем цялостната картина. Или поне да потърсим причините.
Хората винаги са комплексни същества. Те не са никога само циници, нито само моралисти, нито само калкулатори на интереси, а са възел от сложни възгледи, импулси, чувства и съображения, отношения. И когато избухнаха протестите през юни миналата година, моралният импулс на всеки обикновен човек, смаян от наглостта, плюс някаква пролетна енергия, съвпаднаха с имиджа на Делян Пеевски, който всъщност е имидж на мутра. Аз се чудя дали, ако Пеевски имаше друга физика...
Извинявай, че те прекъсвам, но да цитирам колегата Сашо Жеков: “Ако Пеевски приличаше примерно на Джеймс Франко, въобще нямаше да има протести” (смях)
Да, защото неговата знакова физика символизира омразата към онази брутална прослойка, която беше монополизирала физическата сила. Беше я иззела от държавата и я употребяваше за целите на сивата, тъмносивата и черната икономика. И вероятно все още я държи монополно. Всички мразят тези хора и когато се случи някой да персонифицира тази прослойка - да стане, така да се каже, символ на всички останали, - тогава и възмущението избухва. Вторият важен фактор беше, че всички се смаяха колко много са те самите - тази маса от подобни на теб и мен хора, които бяха изчезнали задълго от видимост, те се видяха заедно и се зарадваха сами на себе си. Затова, впрочем, започнаха да правят празници, пърформанси и т.н. - защото масата от нормални хора празнуваше своята солидарност.
Според теб това предимно „десни” хора ли бяха?
Не непременно. Въобще в България думите „дясно” и „ляво” не значат много.
Понякога нямаш ли чувството, че голяма част от „десните” са „десни”, защото е някак си „по-секси”, а не защото изповядват определени възгледи?
Естествено. Хората се ориентират не по някакви класически политически ценности – те се ориентират спрямо контекста, който познават всекидневно и лично. Те са потопени в него, българския контекст, и знаят, че тук на определни хора може да се вярва, на други по-малко, на трети – никак. Сега, впрочем, се появи една нова млада левица, която заема подобна позиция, и един от тях ми каза: “Ама ти всъщност си ляв, но не знаеш това”. Аз отвърнах, че сигурно може да се каже и така, но всъщност става дума за друго. В България няма истинско ляво и дясно, защото няма истински бизнес, нито истинска работническа класа, нито други ясни прослойки - има смътна маса от феодализирани и изстискани бедни хора, и още по-смътна маса от техни криминални и полукриминални босове, тип кланови вождове, съпроводени с неясни мрежи от оплитания на човешки интереси.
Следователно няма и не може да има ясно очертан десен консерватизъм?
Няма социална база за ляво и дясно. Ако има труд и капитал, някак си е ясно къде е лявото и къде - дясното. Но тук няма нито капитал, нито труд. Има безработица, домашен бизнес в махленски мащаби и капиталови потоци по неясни, извънзаконови, криминални начини. Така че няма истинска възможност за ляво и дясно, освен ако те не са някакви теоретични неомарксистки моди, каквито впрочем има. Да вземем онези млади, които са завършили западни университети. Западният марксизъм се е окопал в университетите и се е обградил с академична китайска стена, и това там е модерно; когато моето преподавателско поколение говори едни неща, младите тук реагират поколенчески. Но когато отидат в чужд университет, реагират като студенти и попиват онова, което им казват и се връщат тук с клишета. Но както и да е - отклонихме се. Ставаше дума за това, че ляво и дясно за мен в нашия контекст са почти неупотребими понятия. Да не би българската левица да е лява? Та тя има предимно консервативни, протекционистки и криминални политики, и защитава пенсионерите не по леви мотиви, а защото те представляват за нея феодализиран твърд електорат! Живеем в объркано общество със силно нарушено върховенство на закона, което означава в неправилна държава със силно нарушено функциониране на институциите, от което има много други последствия - неясен социален състав и интереси, които не могат лесно да бъдат описани в социални категории. Както е известно, богатите българи или обедняват (защото рядко са спечелили парите си с предприемачески талант), или бързо ги убиват.
Миналата есен каза, че протестът ще се разпадне на малки групи, които ще са по-ефективни и ще знаят как да протестират. Случва ли се нещо подобно?
Първо, да се върна към мисълта за комплексността на мотивите. Те тогава съвпаднаха щастливо, само едно нещо не съвпадна – това, че студентите не се появиха още през юни. Ако студентите се бяха появили заедно с хората на площада, мисля, че правителството нямаше да удържи. Но се случи това нещастно разминаване и студентите се появиха едва по-късно, създавайки поредица от важни акции и ситуации. Първите от тях бяха много въодушевяващи, после започнаха да се самоцитират, изпокараха се помежду си, настъпи една такава типично българска ситуация. Междувременно хората на площада се бяха уморили. Т.е. моралният импулс си остава, но другите импулси – психологическият, възмущението и усещането за радост и солидарност - намаляха силно. Хората се оттеглиха обратно в себе си, окопаха се обратно в своята резигнация, което е най-големият социален проблем на тази страна. Общо взето, 50% от гласоподавателите в България не гласуват по морални причини, защото смятат, че така трябва, че не бива да правят компромиси и за пореден път да избират по-малкото зло, и т.н.
Чувстват, че, гласувайки, препотвърждават порочния модел?
Да. Има други, като мен например, които смятат, че когато не гласуваш, става по-лошо. И още повече наливаш вода в мелницата на модела. Този спор е трудно разрешим, защото негласуващите също имат аргументи и не са длъжни да дават морален и политически кредит на хора, които непрекъснато ги продават. Така че не може лесно да им се затвори устата, нито пък е нужно. Изводът е, че всичко това доведе до оттичане на енергията от протеста. Що се отнася до групите, които ще останат и ще знаят какво да правят – такива имаше и до някаква степен все още има. „Протестна мрежа” бяха такива, „ранобудните” студенти бяха за известно време нещо такова, инициативният комитет за референдума, в който участвах - също, „зелените” се държат по подобен начин. Това са малки групи активисти, които се опитват да намерят хитри начини за продължаване на протеста, и понякога успяват. В този смисъл, за мен лично събирането на подписите за референдума беше точно такъв начин. Но всички си даваме сметка, че след като самият протест, всички тези 60 хиляди, които в един момент бяха на площада, не успяха да свалят това правителство, малките групи няма как да го свалят. Аз се надявах, че подобни акции ще запазят моралната солидарност и продължавам да действам в тази посока. Не знам обаче дали ще се окажа прав. Общо взето, много е важен статутът на говоренето относно това, което се случва в момента. Единият начин на говорене е да осъзнаваш, че думите са действия, включително политически действия, поемане на рискове и отговорности, създаване на надежди, политически хоризонти. И да очакваш, че когато кажеш нещо, то по някакъв начин може да повлияе на някакви хора, да ядоса други, въобще да създаде ситуация - конфликтна или обединяваща. Тогава си мериш думите и, както казва един виден философ, се опитваш с тези думи да правиш важни за обществото неща. Важното обаче е, когато правиш неща с думи, да не изменяш на истината. А това е много трудно, защото този баланс между констатация и символно действие във всеки словесен акт е изключително тънък. Аз имах един случай с една журналистка, която миналото лято ме покани за интервю, след което внезапно ми написа имейл и ми каза: “Аз не искам вече да ви интервюирам, вие не сте обективен човек, вие участвате в протестите и не сте анализатор, който казва какво се случва”. На което аз отвърнах, че думите са действия и я оставих да прави каквото желае. Но трябва да се помни и уважава другият начин на говорене. Той не цели действия и е верен не толкова на ситуацията и на нуждата да се действа, а на истината. Или поне така си мисли. И той понякога казва горчиви истини за същината на протестите, за Реформаторския блок, за това как социалната тъкан в България е разложена и т.н. Хората, които говорят така, често забравят, че с думите си правят неща. При малко по-внимателен анализ статутът на техните истини ще се окаже особен – истини-катализатори в една неопределена ситуация. Защото българската ситуация е фундаментално неопределена. Пак ще припомня - 50% от хората не гласуват, те дават знак, че не искат да участват. Тези хора не са нито мутри, нито олигарси, нито партийни кадри, нито съмнителни политически играчи и не принадлежат към корумпираните елити, но мнозина от тях, с извинение, са завряни в кучи гъз, мълчат си вкъщи и се чудят какво да правят, някои от тях мечтаят за емиграция. Ето това е ситуацията на неопределеност, в която нещата могат да тръгнат към свръхлошо, но могат и да тръгнат към по-добро, ако се намесят правилните хора. В подобни неопределени, небалансирани ситуации, истината не е само истина, тя е действие - и тук виждам обратната страна на същото уравнение, за което говорих преди малко. Има известен брой българи, особено така нареченият интелектуален елит – аз ги наричам „умниците”...
(с надежда) Ние в тази група ли попадаме?
(смях) Аз се смятам за умен, колкото и нахално да е това, но не съм „умник”, тъй като съм избрал да рискувам. Аз участвам.
Аха. А „умниците” са тези, които просто умуват и гледат безучастно отстрани?
Те, че умуват, умуват - в умуването няма нищо лошо. Лошото е, когато умуването и придружаващото го безотговорно говорене от последна инстанция е част от същата неопределена ситуация. Там текат борби, включително борби за душите, и ти, със своята умнишка “метапозиция” на привидно неутрален наблюдател, на така обичания от мнозина образ на суров, хладен и безпристрастен анализатор, всъщност накланяш тази ситуация в една определена посока. Например, когато в ситуация на предизборна борба започваш да описваш колко е зле Реформаторският блок, ти не помагаш на Реформаторския блок, а правиш така, че нещата с него да станат още по-зле. Голяма част от българите от интелектуалния елит се смятат за подобни привигилеровани наблюдатели - сякаш те не са тук. За такива се смятат особено българските емигранти, които наистина не са тук: ами защо тогава дават акъл, нали са ни отписали? Всички подобни, ан блок, наричам „умници”.
Този отказ от действие не е ли лесно обясним с онова за линията на най-малкото съпротивление?
Да, аз мисля така и затова ги говоря тези неща. Тази привидно привилигерована позиция всъщност е доста смътна, мъглява, мърлява. Както казва Константин Павлов: “Господи, пожали хладния”. Този, който не е нито тук, нито там, който не е направил никакъв избор и сякаш притежава позицията на Господ Бог, за да анализира „безпристрастно” отгоре. Кой ти е дал тази позиция? Всъщност много страсти има в нея – нарцисистични страсти, страсти по себеосигуряване, изолация и ескейпизъм. И забравяш, че ти също си вътре, част от блатото. Всичко това прави баланса между думите-действия и думите-истина много труден, просто ужасен личен риск за всеки, който говори публично. Аз се опитвам да го балансирам, но други ще кажат дали съм успял. Във всеки случай, аз много добре знам, че макар и слабо – аз не съм кой знае каква публична фигура, - моите думи оказват някакво въздействие, някакви хора се вслушват в тях, други хора ядосвам, трети хора ме манипулират за свои цели и т.н. Затова се опитвам да говоря отговорно – с вярност към истината и с поемане моята роля за накланяне неопределената ситуация в според мен правиланата посока.
Вече е пълно с хора, които се надсмиват над неуспеха на протеста – и когато са от средите на онези, срещу които се протестираше, това ми се струва възмутително. Какво всъщност трябваше да направят протестиращите, за да ги признаят за „сериозни” - да се изпочупят глави и да се пролее кръв? За да стане съвсем ясно, че това правителство и олигархичната му клика трябва да се махат?! Не намираш ли и ти тук цинизъм, и то перфиден?
Да. Изказванията на нашите противници са изпълнени с парадокси. Единият от парадоксите изглежда така: тия, моралистите, непрекъснато говорят за смътното нещо, наречено „морал”, и сипят разни присъди от последна инстанция, а ако се задълбочи човек в тях, ще види как еди-кой си се развел, друг излъгал приятеля си, трети направил еди-какво си, четвърти прекопирал клип. Т.е. въобще не са чак толкова морални - и как тогава те, които правят подобни неща, могат да говорят за морал? Наричам това „вкиснат” аргумент. Ако приемем само за една секунда (argumentum a contrario – б.а.), че е наистина така, както казват, оттук нататък, от тяхната позиция следва, че въобще за никакъв морал никога не бива да се говори. По никакъв начин, при никаква ситуация, по никакъв повод, говоренето за морал е винаги лицемерие – следователно, на практика всичко е позволено. Т.е. те елиминират елементарния морален консенсус на това общество, който служи за всекидневна база за ориентация на всички нормални хора. Без такъв консенсус няма общество, то се разпада. Ако някой например постави под въпрос очевидността „не бива да се лъже публично”, в следващия момент социалността става невъзможна! И когато злонамерените ни противници критикуват онези, които са си позволили да се възмутят като лицемерни „моралисти” и ги свеждат до някакви химически случаи на “възможен ли е чистият морален субект” (разбира се, че не е възможен), те всъщност атакуват самата идея за общество, за обществена норма и санкция. Т.е. така излиза, че въобще няма какво да се говори за едно или друго нарушение, защото всинца са маскари, а ако е така, тогава е позволено да правим каквото ни хрумне. Впрочем, значителна част от българската млада журналистика – Явор Дачков, Любослава Русева и много други, за които всички ни боли сърцето, - постъпиха именно така. Те обвиниха протестиращите в лицемерен морал, в естетическа мизерност. Заеха една такава високомерна духовна поза, но само за претекст, за да имат основание да минат безскрупулно от другия отбор. И всички техни аргументи - а те са умни хора и знаят как да се аргументират, не говорят просто глупости, - са оцветени от този личен скандален аморализъм.
Всичко това не се ли свежда до едно единствено обвинение: че протестът се е изродил в платена опозиционна акция?
Ако се подходи с този аргумент например към Френската революция, той със сигурност ще бъде валиден. Впрочем към която и да било революция - защото тя е смес от спонтанно излезли на улицата хора и разнообразни групи с различни интереси, специално купени групи и чисти провокатори. Няма революция, която да не представлява подобна взривоопасна смес. Видяхме го в Украйна. В този смисъл, свеждането на протестиращите до някакви долни и купени хора е мръсна манипулация – защото няма никакви доказателства, че всички, или че определящото мнозинство, са били такива. Имаше хиляди хора, които бяха там от най-чисти подбуди. Какво е станало после, кой е останал – знае ли някой и, по-важното, може ли да го докаже? Но този бездоказателствен дискурс се шири навсякъде, той започва да се цитира и от „умниците” с апломб, като чиста истина. Има нещо по-важно – конфликтът в България може да бъде описан така: има някакви хора, които вярват в някакви ценности, в случая европейски, демократични и либерални; вярват, че властта е избрана от народа, че избраниците трябва да отговарят пред своите избиратели; вярват, че народът има суверенното право да управлява себе си и съдбата си; вярват, че политиката не представлява цинични апаратни игри, а действия в името на общото благо; въобще, вярват в онези ценности, чрез които започна преходът и се възмущават, когато тези фундаментални, структуриращи ценности биват нарушени. Срещу тях са другите, които не вярват в нищо. Те са тотални циници, които обаче демонстрират, че чрез държане на инструменти на властта и хитри поитически технологии (апаратни, конюктурни и ПР-игри) могат да оправят всичко. В България ние видяхме как тези вторите, които мислят по този процедурно-апаратен начин, и на практика са политически технолози, спечелиха. Надявам се - временно, но в момента те са победителите. Нещо повече: финалът на тази драма беше издигането на депутата Делян Пеевски като кандидат за евролистата на ДПС - и то от 26 от общо 28 организации. Аз вчера написах във Фейсбук, че ако някой все още се чуди кой назначи Пеевски, след този акт вече всичко е ясно. Това е симптом за състоянието на българското общество. Някакви хора в София, Пловдив и Варна, да кажем, протестират срещу Пеевски. Неизвестни хора в провинцията, по неизвестни начини, в районите, доминирани от ДПС, единодушно се обединяват срещу т. нар. „сатанизация” на този човек - и гласуват той да стане евродепутат и да отиде да покаже себе си на Европа. Т.е. те не се съобразяват въобще с моралния протест в големите градове, за който говорихме преди малко - сякаш онези на площада не само не ги е имало, но над тях именно те трябва нагло, брутално и тържествуващо да демонстрират своята победа, победата на провинциални, смотани микро-делянпеевци. И това вече не е български скандал, а европейски скандал; разни важни фигури като Ханес Свобода вече се изказаха по този въпрос в Брюксел. Европейският парламент няма лесно да преглътне тази българска наглост. Но тъжното в цялата работа - на фона на това нещо, което е значително по-скандално от назначаването на Пеевски за ръководител на ДАНС, нямаше никакви протести.
Защо?
Енергията изглежда е изчерпана. В момента не можем да се надяваме, че хората, които са били преди време на площада, ще излязат пак - дори такива свръхскандални случаи не ги активират. Остава ни да чакаме – но нашата мисия и без това е дълготрайна.
* “Crème De La Crème” e серия от политико-културни беседи на Ивайло Цветков със забележителни съвременни умове. Ако имате да споделите нещо – cremedelacreme@abv.bg.
