В главата на масовия убиец

Калоян Константинов Последна промяна на 17 март 2016 в 18:04 7411 0

Томаш Вейнреб (вляво) и Петер Казда.

Филмът "Аз, Олга Хепнарова" е направен по истинския живот на едноименната героиня, която се превръща в една от малкото жени масови убийци в историята на Чехия и последната, осъдена на смърт в държавата.

Сюжетът разказва за младата и самотна лесбийка, отчуждена от охладнялото си семейство, която така и не успява да играе ролята, която обществото изисква от нея. Параноичното ѝ самоизучаване и невъзможността да се свързва с други хора в крайна сметка я тласкат отвъд ръба на човечността, когато е само на 22 години.

Така един ден тя се качва в камиона си, с който прегазва група от 25 души, чакащи на спирка на градския транспорт в столицата Прага, убивайки 8 от тях и ранявайки още 12. Целта ѝ е не само да убие съгражданите си, ами да убеди властите да я осъдят на смърт.

У нас, в рамките на София Филм Фест, освен творбата гостуваха и нейните създатели Томаш Вейнреб и Петер Казда, с които OFFNews се срещна, за да разбере повече за това какво е да влезеш в кожата на масовия убиец и на Олга Хепнарова.

Защо решихте да направите филм по подобна тема?

Томаш Вейнреб: Преди време попаднах на кратък документален филм по чешката телевизия за историята на Олга Хепнарова и казах на Петер, че историята ме заинтригува доста. После се натъкнахме и на книга за нея, написана от някакъв чешки автор, който е доста по-възрастен от нас и е бил съвременник на случилото се тогава. След като прочетохме книгата, решихме, че тя е наистина много интересна в онзи смисъл, че не сме възхитени от злото, ами от самия акт на агресия, защото в Чехия говорим много, но Олга казва: „Acta non verba” („Дела, а не думи“). Беше толкова впечатляващо, че тя всъщност извършва самоубийство, въвличайки другите хора в него.

От началото искахме да направим екзистенциален филм, в който главният ни герой да има проблем със себе си, да бъде сам и да търси самотата. Но тя не е способна да е сама, въпреки това през цялото време се опитва, къса връзките със своите приятелки, семейство и др. хора, но това е нейната трагедия. Мотото на филма за нас е „Никой не ме харесва“.

Защо навсякъде във филма се пуши?

Томаш Вейнреб: Един критик от Германия написа, че Олга се опитва да изпуши всичките цигари в Чехия, но по онова време е било нещо нормално да се пуши навсякъде в страната - в киносалоните, в заведенията, на работното място. Пушенето е вид коректор за Олга. Реалната личност, на която се базира историята, също е била страстен пушач.

Имахме големи проблеми с това във Франция, тъй като копродуцентът ни там каза, че е невъзможно да сложим на плаката цигара. Там така е прието, че не може да се показват такива неща по плакатите и новите филми го знаят, но цигарите по плакатите на старите трябва да бъдат изтривани.

Какъв е бил проблемът на Олга всъщност – хем е искала да е сама, хем обвинява хората, че са я изоставили.

Томаш Вейнреб: Проблемите ѝ са били много. Цигарите например са един от тях, в началото твърди, че не пуши, но после започва да го прави много често. Става въпрос за това, че обществото ни тласка към лоши пътища. Тя също така има и семейни проблеми, много психопати и хора с психически разстройства са имали проблеми у дома. Техните не са били бедни, те са били средна гласа, дори висока средна класа, но не са се смеели заедно, не са предали родителска топлина на Олга. Друг проблем са били момичетата и комуникацията ѝ с тях, защото смятаме, че Хепнарова е страдала от Синдрома на Аспергер

Това е един вид аутистична болест, при която засегнатите от нея не могат да комуникират, имат трудности при контакта си с обществото, изпитват неудобство да гледат другите хора.

Тя има някакъв вътрешен дявол, нещо, което я мъчи, и не е като да не се опитва да се излекува. Преди да предприеме агресивното си действие, тя отива при специалист с молба да бъде настанена в болница. Сцената, в която Олга отива с нейния приятел Мирослав при лекаря, се е случила наистина. Тя признава, че е уморена и иска да отиде някъде, но специалистът ѝ отвръща, че този тип психиатрични домове не са, за да си почиват хората.

Не можем да кажем в кой точно момент Олга решава да да убие онези хора, решението се дължи на съвкупност от неща вътре в нея.

Михалина Олшанска в ролята на Олга Хепнарова.

Във филма и в пред съда, откъдето са взети репликите ѝ за творбата ви, тя обвинява, че обществото не ѝ е помогнало, за да се справи със своите болки и проблеми, а вместо това ги е задълбочавало, тормозело я е. Мислите ли, че е така?

Томаш Вейнреб: Не съвсем. Има хора, които се опитват да ѝ помогнат – като Мирослав, като първия лекар, при когото тя отива. Те се опитват да я приемат. Въпросът обаче е как го правят, Мирослав например иска да помогне, но той е страшно непрактичен. Тя е имала проблеми с обществото, а той не успява помогне на Олга по начина, който ѝ трябва. Хенпарова се чувства тормозена, наранявана от хората, но всъщност нито един човек, който е тормозен от другите, няма правото да постъпи така, както тя. Проблемът вътре в нея е бил невъзможен за излекуване.

По време на делото срещу нея тя категорично твърди, че не е психически болна, но реално лекарите твърдят друго, нали?

Петер Казда: Оставяме въпроса отворен – болна ли е, или не.

Мисля, че това е истински ценното във филма ви: ако е била болна, хората ще си кажат, че това е причината да извърши масовото убийство, че не е можело да се спре. Но ако не е била болна – тогава всеки един човек може да извърши подобно нещо и то е предотвратимо. През годините наблюдаваме множество стрелби и нападения в училища в САЩ най-вече – всички стрелци ли са психично болни, или не са?

Томаш Вейнреб: Интересното е, че Олга оцелява след нападението, тъй като много хора се самоубиват веднага след убийствата, които извършват. Това е едно на ръка, другото е, че въпросните хора, за които говорите, нападат училищата, защото там те са били тормозени и искат да си отмъстят на отговорните лица. Олга не го прави, тя се опитва да убие всички нас, целия свят, и затова избира случайни личности от тълпата, които са анонимни.

Тя обаче не иска да бъде сметната за психопат, за шизофреник, защото тогава няма да бъде осъдена на смърт. Освен това Олга казва, че ако бъде съдена като психически нормална, тогава нападението ѝ ще има по-голям ефект над обществеността. Ако се окаже болна, хората ще си кажат: „А, ама тя е била болна, не е чак такъв проблем за обществото“. Както Петер каза, оставяме въпроса дали е била болна, или не отворен, защото наистина няма твърди доказателства каква всъщност е била ситуацията. За нас този въпрос не би бил толкова важен, защото ние сме против смъртната присъда изобщо.

Например Андерш Брейвик също бе прегледан от лекари и единият каза, че е психически болен, а другият отрече да има такова нещо. Този тип хора са на ръба на умствените заболявания и това е истински сложното при тях.

Брейвик също настояваше, че му няма нищо.

Томаш Вейнреб: Да, но ако теб те попитат дали си напълно нормален – какво ще кажеш? Ще кажеш: „Не съм“, и това е правилният отговор, защото ако кажеш, че всичко ти е наред в главата, няма да прозвучи правилно.

Лесно ли ви беше да направите подобен филм, само мога да си представя колко потискащо и депресиращо е било да навлезете в нейния свят?

Петер Казда: Да, трудно беше, тъй като историята е за масово убийство и подобни неща, но работата ни отне доста време, 7 години, и разтеглихме напрежението във времето.

Томаш Вейнреб: Работата по филма започна, когато следвахме, писахме сценария много дълго време, тъй като бяхме заети и с учене. Опитахме се да го направим по трагичен начин, но имаше някои детайли, които ни докарваха усмивка на лицето. Не сме ги включили във филма, но ако ни питаш как се справяхме с депресиращото чувство, имахме неща, с които да се защитим от него. Освен това го снимахме дълго, в началото историята наистина ни влияеше силно, но постепенно отслабна.

Как избрахте актрисата, която да изиграе Олга, тя се представи изключително добре с мъжката походка, стойката, държанието?

Томаш Вейнреб: Търсехме актриса, която да не е от Чехия, защото в началото имаше търкания между чешкия снимачен екип и някои от актьорите ни, както и с първата актриса, която трябваше да изиграе Олга. Човекът, отговорен за кастинга, ни състави дълъг списък, но веднага, щом я видяхме, я харесахме. Преди това беше голямо изпитание при избора на първата актриса от Полша – снимахме 2-3 дни пробно с нея, но комуникацията не беше много добра, а Михалина се оказа много умна актриса и разбра веднага от какво се нуждаем. В началото се опитахме да намерим баланса между вътрешните и външните емоции, които тя да показва. След 2-3 дни снимки вече бяхме на едно доста добро ниво на разбиране и представяне на образа, което беше много хубаво. Може би половината от сцените, които снимахме, се получаваха от първия път.

Какво ѝ казахте, когато я избрахте: „Изглеждаш страхотно, точно като масова убийца лесбийка-психопат?

Томаш Вейнреб: Не, не, нуждаехме се от някоя добра актриса, която обаче да има и тъмна вътрешна страна и да прилича поне малко на Олга в лицето. Всичко останало е режисиране.

Филмът е черно-бял, стори ми се обаче и че светът за Олга също е черно-бял – от едната страна бяха всички хора, които я нараняват, а от другата е тя, която е онеправдана.

Петер Казда: Не сме го мислили по този начин, просто от самото начало чувствахме, че трябва да е черно-бял. Но не, за да се наблегне на контрастите, ами за да изглежда всичко по-уеднаквено.

Томаш Вейнреб: Много хора питаха дали не е черно-бял заради времето, в което се развива действието, дали не отразява контраста между доброто и злото, както ти каза, но всичко това е прекомерно разсъждение, не сме го мислили така.

Снимка на истинската Олга Хепнарова и камиона, с който извършва масовото убийство.

Чувал съм от фотографи мнението, че цветните снимки показват външната красота на човек, а черно-белите неговата душа. Съгласни ли сте с това и валидно ли е за киното?

Томаш Вейнреб: Опитахме се да направим филма по един прост начин и черно-белият вариант ни пасна. Но наистина по време на черно-белите снимки душата може да се види чрез лицето на човек по-добре, защото тогава няма цветове.

Петер Казда: Без цветове човек се съсредоточава повече върху характера на личността срещу него.

На какво основахте сценария си, на книгата за Олга, която сте прочели, или на съдебните и медицински доклади за нея?

Томаш Вейнреб: Прегледахме сведенията в съда и полицията, но също така направихме свои собствени разследвания. Срещнахме се с хората, които са били замесени в историята, с истинските прототипи – например с Мирослав. Опитахме се да се свържем и със семейството на Олга, защото разбрахме, че майката е жива, но тя не пожела да коментира темата. Чухме се със сестра ѝ по телефона, която ни каза, че не желае да е част от филма, да ни разкаже спомените си, но няма нищо против да го снимаме по начина, който сме избрали. Говорихме и с момичето от общежитието, с което Олга е живяла в една и съща стая, беше странно, защото тя се съгласи да ни разкаже за онова време, но заяви, че не желае да си спомня емоциите, които е изпитала тогава и които се опитва да забрави и до днес. Някои от хората, обвързани с историята, са травмирани от преживяното.

Смесицата от понесената травма и социалните табута трябва да се обсъждат, но не винаги официално, публично, може би хората трябва да си мислят за това сами по домовете.

Олга е била хомосексуална, какво е било мнението на семейството ѝ за това? Доколкото видях от филма, не ѝ е било толкова трудно да си намира приятелки, чехите явно не са били толкова агресивно настроени срещу хомосексуалните тогава.

Томаш Вейнреб: Може в началото да не ѝ е било трудно да направи контакта с другите момичета, тъй като е била добре изглеждаща, имала е вътрешна сила. Но хората постепенно осъзнават колко душевно изтормозена и сложна е тя, което създава проблеми за дългосрочни отношения. Бих казал, че в Чехия не е било огромен проблем да си хомосексуален, при всички положения не е било лесно, но не е било като в Куба и др. страни. През 60-те и 70-те г. на миналия век, особено през 60-те, темата е била много открита.

Но хубавата част от въпроса е, какво мисли семейството ѝ за това – ами не знаем, като във филма това също не ни интересува. Може би това, че е била лесбийка, е било само част от проблема, или че не е била способна да се открие пред семейството си. Това може би е най-голямата разлика между преди и сега – тогава мъжете и жените са си имали нормални семейства с половинки от другия пол, но същевременно са излизали навън и са се забавлявали и правили секс с хора от същия пол. Можем да кажем, че днес е по-лесно да си признаеш какъв си.

Каква ще бъде следващата ви работа, смятате ли да направите филмите за масови убийци и психопати своя запазена марка?

Петер Казда: Не, няма да го правим своя запазена марка, мислим си за много тематики, върти ни се нещо цветно, което да се развива в наши дни.

Томаш Вейнреб: Сюжетът отново ще е за самотен човек, но няма да е масов убиец. Имаме около 10 идеи, но все още сме на вълна „Аз, Олга Хепнарова“, защото посещаваме прожекции, фестивали, дори не сме показали филма в Чехия и очакваме как ще се приеме.

Може да направим филм за човек, който да има сходни проблеми, но да не свърши по подобен трагичен начин. Има толкова много хора, които са самотни вътрешно. Например, ние харесваме да четем, някои книги като „Чужденецът“ на Албер Камю е била популярна в онези години и Олга я е чела. Един човек ни каза, въпреки че ние не споделяме това мнение, че Хепнарова полудява заради добрата литература, защото ако прочетеш твърде много книги за травми и подобни работи, които са измислени, но ти ги приемаш за реални, това се превръща в проблем. Четохме нейни писма и трябва да отбележа, че Олга е била много добра писателка, писала е много хубави писма, въпреки че трябва да имаме предвид, че по онова време хората все още са били свикнали да пишат хартиени писма с определен език и стил, не както днес. Ако Олга бе решила да напише роман за масовото убийство, може би нямаше да го извърши.

Може би много добри писатели всъщност са спасени масови убийци?

Томаш Вейнреб: Може би да. Много писатели също така се самоубиват или са депресирани.

Изключително вярно. И говорейки за писатели, самоубийства и т.н., си припомних кончината на сър Тери Пратчет миналата година и неговата позиция в полза на асистираното самоубийство. Вие казахте, че сте против смъртните присъди и т.н., но ако човек е смъртно болен, редно ли е да му се позволи да отнеме живота си, когато той прецени, безболезнено, вместо да почине в мъки след още някакво време?

Петер Казда: Не мисля много затова, много е трудно да се говори на тази тема. Ако някой има депресия, а друг не, е много трудно на здравия човек да се постави на мястото на болния. Ако някой страда от дълбока депресия, трябва да му се помогне, разбира се, но както казахме, като цяло ние сме твърдо против убийствата и затова ще кажа и против асистираните самоубийства. Но всичко зависи до дадения човек.