Quantcast

13 въпроса за рока. Отговорите на Ивайло [Noisy] Цветков

Ивайло Цветков Последна промяна на 10 февруари 2015 в 14:32 20109 0

По повод 13-ата годишнина на сайта WeRock.bg, част от групата на OFFMedia, изпратихме 13 въпроса за рока на 13 известни личности, посветени в магията на рока. Предишните интервюта бяха с Евгений Дайнов, Димитър Манолов, Светльо Витков, Александър СаноВасил КатинчаровЦонко ЦоневЗахари Бахаров и Радан Кънев. Сега ви предлагаме отговорите на Ивайло [Noisy] Цветков.

1. Коя беше първата рок касетка/диск, която си купи?

Първите ми спомени изобщо за музика, още от 5-годишен и „индустриализиран” в бесни уроци по пиано, са Бах, Моцарт, Пахелбел, дори клавирните партии на Бени Андершон в АББА (помня ясно как се мъчех с ”Money, Money, Money” и особено онзи сложен за детската ръка пиано-преход точно преди припева на “S.O.S.”). Всичко това обаче ме създаде като музикант, най-вече с помощта на учителката ми Лили Радоева, която произхожда от една от традиционните фамилии в родната музика. Първият „мой” рок пък бяха две оригинални винилови плочи на The Dark Side Of The Moon и Led Zeppelin IV (от втората даже изпаднаха лепенки на ZoSo-символите, представете си детския ми квазиоргазъм), донесени като подарък от Англия, от вече покойния ми баща. Чист културен шок. Едни от първите касетки пък са на рок-групи от Митко Пайнера, който започна като обикновен касетен „пират”, но по-късно се разпищоли и нанесе непоправими вреди на общобългарския вкус и дори съдба. The evil that men do - ама онова на Шекспир от „Юлий Цезар”, а не другото на Стийв Харис (смее се).

2. Първият концерт на рок група, който си посетил?

Stray Cats, начело със самия Брайън Зетцър, Париж, 1983.

3. Първата рок тениска?

Истинска, на Iron Maiden от турнето The Beast On The Road, купена от Лондон. Направо не можеше да се говори с мен – и досега така (смее се). На картинката Еди, в целия си преизподен блясък, забождаше един голям „Юниън Джак” в недрата на планетата Земя, заради което имах леки проблеми с прогимназиалните и „педагогически” власти – „ма как английското знаме, защо английското знаме”, и такива соц-тъпотии. 80-те у нас, впрочем, бяха великолепно и, от днешна гледна точка, трогателно наивно време – трябваше да заявиш идентичност (метъл, пънк, ню уейв и т.н.), но и да внимаваш с местните там партийни зомбита. Някъде към 1988 продадох фланелката на някакъв бесен люлински мейдънхед за извънземните 80 лева (смях). Даже си спомням, че за да даде парите, трябваше да му обясня как прословутото “Up The Irons”, което винаги беше някъде на плочите на групата (и написано на фланелката), всъщност е препратка към футболната фенщина на Стийв Харис и Ейдриън Смит, т.е. нещо като „да живеят Уест Хям Юнайтед”.

4. Любима рок банда?

Това повдига по-голям въпрос - за добрия вкус в рока и изобщо. Добрият вкус, както и във всяко друго изкуство, изключва повсеместното харесване - само защото нещо се води класика и т.н. Например, по моему Мanowar, Accept, Scorpions и подобни са чист рок-кич, досущ като повечето там по-късни doom/black/thrash и т.н. групи. Т.е. кич е всичко, което се храни и дори хипертрофира от и заради таланта на големите си предци. Днес, след като съм изслушал цялата англосаксонска рокмузика на света, според мен има само три „космически” рокгрупи - Rolling Stones, Led Zeppelin и Pink Floyd. Това не значи непременно, че не се насълзявам примерно от “Fix You” на Coldplay, или пък че не обожавам Елвис, Дилън, Доорс, пост-пънка, Дъ Ху, Хендрикс, втората британска вълна, Дъ Банд, Крийм, Ярдбърдз, Ози, Алис Купър (с когото дори се сприятелихме през 2000-та), Блу Чиър, Айрън Бътърфлай, Велвет, Блек Оук Аркансо, Иги, MC5, Боуи, Адам Ант, NIN, Дрийм Тиътър, Алис Ин Чейнс, Металика, Джак Уайт, Кингз ъв Лиън или Блек Кийс. Но да не забравяме най-важното: внимателно развиваният вкус е безценен, за разлика от всеядството.

5. Любима рок песен?

“One” на U2, ако трябва да е само една. И то с „третия” клип, където Боно просто седи на маса, пуши и пее. Тя стана “instant classic” през „вододелната” 1992, подобно на “Lucy In The Sky With Diamonds” през 1968. След “One” класическият рок, най-вече в лицето на тогавашните Нирвана, другите „сиатълци”, Гънс, Металика, Фейт, сякаш окончателно се отърси от махмурлука на 80-те и осъзна, че няма нужда да бъдеш комерсиално плосък и да „настояваш” с четири акорда, за да бъдеш важен. А “One”, впрочем, е изумителна песен, в която, въпреки трабантите, зубрите и другите странни визуални трактовки на Корбийн, се съдържа всичко важно за любовта, душата и философски невъзможното единение. Накратко, бремето на съществуването по Сартър, изпято в 3-4 минути, на фона на “the running guitar” на Ди Едж. Нещо като 25-ата на Моцарт през есента на 1773. И като споменах 25-ата: забелязали ли сте, че сол-минор при предкласиците и класиците е някак любим - нещо като китарния ла-мажор в блус-рока? Спомнете си Албиньони, сарабандата на Хендел, дори онази „фантазия” на Шуберт (смее се).

6. Последният рок концерт, който си посетил?

The Wall на „Васил Левски” по-миналата година. Преди това имах историческото удоволствие да поговоря с Уотърс в Лондон (разговорът беше излъчен в „Денис и приятели”), и макар да не споделям неговата вече леко старческа „лявост”, все още го смятам за най-великия жив рокмузикант, наред с Джагър, Ричърдс, Пейдж и Плант. Като цяло, не обичам концерти – както и всяка форма на масовост. Предпочитам камерния „оргазъм” да чуя Чик Къриа в лондонски клуб, както стана миналата година – чисто пианистко, непонятно за плебса удоволствие.

Алис Купър и Ивайло Цветков

7. Последната рок песен, която слуша?

“Interstellar Overdrive Part I” на Пинк Флойд. Част от мен все така не може да се примири със загубата на Сид Барет.

8. Любим спомен, свързан с рока?

Как „дебна” Гънс ен Роузес пред „Хилтън” в Будапеща 1992, сутрин. Излиза мъртвопияният Дъф Маккейгън с шише в ръка, и любезно ми предлага да си „пийна”, спирайки охраната. Пийваме си директно от бутилката му „Столичная”, а след малко идва и Слаш, който ми дава автограф на листче, което заема от техния благонастроен тъмнокож бодигард на име „Ърл”.

9. С кой рок музикант би искал да си пиеш бирата?

Кийт Ричърдс, 1971, в Южна Франция, по време на записите на “Exile On Main St.”. Но и той пие бира само когато не пие.

10. Ако можеш да свириш в рок група, коя щеше да бъде тя и на каква позиция?

Имам привилегията да свиря на китара и да пея от време на време със самите Д2. Димитър Кърнев, впрочем, е най-добрият китарист в родната история; едиственият, който извайва специални китарни партии (подобно на Хендрикс, Джеф Бъкли, Пейдж, Джеф Бек, Джон Сайкс или Тревър Рейбин), а не подхожда към китарата като парче дърво със струни, което се дели на „ритъм” и „соло”. Опитвам се да се уча от него.

11. Песента, която знам наизуст и мога да изпея най-добре е...

Десетки са. Най-общо, каквото и да е на Джагър, Флойд, Хътчънс, Том Йорк. И Лейн Стейли - „звуча” почти като него, особено ако имам хрема (смее се).

12. Най-хубавият концерт, на който съм бил, е…

Soundgarden, Faith No More, Guns N’ Roses, Будапеща, 1992, Непщадион. Който, впрочем, вече се казва „Пушкаш Ференц Щадион”.

13. Продължи изречението: когато слушам рок...

… осъзнавам своето „аз” и основанията за него. Изчезне ли музиката (класика, джаз, рок), се превръщам в неодушевен предмет. Умът винаги играе ролята на убиец на радостта от живота – но пък специално рокмузиката ме свежда до благословеното състояние да не мисля, а само да чувствам. Това е като първата платонова теория за универсалиите – част от нашето първо посткомунистическо поколение се изразява чрез своята prima facie, т.е. нашата идея за свобода е измерима чрез рока. И най-важното: по отношение на фенщината има сблъсък между „универсалии” и „партикуларии”. Според моята рок-етика, Стоунс, Флойд и Зепелин са универсалии, а всичко друго, дори Бийтълс, са партикуларии, особено след “Revolver”. Ето, не е толкова сложно (смее се).