Crème De La Crème: Харалан Александров (част I)
Crème De La Crème: Харалан Александров (част 2)
Как да се измъкнем от капана „екзогамна общностна семейна структура” (съжителство на младите семейства и родителите и т.н.), по която трагично си приличаме с Русия и въобще с източната държавност? По моему този капан – плюс априори колективистичното - е драматичен културен проблем, за който никой не си дава сметка, и от който следват повечето обяснения за почти вечните несгоди на Третата българска държава. Той дори съдържа и най-бързото обяснение защо комунизмът, уви, намери почва единствено на изток, т.е. партията-държава просто сякаш заменя регулаторните механизми на въпросната семейна структура.
Патриархалната семейна структура не само предоставя регулаторни механизми на патерналистичната държава - тя осигурява прост и достъпен обяснителен модел за социалния свят, в който властовата йерархия възпроизвежда познатите семейни отношения. Затова този модел е така мирогледно устойчив – той представя и узаконява политическия ред като “естествен”, природен, едва ли не биологически зададен. Не случайно либералният поврат в политическото мислене започва с трактатите на Джон Лок срещу патриархата, които оспорват дадените свише права на бащата – респективно владетеля - върху неговото домочадие. При това екзогамният семеен модел, за който чудесно напомняш, е идеален механизъм за поддъжане на културната идентичност на затворените общности. Устойчивата идентичност се постига чрез стриктно регулиране на границите на общността. Всяко нерегламентирано свързване с външния свят - който се схваща, разбира се, като опасен, застрашаващ, враждебен, злонамерен и омърсяващ, - се преживява като предателство и се наказва сурово. Чрез поредица от табута върху свързването с други общности – например забраната на смесените бракове - културата успява да се съхрани и увековечи, като се изолира от променящия се свят и валоризира собствената си “уникална” идентичност и традиция. Същите механизми са в ход при вирулентния национализъм.
Но всъщност, през повечето време, става въпрос за много плътен вътресоциален контрол и йерархия. Защото „въсточното” винаги е и изначално йерархично.
Всички традиционни общества са организирани в ригидни йерархии, източните просто са на по-ранен етап на модернизация. В малките традиционни общности няма разгърната йерархия от феодален тип, но има възрастова и полова йерархия: на социалния връх стоят възрастните мъже, след това възрастните жени, следват младите мъже, после младите жени и накрая децата. Основната функция на йерархията, независимо от нейната специфична структура, е да осигури стабилност и порядък, надежден ориентир за организация на социалния живот. Колкото по-трудно е на членовете на групата да се самоорганизират, толкова по-важна е наследената социална организация. В някои общества, като например твоята „любима” съмодържавна Русия, йерархията е закрепена чрез разгърната система на чинове и рангове, която се опитва да обхване всички аспекти на социалния и културен живот - това е прототипът на тоталитарното общество. Но в общия случай културата предоставя наготово външна структура на групата и на индивида, когато не може да бъде породена вътрешна.
Нещо като екзоскелет.
Именно, като онези насекоми, които имат хитинова обвивка и изглеждат много страшни и опасни, но отвътре са пихтиести, само външната структура ги поддъжа цели. Проблемът е, че когато отпадне външната структура, остава само пихтията. Това се случва с индивидите, социализирани в тоталитарни общества, след като външните структури се разпаднат. Индивидът става страшно уязвим, на практика остава без структура и опора, особено ако попадне в динамично обкръжение. За разлика от хората с развити вътрешни психични структури – т.е. осъзнати, осмислени, избрани ценности, принципи, модели на поведение и пр., които са в състояние да функционират автономно в неподредена и несигурна среда, като сами пораждат подреденост. Мисля, че горе-долу това обяснява и срива при т. нар. „преход” в България. Разпадна се репресивната обвивка, която едновременно беше и защитна. Тя те оковава и те държи като в затвор, но и те пази.
Хем не пуска външния свят вътре, хем и теб не те пуска навън. Нещо като социална какавида. Просто отвратително (смях). Милош Форман, впрочем, го беше казал чудесно - че в социалистическия свят си като животно в зоологическа градина. Има решетки, но поне те хранят три пъти на ден.
Да, и решетките те пазят от хищниците. Докато в „онзи” свят е джунгла и трябва сам да оцеляваш, но пък можеш да припкаш свободно и радостно из саваната. Разбира се, има риск да те изядат хищниците, които също припкат на воля. Това е красива метафора, но всъщност развитите общества с пазарна икономика и либерална демокрация приличат повече на подреден и подстриган английски парк, отколкото на джунгла. Техният свят е институционално подреден и предсказуем. Джунглата е тук, при нас, в репресивния хаос на несвършващия преход, при който социалните институции не само не защитават уязвимите от хищниците, но сами са се превърнали в едри хищници. Нищо чудно, че демокрацията се преживява като нещо страшно, непонятно, чуждо и застрашително. Тъй че проблемът не е само в умовете на хората, той е и в социалната и политическа реалност, която вече обсъдихме с теб. Но тази реалност е такава не защото има конспирация срещу България, а защото умовете на българите не са подготвени да въобразят, създадат и поддържат тази различна реалност. И затова масово тъгуват по неугледната, ограничаваща, но позната сигурност на соца. Която впрочем е безвъзвратно загубена.
Хитиновата броня на соц-а. Разбираемо, но същевременно и неоправдаемо. Пак досадният, чернобял, сякаш постсъветски свят – хлябът за 40 стотинки срещу свободното поемане на въздух, нормалността. Шепата мислещи, които искат правила и що-годе честност, и които винаги губят с 0:7 от непробудната маса.
Не можем да обвиняваме жертвите за това, че са жертви. Хората не са съоръжени с психични и когнитивни структури, за да се справят с предизвикателствата на живота в отворен, нестабилен, глобализиращ се свят. Те са, как да кажа… Като някой, когото са изстреляли в космоса, без да са го обучили преди това. Затова търсят заслон от промените, затова гледат с носталгия към миналото и произвеждат някакви уродливи квази-феодални форми на социална организация, които са дори по-примитивни от тоталитарния социализъм. Този регрес е закономерен резултат от трагичната неподготвеност на тоталитания и пост-тоталитарен човек да развие сполучлив „интерфейс” със сложната и неподредена среда, в която се оказа захвърлен от историята.
Не е ли това задача на лидерството?
Точно така, това е задачата на лидерството по отношение на общността, и задачата на егото по отношение на индивида. Егото е онази агенция в ума, чиято функция е да регулира транзакциите с външната среда – ако се справя добре, индивидът се развива и благоденства, а ако се проваля, индивидът страда и крее. По подобен начин доброто лидерство управлява сполучливо транзакзците между групата, организацията или общността с големия свят, а лошото се проваля. Патиархалното, племенно лидерство по правило се проваля, защото е обърнато навътре, то е заето с поддъжане на властта и йерархията вътре в общността, а не с управление на транзакциите по нейните граници. Иронията е, че в отворен свят сполучливото лидерство е по-близко до природата на предприемачеството, отколкото на бюрокрацията или политическото главатарство. Но както вече ти каза, традиционните общности, поради колективистичните си рефлекси, се отнасят с подозрение и неприязън към предприемачеството, което еманципира индивида от групата, и затова обикновено се нахендрят на лидерство от племенен, главатарски тип, което им обещава колективно блаженство – без индивидуално усилие.
Нима е въможно „колективно” блаженство? Сякаш никога не ни се е случил Хайдегер?
Не само е възможно, но прототипът на всяко блаженство е майчината прегръдка след обилно накърмяне, и затова всеки човек копнее да регресира до пеленаче, да свре глава между гърдите на обгрижващата го майка. В колективната фантазия групата, общността, дори нацията се отъждествява със символичната майка-кърмилница, която обгрижва и приласкава своите деца. Затова хората няма да спрат да търсят и създават първични топли групи и общности, в които да се приютят и да заспят блажено, заслонени от световните тревоги. Всъщност въпросът е дали е възможно блаженство извън майчината прегръдка на групата.
Аха. Но колективистичните общества насърчават този тип групово функциониране - например чрез репресивни форми на социален контрол.
Точно това правят, след което узаконяват това функциониране чрез система от правила и го увековечават, като го вграждат в културната традиция. Важно е да се знае, че регресивни и дори репресивни - от гледна точка на западната индивидуалистична цивилизация - форми на групова организация се преживяват от членовете на общността като сплотеност, солидарност и подкрепа, като вярност на традицията и дори като културно превъзходство и повод за национална гордост. Уви, това се постига с цената на затваряне и застой. Хората са толкова потопени и втренчени в собствената си групова култура, така плътно обкръжени и погълнати от нея, че нямат пространство за рефлексия и развитие. В такива общности не остава време за мислене, защото всички са твърде заети с това да са заедно, човек никога не остава сам с мислите си. Наблюдавал съм това като етнограф в традиционните селски общности: цялото семейство живее накуп, всеки се занимава с всички останали, животът преминава в режим на групово оживление, в резултат на което индивидуалната психична структура остава недоразвита, с неустойчиви и крехки граници.
И пак - груповата култура като екзоскелет.
Да, може би не точно хитинова броня, но нещо като колективна кожа. Впрочем психоанилитичната теория допуска, че понякога културата може да функционира като “втора кожа” на индивида, която го предпазва от болезнени срещи с външния свят, ограничава интерфейса му с реалността и му спестява мъките на ученето от опита. Затворените групи са самодостатъчни в емоционално отношение – те имат изключително интензивна вътрешна комуникация и конструират паралелен, емоционално поглъщащ свят, в който членовете се чувстват ценни, значими, специални, дори привилегировани и избрани. Индивидът е постоянно подложен на бомбардировка от стимули (за които стана дума), и които го държат превъзбуден, зает и ангажиран: никога не възниква този вид дистанция между теб и външния свят, която позволява да конструираш автономно вътрешно пространство. Затова членовете на такива групи изглеждат толкова еднакви и неразличими – сякаш мислят с един ум. Между другото, тази групова динамика е присъща не само на традиционните затворени общности, но и на повечето конспиратвни и революционни ядки, както и на религиозните секти, а напоследък и на някои самовлюбени групи в социалните мрежи. Зад всичко това стои травматичен индивидуален опит и регресивен копнеж по пребиваване в топла, телесно-емоционална общност, в която всеки докосва другия и се отърква в него. Точно такава група на тактилно, сенсуално, извънвремево взамодействие въобразява и изобразява „любимата” ти родна чалга, от която така се вбесяваш.
Just don’t get me started (смях). Митьо Пайнера е вид олигарх и няма как да схване, че груповата регресивна култура на чалгата отказва да бъде във връзка с реалността и да мисли за нея, защото всъщност ненавижда и потиска мисленето. Мисленето нарушава хармонията на единението. На българския „Титаник” оркестърът е цигански и т.н.
Именно - регресиралата група живее като кошерен организъм, тук и сега, наслаждава се на самата себе си, бори срещу въображаеми врагове или се опиянява от съдбовната си мисия. В света на нарцистичните групови фантазии настоящето превзема миналото и не оставя място за бъдеще. Кошерът се унася в блажено безвремие, заслушан в своето неспирно и безмислено жужене.
Затова и ползваме собствената си история като френски колаборационисти - вярваме на всеки, който каже, че те, съпротивата, искат да те затрият – „но аз ще те спася, ако ми направиш услуга”. В нашия случай – като гласуваш за мен. След което, по правило, пак попадаш в мазетата на Гестапо. И така и никога не бяхме maquisards, и няма да бъдем.
Защото сме склонни да „свръхупотребяваме” историята като организиращ принцип - поради трудността да приложим по-адекватен и оригинален метод за обяснение на един сложен и бързо променящ се свят. В този смисъл обяснителният модел изостава спрямо реалността.
Ако културният ни климат е свръхисторициран, няма как да сме адекватни - ще си останем на ниво „Божидар Димитров на две ракии по телевизията”.
Аз изпитвам известно уважение към популярната историография, в която се упражнява Божидар Димитров - тя проблематизира историческите митове в умерена степен, колкото може да понесе българската аудитория, жертва на десетилетия националистическа и идеологическа индоктринация. Намирам този подход за щадящ и разумен. Затова и неговата аудитория е голяма, а нашата е скромна. По-големият проблем според мен е, че образователният канон представлява зле организиран набор от исторически факти и митове, които се преподават аконтекстуално, и това затруднява рефлексията върху тях. Младите хора знаят някакви неща, например за Крум Страшний и любимия ни с теб череп на Никифор, но не знаят нито в кой век се е случило това, нито защо, нито дори къде. Това е „затворената”, обърната навътре употреба на историята, която съответства на затворената и самодостатъчна култура, която обсъждахме досега.
Но все пак културата поспепенно се отваря, а с нея и интересът към историята. Макар и като система от фактоиди.
Така е, и то благодарение на медиите, но пак благодарение на тях интересът остава парцелиран, откъснат от контекста. Напоследък доста хора гледат сериала “Великолепният век” и се вълнуват от драмата на Сюлейман и неговия харем, но им е трудно да свържат събитията в Османската империя, част от която сме били ние, с бурните развития в Европа и света по същото време, чиято диря може да бъде проследена до наши дни. Малцина си дават сметка например, че Сюлейман I Кануни не е единственият автократ на 16-и век с драматична съдба, той е съвремнник на поне още шестима могъщи владетели, които оставят траен отпечатък в историята – сещам се за Карл V Хабсбург, Франсоа I Валоа, Хенри VIII Тюдор, Иван IV Грозни, индийският император Мухамад Акбар I, наречен Велики, всесилният шогун на Япония Токугава Иеясу. Всеки от тези забележителни лидери създава собствен модел на абсолютизъм и ако не бъдат изучавани в сравнителен план, няма как да се разбере, че става дума за обща тенденция в развитието на обществата в този момент от историята. Да не забравяме Мартин Лутер, който по същото време прекроява християнския свят и така подготвя религиозните войни в Европа и по-специално Трийсетгодишната война в Германия, която завършва с Вестфалския мирен договор, който поставя основите на съвременния междудържавен ред, и т.н., и т.н.
Да не говорим, че в същото време тече бесен Ренесанс - в смисъла на Еразъм, който казва на папа Лъв Х, че „нашето столетие обещава да бъде златен век”, или в „Животописите” на Вазари.
Тече пълноводен Ренесанс, та чак прелива отвъд границите на Европа. Но днес май никой не си дава труд да изучава и преподава нито Вазари, нито дори Еразъм и Лутер – добре, че напоследък пускат шарени сериали за Медичите и Борджиите, та децата научиха кой е Макиавели и че не бива да се бърка със Савонарола, да речем. От друга страна, услужливият чичко Гугъл винаги е на разположение на по-любопитните. Но, забележи, задачата на доброто образование не е да натрупа в умовете на учениците факти, а да ги съоръжи със система за тяхната интерпретация. Добрата новина е, че се появи една автономна култура на търсене на смисъл и връзки между явленията, която се разгръща през интернет, някак паралелно на формалното образование, и която на някакво ниво посреща потребността от развиване на ума и обогатяване на мирогледа. В тази по български закъсняло-провинциална версия на New Agе се преплитат по странен начин западен окултизъм, източен езотеризъм, ламаистки будизъм и популярни теории на конспирацията. Резултатът от това е концептуална каша, която все пак предлага някакво обяснение и утеха. Този безразборен глад за познание е трогателен и позволява, макар и в ограничен периметър, на търсещите умове да проявават креативност, опитвайки се да вържат във всеобяснителна схема хаоса на битието. Разбира се, това знание е крайно ненадеждно, тъй като не се основава на данни и свидетелства, събрани и интерпретирани с научен метод.
Псевдонаучното е сериозен проблем. Например това, че може да си въобразяваш корелации между звездите и човешкото поведение – т.е. астрологията, - не означава, че става въпрос за наука. Границите между наука и антинаука са зверски размити – заради непобедимия възход на брандинга.
Това с брандинга не го разбирам, но като цяло си прав. Има обаче още по-дълбок проблем – това, което днес минава за знание, е лишено от организиращи принципи. Отсъства не просто свързващият порядък, мета-знанието за природата на познанието, но и разбирането, че всяка теория има ограничен обяснителен потенциал. Няма и идея за метод, чрез който един обяснителен модел може да бъде проверен, верифициран и фалсифициран, в категориите на Карл Попър, т.е. да може да бъде отхвърлен като ненадежден. Няма чувствителност към това, че далеч не всяко правдоподобно обяснение е валидно. Самата идея за валидност и надеждност на знанието отсъства. Това отваря бездната на суеверията, които самонадеяно се представят като знание от последна инстанция.
И как се решава този проблем?
Като спешно се въведе в училище предмет „наука” – който да въвежда съвременните идеи за научното знание и неговите епистемологични основания по най-базисен и достъпен начин, като във всеки европейски колеж, защото умовете на младите българи са опасно объркани. Самонадеяното псевдознание започва да има сериозни последици не само за психичното здраве на нацията, което бездруго е разклатено, но и за физическото здраве на отделния индивид. Рязко нараства, например - и това го знам от лекари, - броят на хора, които просто отказват да се лекуват и предпочитат да ходят по врачки, баячки и екстрасенси. От доста време тече Фейсбук-кампания срещу имунизацията на децата - въз основа на някакъв упорит слух, че тя предизвиква аутизъм, за което няма нито едно сериозно научно доказателство.
Това дори не заслужава коментар - то е сякаш предцивилизационно суеверие.
Така е, но виж до какво води комбинацията между комуникационните технологии и невежите умове. Възникват самоиндуциращи се панически вълни - аз го наричам „морална паника” - които могат да се прицелят в най-различни неща: ГМО, ваксината за дребна шарка, Делян Пеевски или шистовия газ, все тая. Понякога тази морална паника е здравословна, движена от основателна тревога, но най-често става въпрос за невъзможност на хората да преработят, подредят и опитомят страховете си. За което обаче не са виновни хората, а онези, които трябва да развиват, утвърждават и узаконяват знанието, т.е. авторитетите. Авторитетите обаче отсъстват или присъстват крайно неубедително, което отваря мегдан за нарояване на псевдо-авторитети.
Ако се върнем към рудиментарния мит: тези, които трябва да обяснят светкавицата, защо небето гърми.
(смях) Именно. Вече не е ясно кой има ценз да обяснява защо гърми небето, всеки е квалифициран за шаман. Този феномен е изследван от Улрих Бек в теорията му за рисковото общество - поради ускоряването на технологичното развитие и демократизирането на достъпа до специализирана информация, се разколебава доверието в традиционната наука и се появяват някакви самоуки, квазинаучни експерти, които четат ненаситно в интернет, формулират свои теории и ги пробутват на невежите за истина от последна инстанция. Сигурно си попадал на такива „умници”, просто нямат надприказване. Впрочем на мен това донякъде ми допада, защото освобождава знанието от монопола на академичния „естаблишмънт” и го превръща в достояние на всички четящи. Потребяването на знание и производството на ново знание става демократично занимание и това е чудесно, просто трябва да се прави малко по-систематично, инфоримирано и отговорно. Мисля, че сме свидетели на края на традиционните авторитети, облечени в социален статус и академични титли. Впрочем аз затова се отказах да се държа като академичен авторитет, въпреки че има няколко области, в които смея да твърдя че съм свръх-информиран – главно поради способността ми да чета големи обеми специализирана литертура за кратко време и пристрастеността ми към това странно занимание.
Kudos. Но пак неприятен момент: масата, получила достъп до медия, не знае, че няма окончателно знание. И че единствено свръхчовешките усилия на малцина водят до малки стъпки към истинското знание.
Без съмнение. Но винаги е било така. Прогресът се движи, както отдавна е забелязал Арнолд Тойнби, от креативни малцинства. Масите охотно и самодоволно потребяват постиженията на прогреса, най-често без да отчитат, че те са продукт на усилията на предходните поколения. Масовото съзнание е по дефиниция плитко и лениво, с къса и избирателна памет, и затова е така склонно да обърква артефактите с природните факти, тоест да възприема постиженията на цивилизацията като естествена даденост. Поне докато не ги загуби, когато обикновено е твърде късно.
Знаеш ли какво се е променило в сравнение с кроманьонския човек? Всички все така седят и гледат, че в момента небето гърми и го разцепва светкавица, и дори ни дави, но най-важното е, че сега всички заедно могат да го обсъдят.
(бурен смях) Точно така. Могат до го коментират във Фейсбук-група и да си разменят вълнуващи снимки на удавници, и после групово да открият радостта от това, че не са сред тях. Но има и нещо друго - копнежът към индивидуално развитие, който в нашата колективистична култура са възпрема като асоциален. Живеем в свят, в който психичното благополучие, вътрешното ти развитие, оформянето на ума, изграждането на ценности - всичко това, което те прави пълноценен човек, - е напълно отпаднало от дневния ред на обществените институции и публичните авторитети, оставено е изцяло на грижата на индивида и семейството. Подивяването на нацията е пряко следствие от тази небрежна приватизация на човекоправенето, ако можем да преведем така неологизма „people making”. Средното образование със сигурност е абдикирало от тази мисия, ако изобщо знае, че има такава мисия. Аз дори не съм сигурен как точно училището схваща своята задача. Най-вероятно да раздава заплати на служителите, като за целта осигури необходимия брой деца, които да прекарват определен брой часове в клас, скучаейки заедно със своите изнервени учители. Има, разбира се, и благородни изключения, но те няма как да променят статуквото.
Знаеш ли какъв е неосъзнатият, „мета”-проблем с българското училище, според мен? Вместо да те подготвя за свят, в който има възвращаемост на инвестиции, то те подготвя за свят, в който има възвращаемост на услуги.
Това е просто великолепно казано. Т.е. училището - всеотдайно, макар и неосъзнато - се стреми да увековечи провалената култура на корумпирания патриархат.
Благодаря. Но, уви, далеч не изчерпва целия проблем. И по моему няма как да съществува добър - или дори приемлив – просвещенски тип обществен договор, без той да бъде внимателно „вменяван” или „насаждан” в малките умове още в училище. С малки, интелитентни стъпки.
„Целият” проблем, ако се хвана за твоя израз, е свързан най-вече с корупцията, която се радва на завидна легитимност в нашата култура. Ние имплицитно сме сключили корупционен обществен договор. Т.е. мнозинството от хората се приели, че властта е дадена, за да се злоупотреби с нея. (Това не е мое откритие, а на икономиста Петър Игнатиев, който преди доста години написа задълбочена книга за първата банкова криза, и тя звучи страшно актуално днес, когато сме на път да си организираме втора.) Както вече казах, това е устойчив и много изследван феномен, който има разнообразни проявления във всички средиземноморски общества. Известен е под названието “аморален фамилизъм” и описва корупцията като парадоксална културна норма – прието е всички да я практикуват тайно и да я осъждат публично. Спомни си какъв скандал предизивика Доган, когато дръзна да наруши тази лицемерна конвенция, като открито се похвали с обръчите си от фирми. Тази непоклатима, свята вяра в универсалната поквареност води до тежка демотивация на хората в публични роли. Отказът да се приеме, че може да има друга, трансцедентална мотивация за обществена дейност, отвъд забогатяването чрез корупция, прави политиката крайно непривлекателна за почтените хора. Парадоксално, но за да бъдеш добър политик в такава среда, трябва да развиеш не просто способност за автономна преценка, но известна дистанцираност, нещо като избирателна асоциалност. Т.е. да не ти пука какво мислят за тебе и в какво те подозират, инатливо да следваш своя дневен ред, ако трябва да вървиш срещу течението, приемайки, че неизбежно ще бъдеш похарчен и че така или иначе ще те намразят. Колкото и да е странно, в България има такива политици – емблематичният пример е Иван Костов, който явно следва макисмата “прави каквото трябва, пък да става каквото ще”. Отделен въпрос е дали одобряваме онова, което той смята за редно да се прави. Ето, дойде време да споменем добрия стар Костов, както ти препоръча в предишния ни разговор.
Не казвай като мен, че става само Костов, и неговата „лидерска идиосинкразия”. Дори да е вярно.
Не е само той, слава богу, просто на него много му личи въпросната лидерска идиосинкразия. Има обаче едни такива инатливи кметове, които казват “аз смятам, че това трябва да се направи и ще го направя, макар че е непопулярно, и няма да ходя да се обяснявам защо го правя, рано или късно хората ще го оценят.” Например моят приятел Петър Паунов, като си науми, че нещо е добро за Кюстендил, няма сила, която да го откаже. Ние често спорим за местните политики, и макар че мога да бъда много убедителен, никак не ми е лесно да изляза на глава с него. Познавам и други политици, които в даден момент от кариерата си постигат емоционалната зрялост, необходима да следваш убежденията си въпреки груповия натиск. Разбира се, те са в малцинство във всички партии, навсякъде преобладава конформизмът.
Това, че общността продължава да излъчва и такова лидерство, е повод за известен оптимизъм. Или?
Така е, но това не променя корупционната културална норма, която е „днеска аз, утре ти”. Не случайно ротацията във властта е толкова ускорена – това предоставя възможност на всеки активен и що-годе внятен българин да влезе в управленска роля в някакъв момент от живота си; тази благина някак се „полага” на всеки, който е готов да направи необходимото усилие. То е малко като викторина в училище, през която всички трябва да минат и, рано или късно, всеки трябва да изтегли печеливш номер. Трябва да признаем, че това е доста демократично разбиране за смисъла на управлението: след като властта така или иначе работи в частна, а не в обществена полза, нека поне всички се пробват. Справедливо е всеки да има своя звезден миг, своя шанс да се обогати чрез делавера. Да направи “удар” и “да си оправи живота”. Тъкмо затова се грижим никой да не се заседява твърде дълго в управението и не изпитваме особен свян да си продаваме гласа по избори. Така корупцията се социализира, а келепирът от нея се разпределя някак по-демократично.
---------------
Ако някой нещо с автора, знаете – [email protected]
