“Прегръдката на змията”: Изгубените хоризонти в света на Амазонка

“Прегръдката на змията” е третият проект на колумбийския режисьор Сиро Гера (“Сянката на пешеходеца”, “Пътешествията на вятъра”), номиниран в категория “Най-добър чуждоезичен филм” на тазгодишните Оскари.

Лентата е паралел между две истории, които датират от 1909 г. и 1940 г., въвличащи ни в непознат и може би изгубен свят, светът на Карамакате, амазонски шаман, който е последният представител на своето племе. Той пътува редом с изследователите Тиодор Кох-Грюнберг и Ричард Ивънс Шулт, които търсят свещеното растение якруна.

Намирам за изключително трудна задачата да бъде изцяло разглобен толкова красив, многопластов и комплексен филм, какъвто е “Прегръдката на змията”. Намирам и за непосилно да обрисувам напълно емоцията, която ми донесе. Защо? Това е от онези филми, за които определенията “шедьовър” и “кино преживяване” просто не са достатъчни. Онези филми, след които се озоваваш в мълчание, а видяното трябва да се уталожи в съзнанието. Но дистанцията между зрител-екран някак остава заради загнезденото усещане, че първият сблъсък не е бил наистина удовлетворителен. Необходими са ти още срещи, за да намериш изпуснатото.

Сиро Гера винаги е проявявал интерес към Амазонка, място, за което се смята, че притежава огромна духовна енергия. Дневниците на Тиодор Кох-Грюнберг (немски етнолог, който изследва местните хора в Южна Америка) и Ричард Ивънс Шулт (американски биолог, който се интересува от психеделичните ефекти на растенията, както и от етноботаниката – науката за връзката между растенията и хората) със сигурност инспирират режисьора. Но сблъсъкът му с Амазонка през 21 век е ужасно далеч от хоризонтите, които Грюнберг и Шулт са описали. Когато духовността е може би погубена заради човешката деструкция (и буквална, и метафорична), след нея се образува вакуум, в който тържествуват фундаментализмът и умопомрачението.

До голяма степен снимачният процес е експериментален, тъй като, от една страна, намирането на все още незастроени и диви локации, се оказва изключително трудоемко. От друга, Гера и екипът му се срещат с туземци, с които в следствие започват да работят и също са източник на вдъхновение. Те могат да бъдат дефинирани като протагонисти, защото филмът не е представен толкова през погледа на пътешественика, колкото през този на местния човек – в случая Карамакате. Но именно убедителното достигане до тази непозната за нас перспектива правят лентата толкова истинна и вълнуваща. “Прегръдката на змията” визуализира изчезналата духовност, описана в документацията на Грюнберг и Шулт, на която няма как да бъдем свидетели в сегашно време, затова връщането към нея е възможно само на екран.

През 1909г., пътувайки из Амазонка, изследователската дейност на Тиодор Грюнберг (Жан Бижвое) е осуетена заради неидентифицирано заболяване (известно е, че истинският Тиодор умира през 1924 г. от малария). Местният му спътник Мандука (Яуенку Мигуе) го отвежда при шамана Карамакате (Нилбио Торес), за който се смята, че “може да движи световете”. Той е отшелник и живее сам от години, след като колумбийците избиват племето му. Карамакате вижда в Тиодор алегорията на белите хора, материалните хора, които са способни единствено на разруха. С обещанието, че изследователят ще го отведе при оцелели членове на племето му, Карамакате се съгласява да му помогне да открие якруна, свещено растение, което лекува. По пътя се сблъскват с монаха Аницето (Николас Канцино), който е представител на Ордена на миноритите (т.е “по-малките братя” на Христос) капуцини, основан през 1525г. в Урбино, Италия. Орденът на капуцините е клон на Францисканския орден, следващ примера и учението на свети Франциск от Асизи (12-13.век), който подражава на Христос толкова съвършено, че бива наричан Alter Christus – “Втори Христос”.

Но религията си служи с инструментите на жестокостта и безумието. Аницето “пленява” млади местни момчета, като се опитва да ги обезличи, унищожавайки самосъзнанието им чрез католицизма. “Христос е вашият Спасител!”, а неспазването на наложените правила и говоренето на роден диалект подлежат на мъчения и зверско линчуване. Деструкцията на колумбийците е придружена от този брутален религиозен фанатизъм. Карамакате се надява, че наистина ще срещне хора от племето си, но всъщност се изправя пред опитомени от колумбийците туземци, които са забравили себе си, необратимо жертвали своята връзка с духовното. Много растения покрай бреговете на Амазонка (каквото е якруна) са известни с упойващия си, дори наркотичен ефект, както и с наличието си на каучук (“кау” - дърво, “учу” - плаче) – високоеластичен полимер, използван за производството на гума. Злоупотребата с якруна, на която Карамакате става свидетел, го угнетява и натъжава, защото тази злоупотреба е равна на предателство. Растението е свещено, а изкуственото му отглеждане и разпространяване граничи с оскверняване. Карамакате няма друг избор, освен да го унищожи.

През 1940 г. американецът Ричард Шулт (Брион Дейвис) тръгва по стъпките на Тиодор Грюнберг, заинтригуван от споменатата в неговите записки якруна. Срещата му с вече възрастния Карамакате (Антонио Боливар) е последната му надежда да я открие. Кануто, което е единственият вариант за превозно средство, не може да издържи всичкия багаж на биолога. Предметът, който не изхвърля в реката, е стар грамофон с плоча на Бетовен. Между шамана и изследователя е осезаем процес на взаимодействие. Грамофонът е може би символ на онзи жесток човешки свят, който въпреки своето варварство, носи и красота. Магията, която звучи от музикалната плоча, е негова рожба. Карамакате твърди, че не може да покаже на Ричард пътя към растението, защото пътят трябва да го намери. Змията е тази, която ще му го покаже. Змията е създателката на света, на джунглата, на Амазонка.

Съществуването ни се обосновава на дуализъм – “тук и сега” не е пълната действителност. Донякъде това напомня на Платоновата Теория на формите, според която формите (или идеите) притежават най-висшата и фундаментална реалност. Не ние, а нашите сенки са най-близкото нещо до тази реалност. Друг протагонист и единственият женски персонаж в сюжета е джунглата. Освен брилянтните кадри на оператора Давид Гайего, за изграждането на нейната атмосфера значителна роля изиграва музиката на Наски Линарес. Режисьорът Сиро Гера споделя, че винаги е виждал като предизвикателство създаването на цялостен природен персонаж. Това би било неразбираемо в нашите наративни традиции, но носи символика в преданията за Амазонка. И именно в тази джунгла досегът на Ричард до якруна се осъществява, единственото растение, което шаманът е запазил. Оттатък черно-белите нюанси, които познаваме, якруна е мостът между предмета и неговата сянка, пътят до вселената отвъд незавършената действителност. Ричард усеща прегръдката на змията, до която растението го отвежда. Това ще е прощалната такава прегръдка, защото унищожаването на последната якруна ще бъде и нейното спасяване – това е дългът на Карамакате.

От мен толкова. Ако сте стигнали дотук, значи текстът не ви е бил чак толкова скучен. Не разказах всичко, което ми се искаше да разкажа, но се надявам написаното да провокира срещата ви с този филм. И пак да кажа – изключителен филм!

Още по темата

30/03/2016

Култура

Най-доброто от София Филм Фест тръгва в Дома на киното (програма)

29/03/2016

Интервю

Традициите са богатство, което може да те разболее

21/03/2016

Култура

Тери Гилиъм: Надявах се ебола да заличи повечето хора, но ме разочарова

17/03/2016

Интервю

В главата на масовия убиец

Следете новините ни в GoogleNews