Quantcast

Евгений Дайнов представя: Записки по революцията. В България и другаде

OFFNews Последна промяна на 05 юни 2014 в 18:53 4970 7

Нашият автор Евгений Дайнов ще представи том I от новата си книга "Записки по революцията. В България и другаде" на 6 юни по време на Пролетния базар на книгата в НДК.

Представянето е от 19:00 часа на полуетаж „Изток“.

В книгата Дайнов разказва за революционните моменти, на които е станал свидетел от 1962 г. до 1989 г. - в СССР и България през 60-те, в Англия през 70-те, в България, Франция, Англия и СССР през 80-те.

Книгата е издание на "Милениум".

Представяме Ви и откъс от нея:

Залезът на 70-те

Двата семестъра на 1979 година минаха в минорна тоналност. Изяви с групата, надлъгване с Тревър-Роупър и подготовка за финалните изпити. Важното беше никой да не разбере колко сериозно се подготвям.
За разлика от Кеймбридж, където всички ходят с угрижени физиономии и обясняват как не насмогват на задачите, номерът в Оксфорд е да се правиш, че изобщо не се занимаваш с учене. Че правиш всичко друго – гребеш в лодки, играеш в пиеси, свириш в групи, гониш девойки или просто пиеш, – но не четеш дебелите книги и не пишеш есетата.

Има студенти, които приемат всичко това като истина и наистина нищо не правят, докато не бъдат изгонени. Такъв например е случаят с англо-канадския актьор Реймънд Маси, описан в мемоарния сборник My Oxford (Robson Books, 1977). Три години човекът се занимавал с онова, с което си мислел, че всички се занимават – да върти гребла по лодките и да играе на сцената в студентски постановки. Докато един ден, месец-два преди финалните изпити, ръководството на колежа не му предложило „да не занимава изпитната комисия със себе си” и да напусне, без дори да се опита да вземе диплома.

Играех играта „нищо не правя” по-дълго от останалите, защото наистина ми харесваше. Когато към март-април 1979 година всички обявиха, че все пак си сядат на задниците да се готвят за изпитите (вторият ми ритъм-китарист Джъстин дори напусна групата), аз не намерих за нужно да правя същото. Готвех се усилено, но тихо и невидимо – така, щото не само моите учители, но и моите приятели бяха убедени, че вървя към грандиозна издънка. Никому не беше хрумнала простата мисъл, че щом публикувам в политически и философски списания, все някакъв труд вече съм положил – т.е. дори нищо да не правя в последните месеци, все до някаква тройка ще добутам нещата.

Разминах се с предложението да не занимавам изпитната комисия със себе си, но ръководството на колежа определено ме гледаше с все по-студен поглед. Разбираемо е. Не стига, мислели са си, че този го опазихме както от нашите тайни служби, така и от българските комунисти, а той е тръгнал да излага колежа на финалите...

Толкова очевидно страдаха, че се наложи да поговоря с моя основен тютор, Брайън, за да му обясня, че нещата не стоят точно така, както изглеждат - че просто следвам традицията, но всъщност се готвя. Накара ме да му се закълна, че ще взема поне ниво 2.2. (нещо като петица по шестобалната система). Знаех, че съм по-добър от това, но и знаех, че няма да ми повярва. Затова си стиснахме ръцете на петицата и той престана да страда.

Определено обаче беше залезно време. Всичко, което можеше да ни се случи в Оксфорд, вече беше ни се случило. Финалните изпити бяха в началото на лятото. Нямахме вече бъдеще, а само минало. Въпросът беше да си отидем със стил – като акварелен залез на Гейнзбъро.

Дори по света цареше някакво крайно нетипично затишие – нищо особено не се случваше, а революцията си беше взела отпуск.

В тази акварелна ситуация внезапно отново се появи мустакатият български агент. Причака ме на ъгъла на Уелингтън скуеър (където живеехме с групата) и Литъл кларендън стрийт.

- Пак ли се правиш на невидим? - изръмжах вместо „здрасти”. И продължих: - Ако искаш да ме видиш, защо не предупреждаваш? Не ти ли стига, че миналата пролет всички те разбраха, че си шпионин само по това, че се навърташ наоколо без предупреждение...

Поти се. Пуфти. И изплюва камъчето:
- Нали това ти е последната година?
- Да. И?
- Нали ще се връщаш в България? Няма да оставаш?
- Ще се върна. Не съм толкова безотговорен, че да направя сечено на семейството си, на което ще си го изкарате, ако артисам тук...
- Е, няма аз да си го изкарвам...
- Твоите началници тогава...

Мълчи. Чувам как в главата му се въртят със скърцане колелета.

- Искаш ли после да се върнеш в Англия?
- ???
- Например след две-три години да си културно аташе в посолството в Лондон?

Веднага надушвам капан и правя финт вляво:
- Едва ли ставам за дипломат. Не съм достатъчно скучен. А и всякакви хорица със сиви костюмчета ще искат да ме командват, а аз не обичам.

Той не се предава:
- Никой няма да те тормози. Ще бъдеш прекалено ценен, защото познаваш всички тук...
Не съм излязъл от капана... Питам, за да се ориентирам:
- Добре де, казвай каква е хавата.
- Вместо да ходиш две години в казарма, ще те пратим в школата в Симеоново. Ще ти го зачетем за служба, а ще си си в София, при вашите. А после – Лондон.
Нямах никаква представа що е то „школата в Симеоново”, но веднага ми замириса на Държавна сигурност.

Реших да заложа на тази миризма:
- Шпионин няма да ставам, забрави. След тия чадърни изпълнения...
- Не бяхме ние!
- Да, бе...
- И какво? - обръща оня разговора. - Искаш във войската с всички останали?
- Искам във войската с всички останали...

Закле ме да си помисля и тръгна.

За последен път се появи съвсем накрая, в началото на юни. И ми зададе въпроса, от който започна всичко година по-рано:
- Имаш ли нужда посолството да ти помогне с нещо за връщането в България?
- Тоя път искам.
Чак се зарадва:
- Казвай, ще го направим. Пари ли?
- С парите - викам - продължавам да съм по-добре от тебе. Искам обаче да намерите начин да ми транспортирате обратно в България 200 дългосвирещи плочи, които тежат тонове, към 2000 книги, които също тежат тонове, три китари, лампов усилвател, който вдигат двама души...

Замисли се:
- Това със самолет няма как да стане. Може с контейнер, с кораб, когато някой затръгва да се връща след края на мандата си. Ама това е бавно. Говорим за месеци – може и година... - И гледа въпросително.
- Става! - отсичам. За какво ми е всичко това, докато съм в казармата?

Върна се човекът след две седмици с комби, натъпкахме догоре багажа и го стоварихме в мазето на посолството. Мил човек, макар шпионин...

Останах сам в гола стая с електрическата китара Antoria (прекалено ценна ми беше, за да я оставя на грижите на българската дипломация), която вече не можех да включвам никъде. Останалите концерти с групата правех с кубета, вземани назаем от колеги.

Залез...

Но пък се появиха признаци, че има живот и след Оксфорд. На един от нашите концерти забелязах в дъното на залата някакви типове, открояващи се от останалите – с десетина години по-възрастни от публиката, с костюми и вратовръзки.

- Аман от ченгета... - помислих си по време на дългото соло преди почивката. Слизам от сцената, тръгвам към бара, тримата с костюмите ме спират:
- Идваме от Лондон...

Ченгета, мисля си, и почвам да се оглеждам откъде да се изнижа.

- За втори път - продължават.
Еее, тя, работата, дебела ще излезе...
- Какви са ви плановете, след като напуснете Оксфорд?
- Какво мислите вие? - извъртам нещата, за да спечеля време.
- Мислим, след като два пъти ви гледахме на живо (как не съм ги видял първия път?), че може да се присъедините към „Върджин Мюзик” като студиен китарист. Доскоро Джеф Бек помагаше, но сега пак му тръгна соловата кариера и мястото се освободи...

ЕГАТИ! WOW и мамка му...

Тия хора ми предлагат да съм студийният китарист на „Върджин”, най-хипарската музикална компания! И то на мястото не на кого да е, а на Джеф Бек, който от две-три години беше станал най-големият китарист в света, свързал по съвършено нов начин рокендрола, джаза и блуса!

Мълча смаян. Те продължават:
- Е, на първо време Джеф ще помага – да ти покаже кое къде е, кой проект докъде е стигнал...
Е, не, това не се случва… Самият Джеф Бек ще ми предава службата!

Внезапно разбрах две неща. Първото: дори „Върджин” и Джеф Бек няма да ме накарат да поема риска заради мен баща ми, майка ми и сестра ми да останат без работа, а брат ми да не може да следва в университет (откъде тогава да знам, че хич няма и да му мине през акъла някога да следва...). И второто: не искам да работя „китарист”. Много обичам да композирам, аранжирам и свиря. Но нито съм достатъчно добър, нито пък ми е достатъчно интересно, за да го правя цял живот, ден след ден.

Не съм, накратко, Джеф Бек. И никога няма да бъда.

Отказах. Не ме разбраха:
- Някой ви предлага нещо по-добро? Нещо в университета?
- Предлагат ми да вляза в наборната българска армия...

Този път съвсем не ме разбраха и си тръгнаха, клатейки глави в недоумение.

А предложенията всъщност не спираха, едно от друго по-неочаквани. В началото на двете седмици, през които бяха финалните изпити, в стаята ми цъфна състудент, с когото не бях в особено близки отношения. И споделя:
- Баща ми работи за правителството...

Което, разбира се, е точно репликата на Джеймс Бонд всеки път, когато някоя девойка го пита какво работи!

- ...и вече ти е уредил британски паспорт. Стига да искаш. Той нищо не иска в замяна.
- Да, бе - викам, - защо тогава го прави?
- Каза ми да ти предам следното: Британия продължава да е Велика, защото умее да забелязва и привлича на своя страна талантливите хора от целия свят. Нямаш работа в България, където никой няма да те оцени и най-много да те пратят в мините да чукаш камъни. Мястото ти е тук, да работиш за кралицата.

Curioser and curioser, както казва Алиса, попаднала в Страната на чудесата.

Щеше обаче да стане още по-любопитно. Един ден дойдоха двамина от групата на „анархистите от Бейлиъл”, легендарни типове, радващи се на всеобщо страхопочитание.

- Решил си да се връщаш в Съветска България?
Обясних за семейството, възможните репресии и пр. Пък и там ми е мястото.
- И кво мислиш да правиш?
Е, викам, отпървом ще мина през армията, а после ще стана най-великият български китарист. Накрая, при първа възможност, ако ще да е след десет години, ще вдигна революция.
- Ние няма да чакаме - викат. - След финалните изпити – право в Латинска Америка да вдигаме въоръжени въстания...
- Пичове - отвръщам, - не помните ли съдбата на Че Гевара?
- Измислили сме го. А ти, като минеш през армията и усвоиш различните военни умения, можеш да дойдеш при нас. Ще си много полезен. Веднага ще те направим Команданте...
Луди хора. Не знаеха испански, през живота си не бяха държали огнестрелно оръжие в ръцете си, а сега – въоръжено въстание там, където дори Че не се е справил...

След години разбрах, че поне са опитали! Отишли в Боливия, където са били моментално окошарени и след година-две в затвора били депортирани обратно към Англия. Където никой не ги е чакал с отворени обятия, защото коя държава обича анархисти, заклели се да вдигат въоръжени въстания?

Детинщини. Не че и аз в последните си оксфордски месеци не изпадах в детински състояния. В късната пролет на 1979 година например един състудент от Корпус ме светна на новата мода – ходене по покриви. Навсякъде имаше скеле, което облекчаваше значително както изкатерването на даден покрив, така и прехвърлянето към съседния. Погледнат отгоре, градът бе особено красив нощно време. А и има известна тайнственост: отгоре виждаш всички, а те теб - не.

Нощ след нощ избродихме всички възможни покриви, докато една дъждовна – и много хлъзгава – вечер не решихме да се изкатерим по кулата на съседния колеж „Мъртън”. Не беше най-високата в Оксфорд, но кула. Изкатерихме се по скелето до покрива. После, хлъзгайки се на всяка крачка, покорихме билото на покрива и ползвайки артикулацията и орнаментите на фасадата на кулата, стигнахме до върха.

Пълна лудост, разбира се, защото в този дъжд всяко подхлъзване ни хвърляше много, много надолу, без всякаква надежда за оцеляване. На мен ми помогна детството, прекарано в катерене по дървета и селски плевници. На него – очевидно някакво божество, тъй като той нямаше и една десета от моя опит.

Изумително е доколко не ме е било страх от високото. Забелязах, че съм завъдил този страх едва на четирийсет и пет, когато по навик тръгнах да катеря скалите край Созопол и изведнъж ми омекнаха коленете. По-точно – станаха на вода, както е английският израз. „Това ли било страх от високото? - казах си. - Гадна работа...”

Трийсет години след оксфордското катерене видях своя катерачен партньор на юбилеен бал на колежа. Беше си останал същият (мамка му), само брадата му беше посивяла. Дебнеше около входа на колежа и веднага щом ме забеляза, се втурна към мен:
- Това с катеренето на кулата...
Кимнах вляво, към „Мъртън”, и се приготвих да потънем в героически спомени.
- ...никога не се е случвало. Разбра ли? НИКОГА не сме катерили кулата на Мъртън...
Така и не разбрах каква беше тази хава. Жена му не беше наоколо да му се кара, все наши хора си бяхме. А и се бяха минали трийсет години. Мистерия...

И така, в шеги и закачки, стигнахме до края – до финалните изпити. Точиха се две седмици, сутрин и следобед. И много ми харесаха.

Веднага си направих ритуал. Ставах рано сутринта и застанал пред огледалото, бавно обличах официалните доспехи – бяла риза, черен костюм, черни чорапи, черни обувки, бяла папионка (връзвах си я сам, не беше от бутафорните, които хората обикновено носят), тога, шапка с пискюл, пуснат отляво (за разлика от тия в Кеймбридж, които – разбрали-недоразбрали – пускат пискюла отдясно). Обличах се като аристократ преди дуел. От тогава и до днес се обличам по същата процедура преди важни срещи и концерти или дори когато изпитвам студентите си. Правилната процедура на обличане фокусира ума и постига хармония на духа.

По време на изпитите се нагледах на обичайните неща. Хора повръщаха, припадаха и видимо полудяваха под тежестта на напрежението. Най-тежките случаи изнасяха на носилка. Останалите – пишехме. Тъкмо свикнах, и то взе че свърши. След последния изпит, спазвайки традицията, се напих юнашки, а после се изнесох към Лондон, за да прекарам последните седмици на английска земя при моя приятел от училище Джон Уестрей. Оставих неговия телефон за връзка с колежа.

Минаха се десетина дни и веднъж, останал сам в къщата (всички бяха на работа), чувам да звъни телефонът.

Вдигам, за да приема съобщение за някого от постоянните обитатели, и чувам гласа на моя тютор Брайън:
- Търся този странен индивид Дайнов. Наоколо ли е?
- Аз съм...
- Успя ли да видиш днешния брой на „Таймс” или „Телеграф”?
- Сега ставам, тъкмо си направих кафе...
- Тогава аз ще ти кажа. Излязоха резултатите. Имаш най-добрата първокласна диплома в целия Оксфорд!

Егати, егати. Знаех, че съм се представил добре, ама чак пък най-добре...

Оказа се, че в моята специалност има само две първокласни дипломи. Моята е била безспорна – т.е. не ме викаха обратно в Оксфорд на устно препитване, за да решат дали да ми я дадат. Другият човек бил викан, докато аз съм се отдавал на забавленията на столицата.

Отърчах до най-близката цигарилница и си купих „Телеграф”. И – верно. Публикували първите излезли резултати от изпитите на Оксфорд и Кеймбридж; в графата „Оксфорд” аз най-отгоре, под името E. A. Dainov. И досега пазя изрезката...

Вечерта пихме що пихме, а на другата (късна) сутрин – дрън телефонът. Пак беше Брайън:
- Говорихме тук в колежа. Ако искаш, връщай се и веднага те зачисляваме за докторант. За парите не мисли – всичко е уредено. После ще си ходиш в глупавата армия, ако толкова искаш...

До оня ден ми се караха, че излагам колежа, а сега – докторант, с уредени такси и стипендия. Как се обръща светът, а?

Бях много благодарен, но знаех, че „глупавата армия” няма да ме отложи отново. Отлагаха само до постигането на диплома за висше образование, а не за докторантура. Ако останех, никога нямаше да се върна в НРБ-то, това беше очевидно. Но бях решил да се върна.

А и вече се бях простил с Оксфорд. Бях истински благодарен на този жест на колежа, но в същата секунда разбрах, че както не искам цял живот да свиря на китара, така и не искам цял живот да прекарам като преподавател в Оксфорд. И до днес съм убеден, че Оксфорд е най-прекрасното място на света и се връщам толкова често, колкото мога. Не и за цял живот обаче, след като някъде там, отвъд златните кули на Оксфорд, ме чакаше големият, шарен и непредсказуем свят – и Революцията.

Отказах и това последно предложение. Оставих всичките си дрехи и други излишни неща при Джон и в уречения юлски ден потеглих към летище „Хийтроу” с лек куфар (12 кила, мерихме го) в едната ръка и електрическа китара в другата.

Халето на летище София ме посрещна с надпис Wellcome in Bulgaria (в три думи – две грешки), оръфано празно хале и грозен мирис на кенеф и социалистически цигари.

Oh, my God…

Можех да съм Джеймс Бонд, можех да съм Джеф Бек, можех да се правя на Че в Латинска Америка, можех просто да преподавам в Оксфорд.

What have I done?

Поех дълбоко въздух, стиснах зъби и се приближих до вмирисания на пот, пъхнат в смачкана униформа шкембест митничар. Обясненията тепърва щяха да започват...

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

05.06 2014 в 22:47

Благодаря на spirit за чудесния текст на Димитри Иванов, някак си измива досадата от дайновските словоизлияния в стил "АЗ и Оксфорд, АЗ и Сфинкса, АЗ и пирамидите, АЗ и Триумфалната Арка"...

05.06 2014 в 22:24

Дайнов чети и се учи.

Читатателко драга / Читателю драг, макар да съм немарлив, чета твоите отзиви.
Докъде бях стигнал миналата сряда? Да – как преди много години на стадиона “Юнак” се роди възгласът “Българи юнаци!”. И как после започнах да превеждам “Музика за хамелеони” на Труман Капоти. Там има една жена текс-мекс, която се казва Хуанита Куин. Тя пиeше много текила и гледаше телевизия с изключен звук. Измисляше си какво казват ония на екрана. Нормалният теле-зрител не мисли, попива чужди мисли. Преди да си изхвърля телевизора, правех същото.

Прочета ли текс-мекс, мисля си защо ти идва да танцуваш, като чуеш песента, в която има само една дума – “Текила”. Защо ние нямаме отделни думи за weather и time, други нямат отделни думи за люто и горещо. Защо на всякакъв език ти трябват пет пъти повече думи, за да кажеш разпихме се, понапихме се, отидохме да си допием и се изпонапихме. In Cold Blood на Труман Капоти е преведено с една дума – “Хладнокръвно”.

“Език свещен на моите деди…” Но я да млъквам и да се поклоня мълчаливо на този, който написал “Аз съм българче”, “Когато бях овчарин” (не овчарче) и “Под игото”.

Хуанита Куин увещавала Труман Капоти да пие от по-тъмната текила, чиста, без сок от лайм и глезотии, като поръсиш сол във вдлъбнатината между палеца и показалеца на лявата си ръка и да близваш между глътките. Виждал съм руснаци да пият водка с още по-нематериално мезе – помиришат парченце чер хляб или лявата си ръка на онова място, което пиещите текила поръсват със сол, и на екс. Онзи ден филмът “Левиатан” на Андрей Звягинцев бе награден за най-добър сценарий на кинофестивала в Кан. Питали Звягинцев толкова ли много пият руснаците, реалистичен ли е филмът? Той казал “Не е. Те пият повече.” Сега не биха дали пари да се направи такъв филм. Путин не искал руснаците да бъдат показвани как пият, пушат и псуват. За късмет забраната няма обратна сила и филмът ще остане кинодокумент, а забраната – документ, че Путин гримира действителността. Кисинджър не гримира фактите за Украйна. Той надебеля. “Политологът” Огнян Минчев е по-дебел, но по-малко умен. Крокодилът е повече дълъг, отколкото зелен. Има сравнения, които са невъзможни.

Труман Капоти бил в Москва с мюзикъла “Порги и Бес”, за който припомних миналата сряда. Негов приятел искал да напише роман, който да не е реалистичен, понеже животът вече изглежда нереален.

В Ню Йорк ме заболя вратът да гледам как се увеличава числото на циферблата, показващ националния дълг на САЩ. Изглеждаше ми нереално. Също, че БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) ще контрират доларовата хегемония с тяхна банка. Също, че в Астана (на 29 май 2014 г.) Русия, Беларус и Казахстан ще създадат Евразийски икономически съюз и Русия ще започне да възстановява позициите си на империя, с която светът ще се съобразява.

Нашите “шапкари”… От военния магазин, където ме заведе един сегашен генерал, аз си купих за нищо пари шлифер, не по-лош от burberry trench coat, можех си купя и генералска фуражка; тогава вървеше номерът – слагаш генералската фуражка на задното стъкло на волгата и КАТ не те закача, където и да паркираш, но нямах волга.

Сега нашите “шапкари” бързат, преди да е паднало правителството на Орешарски, да купят натовски изтребители, че да намажат от комисионните. Де с неокастрената гьостерица по генералските задници, де!

Повтарям някои работи в моите писаници. Това е, защото някои мои читатели ме изоставят, дваж повече нови идват. Моите повторения, признавам, досаждат на старите ми верни читатели-приятели и особено на старите ми врагове. Талейран казвал: Враговете са ти по-верни от приятелите и когато приятелите те изоставят, враговете ти няма да те изоставят…

Личност бил Charles-Maurice de Talleyrand-Perigord. Проницателен, умен, безпринципен. Във Франция режимите се сменяли – Директорията до 1799 г., после Консулството и империята на Наполеон, после не знам какво си, а Талейран все външен министър. Кеворк не беше чел Талейран, но беше чел “Вечната Амбър” и като го доядяваше на мен, казваше ми: Ти си вечната Амбър, пък аз казвах: Ти си вечната Амбър. Може пък и двамата да сме били прави, знае ли човек.

Стоп!

Сирените вият. Прекъсвам писаницата. Ставам прав, нищо, че съм сам. Втори юни е. Денят на Ботев. Христо Ботьов Петков – по собствения му правопис. Той бил само на 28 години и с неудобни парадни лачени ботуши, които ужасно му стискали, когато с четата си слязъл на Козлодуй да освобождава България от турското робство.

Представям си в този момент как папази, “поети”, наглеци и “творци” оскверняват паметника на Ботев, освещавайки го. Паметникът в подножието на Врачанския Балкан е висок 12 метра и е там от 50 години. Паметникът стои безмълвен и не казва “Вий, вий сте идиоти!”, както в стихотворението “В механата”. Немее пред попското кощунствено освещаване тоз, който написал:

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже -

мен в сърцето и в душата…

Не ти, комуто се кланят

калугери и попове

и комуто свещи палят

православните скотове.

Всички религиозни откачалки са скотове – ислямистите, които режат глави, турският премиер Реджеп Тайип Ердоган, който иска Hagia Sophia, “Света София”, великолепният християнски храм, който османлиите направили на джамия навремето, когато превзели Константинопол, пак да е действаща джамия вместо паметник музей и пак мюезини да вият от четирите минарета. Но Ердоган е действащ политик. Предполагам, че е толкова вярващ ислямист, колкото Путин е вярващ православен християнин. Аз вярвам в онзи Бог, в който вярвал Ботев, макар да е за мен недостижим Ботев – освен в това, че много са ме изключвали, а него го изключили за немарливост от Втора гимназия в Одеса през 1865 г.

Сега какво ще стане в Одеса? За мен Украйна е “Дежавю”. Преиздание на станалото в България след 1989 г. Но в Украйна се кръстосват по-големи интереси, отколкото в България, затова в България беше комедия, в Украйна е трагедия. Да можех да му кажа на онзи с брадата: По ваше време, майн хер, историята се повтаряла… Не, няма да му казвам; казвам на българските историци, че не брадатият Маркс, а безбрадият намръщен Хегел написал:

“Всички действително световноисторически събития се случват два пъти: първия път във вид на голяма трагедия, а втория – във вид на жалък фарс.”

Сега обратното – първо фарс в България, после трагедия в Украйна. В моите писаници аз казах какво ще стане в Украйна, преди то да беше започнало да става. Номерирах седем етапа като една трагедия в седем действия. Който прочел, прочел.

Турци поставиха бомба в кафе-сладкарницата на хотел “Сливен” в град Сливен; едновременно взривиха купе за майки с деца във влака Бургас-София на 9 март 1985 г. Във вагона нямало майки с деца, а глухонеми деца, придружавани от техните учителки. Бомбата била с часовников механизъм, че да гръмне, когато влакът навлезе в тунела след гара Буново. Там поради тъмнината и липсата на достатъчно въздух жертвите щели да са повече. Но заради маневра на гара Златица влакът закъснял с две минути и бомбата гръмнала на гара Буново вместо в тунела. Сега едни турци искат да има музей на тяхната “героична” съпротива срещу тоталитаризма. Вежди Рашидов, който иска да има български “Лувър”, изкопа от боклуците в подземието на музея и почисти захвърлените великолепни скулптури за музей на тоталитаризма.

ТЖ (Тодор Живков) каза на туците: “Като не щете да се преименувате и да сте българи, вървете си в Турция”. И те тръгнаха. Кеворк, който е от Сливен, и аз ги изпратихме до границата с моята “Лада”, сбогувахме се сърдечно, защото бяхме имали хубави мигове заедно; бяхме им гостували, те ни бяха поднесли едни баклавички като захаросани брецели с бадемова плънка и Кево ме ръгаше дискретно в ребрата – Стига яде бе, Джимо!

Навремето като комунист и пожарникар ББ (Бойко Борисов) участвал в смяната на имената и побългаряването на нашите турци. Сега жените се подмокрят, сънувайки как му пипат мускула. На мъжете той казва “Аз съм простак и вие сте простаци”. Простаците и простачките гласуваха за ББ. Не ги виня. За Сергей Станишев ли да гласуват? По българската и европейската пързалка, където всеки гледа да изпързаля другия, той се оказа не фигурист, а фигурант. Смешник като другия чехльо, когото ББ направи президент на България и му обърсваше “чумбери” по тила, както ние си биехме “чумбери”, когато бяхме ученици. В глутницата помияри ББ си е Alpha Dog, докато го застрелят; той си знае кой и за какво.

Такива са “личностите” на българския фарс. Няма личности. И в Европа няма личности като генерал Дьо Гол, Жак Делор, Робер Шуман. Има чиновници интересчии. Каквото US каже, те, йесмените, като ехо: ГМО – да, шистов газ – да, трансатлантически търговски договор със САЩ – да, Путин анексира Крим нелигитимно и международната общност ще го накаже. Ама тая международна кой я е легитимирал, бре?

В изборите за европарламент само гърците избраха личности и само две: 91-годишния Манолис Глезос и младата българка Костадинка Кунева. Щях да гласувам за тях, да бях грък, но аз съм българин, само името ми Димитри е гръцко – като на дядо ми Димитри кюмюрджията, който с гнилата си гемийка на платна превозвал български кюмюр до Цариград и гръцките острови.

За Костадинка Кунева чух, че била висшистка историчка, заминала за Гърция да работи като чистачка, понеже нямала пари за операция на сина си; отстоявала правата на експлоатираните чистачи в метрото в Атина, плиснали й за наказание киселина в лицето и тя станала евродепутатка без пукнато евро за предизборна кампания. Писателят Манолис Глезос е осъждан четири пъти на смърт; през 1941 г. заедно с неговия другар Апостолос Сантас той свали знамето с пречупения кръст от атинския Акропол.

Не съм Плутарх да пиша успоредни животописи, но през същата 1941 г. Тодор Живков се криел под нелегалното име Янко. После имаше виц, че се криел, но никой не го търсел. След като десетилетия управлява България и го свалиха през 1989 г., той ни прие Томски и мен във вилата на внучката му Жени на улица “Секвоя” в Бояна. Щяхме да правим филм за него и той да ни каже “некои” работи. Бях се запознавал с ТЖ няколко пъти, щото той от къде на къде ще ми помни името; дори му бях превеждал при официални разговори, но никога тет-а-тет в такава интимна обстановка. Той се оказа сладкодумец. Учил в Ботевград, после неговият партизански отряд “Чавдар” шетал около Ботевград, Ново село, Пирдоп, Етрополе и Якоруда. В Балкана се загубили той и негови другари, всичките без оръжие и без храна. Натъкнали се на ловната свита на цар Борис III. Един с пушка ги спрял: Ш-ш-ш-ът! Да не мърдат и да пазят тишина да не изплашат дивеча. После ги упътил да намерят пътеката. По знак на царя интендантът им дал за из път няколко хляба и половин пита кашкавал.

При ТЖ не можех да пуша, ала бях тъй жаден да чуя нещо по-съществено от великолепния разказвач, че му изпих бутилката великолепен френски коняк Napoleon от не знам коя си година. Томски ми се смя и с неговия смях аз слагам край на тази писаница.

Димитри Иванов

05.06 2014 в 20:39

Гроздовата ракия в отшелническото място, избрано за хъшовщина от г-на Дайнова, вероятно е много ниско качество. Най-вероятно затова вместо да устапсува матерно и мръснословно, г-на е избрал да словослагателствува абракадабри, дето нема как да се проверят и още повече да се разберат. Каква е тази мания у много господа в Българията, да се изтъкват като гениални ученици и студенти. И дали има някакво значение, след като не можеш да запазиш през годините линията си на мислене и на политическо харесване. Какви са бляновете на г-на Дайнова, защото досега не е станало ясно. Освен, че се скъсва да се самоизтъква. Някой беше казал някога, скромността краси човека! Пък и в крайна сметка, кой го интересува дали Дайнов е бил отличен студент?

05.06 2014 в 19:57

"станал свидетел от 1962 г. до 1989 г"
Интересно каъв свидетел е бил през 62-а ,като е роден 58 година.
Иначе разбирам,че ако не било семейството му щеше да зареже

родината,която му прилича на"оръфано празно хале и грозен мирис на кенеф и социалистически цигари"

05.06 2014 в 19:43

чета този дайнов откъс, случайно на летището в Xонконг. Чудесно, до коментара на Балкански. Подсети ме тоя кенефски професор, че трябва да се връщам в България... Е, зарад таквиз кат Балкански не ни се връща. Проста да падлудейш.


05.06 2014 в 19:20

Благодаря ТИ !?!

05.06 2014 в 19:09

Smiley's People...