БГ рок-хроника: 30 години „Апокалипсис”

Последна промяна на 10 юни 2013 в 11:05 3748 1

Apokalipsis-30years-may.2013 (sn.Desislava Radeva) 1
Apokalipsis-30years-may.2013 (sn.Desislava Radeva) 1

 Понякога се случва: всяко зло за добро. Когато се оказа, че Антологията на българската рокпоезия и хроника, която събрахме с Румен Янев, ще излезе през есента (защото ще е изчакала да отмине лятната летаргия) - не си давахме сметка колко допълнения ще ни предложи късметът! „Цветята от края на 80-те”, които с изд.”Парадокс” ще оставим в „букета” на времето за всички любопитни и изкушени – не са „хербарий” на спомени и взривни емоции, затворени в опаковка на емблематични текстове и автентичната хроника от медии и стари ленти. И доказателството, че героите от онези луди години и сцени преди четвърт век имат достойно място в БГ рок-културата и я правят още по-стойностна, цветна и искрено-емоционална – са събитията от съвремието. Неочаквани reunion-и, бенефиси, събирания и лайвове, записи, нови намерения…

И преди да споделя на какво чудо станахме свидетели в съботната вечер – ще направя една „училищна” вметка. Защото, когато едни абитуриенти празнуват 30-годишен юбилей на випуска си, трябва да щрихираме откъде идват и в какви времена са седели по чиновете (което, оказва се, изобщо не е било единственото им занимание).

Знае се онзи особен ореол, който блести около няколкото елитни езикови гимназии в София, чиято атмосфера и прочути випускници винаги са будели някаква завист у нас – училите в „обикновените” политехнически гимназии преди 89-та. Но колегата Янев не е от тях и веднага си спомни един случай от далечната 1968 г., годината на Пражката пролет, на цензурата, на „приятелското нахлуване”. Събитието е уж абитуриентско, гимназията е Френската /създадена през 61-ва/, а аз реших да проверя има ли доказателства и в Нета. Имаше – в статия на електронния „24часа” от януари 2012 г. за „палавите” прочути випускници на френската:

Спомня си големият акушер-гинеколог, бивш министър на здравеопазването и командор на Почетния легион доц. Никола Василев - от третия випуск на училището, завършил през 1968 г., когато във Франция от управлението пада генерал Дьо Гол, а „В Чехословакия Дубчек и Свобода конституираха Пражката пролет. Положението очевидно е било напрегнато, но ние, 11-класниците, много-много не сме си давали сметка. Завършихме малко по-рано, защото взехме нестандартното решение вместо на абитуриентски бал да идем на екскурзия в братска Румъния." След тържеството в двора абитуриентите тръгнали по осевата линия на бул. "Патриарх Евтимий" в посока към Софийския университет в колона по един. Носели плакат “Свършихме училище, преди то да ни свърши”. Над кино "Дружба" (сега “Одеон” - б.а.) се намирал комитетът на комсомола. Оттам видели учениците и решили, че започва демонстрация. Органите на реда ги настигнали малко по-надолу и ги посъветвали да се разотидат. "Нямаше елемент на насилие, но на другия ден ни събраха в тържествена зала и попитаха кои са инициаторите на това безобразие. Станахме четирима", спомня си лекарят. След като се върнали от Румъния, им намалили поведението и ги изключили от комсомола. Тогава, това значи, че не можеш да кандидатстваш за ВУЗ, а изобщо, положението ти на изключен от ДКМС не вещае нищо добро за бъдещето на младежите.

Френската, 45 г. по-късно, Апокалипсис във „Фенс"-а.

Миналата година, докато в радиото на Оффроуд-а все още едни „мажеха хляб и мармалад”, други сглобявахме „Музикални кутии”, един от гостите ни – особено ценен, дълго чакан, щастливо уговорен да участва – превърна предаването в събитие. Това бе Ники Качаров – съосновател на легендарната от Второто БГ рокпоколение „Ера”, френски възпитаник /на нашата езикова и на френски Университет/, вероятно един от най-успелите български рокаджии /непринудено встрани от шумната светска хроника, но с непозната кариера на доктор по физика и шеф в най-големите европейски фирми в енергийния сектор на Франция, Унгария и Италия/. Ако сега ви става интересно, ако не знаете, или пък искате да чуете музиката, която той не престава да прави в домашното си студио, доверете ми се: има какво да ви хареса и впечатли. Статията в Нюза може все още да откриете, а запис от тогавашната „Кутия” /м.май 2012 г./ с много от неговите парчета от „Будапещенския” или „Френския” периоди, също още се пази надлежно в „тубата” на Медията ни. /"Извадили" сме ги, видими - за да ви е по-лесно./ Ники, приятелю Качаров, двамата с Румен ти благодарим за съботната нощ, за поканата за вашия бенефис, за целия Апокалипсис, на който бяхме свидетели! Випуск 83-та, събиране със свирене, хайде бе, репетиции за ден-два и то без теб, защото си пристигаш за „малко”; с китарите по колите направо от вечерта в ресторанта; а тези парчета и целия ви гиг във „Фенса” ни накараха сериозно да се замислим колко ли днешни наши рокгрупи могат да стъпят „на сцената ви”…

Всичко започва с „Апокалипсис”, самото начало на 80-те.

„Взимаме” историята от самия Качаров от предното му интервю: Та първата ми група я направих във Френската гимназия. Бях доста отчаян с влизането там, че няма един музикант в моя випуск, с който да забръмчим. Ентусиасти обаче за щастие имаше. Така се сформира „Апокалипсис Бенд” (един наш луд, но талантлив приятел, ни бе преименувал на „АкълЛипсис Бенд”). Аз, Боби Градинаров, Светозар „Шефа” Даскалов и Иво Попов, който по-късно бе последван от Иван Латинов на барабаните (за жалост, вече не между живите). През 1982-ра към нас се присъедини певецът Жоро Николов, след като пробвахме един куп кандидати (вкл.станалият по късно поп звезда Георги Христов). „Апокалипсис” беше доста оригинална и бая твърда за времето си формация, богата на идеи и в този смисъл звучеше адски рок. Ние си бяхме революционери и това продължи няколко години – докато мозъците взеха да стават по-конвенционални. Нашите връстници ни се радваха, а по-големите батковци и чичковци, дори някои известни музикални критици по онова време, учудващо и за нас самите, не ни съдеха отрицателно, а учудени от дързостта и оригиналността се заслушваха.

Един от сетнешните им вокалисти, един от двамата с „отсъствие”, защото в съботната нощ – докато неговите колеги от френската забиваха в столичния клуб, пееше „Кармен” в опера в Германия, оставя свое послание. В коментарите под статията, Жоро Николов, осезаемо разчувстван, пише: През 1983 към новосформираната хеви-метъл банда на отличниците на френската гимназия - Ники, Боби и Зарко /Шефа/ - се присъединява и Жоро - лошото момче на Образцовия техникум „Киров”. Заедно с Иван /Иван Латинов, барабанист и тук и в „Ера”, напуснал земната сцена без време, но оставил следа – бел.авт. Е.Бр./ те всички са посъбрали по малко опит в други формации и започват репетиции в културния дом на транспортния работник..След няколко месеца здрави репетиции се появяват на сцена и в София се заговаря за една нова дръзка банда,свиреща почти изцяло свои парчета. Културния дом на Автокомбината е пълен с повече любопитни рок-маниаци /дори само към самото наименование на групата – „Апокалипсис”, но на концерта в читалище „Раковски” в София залата е препълнена с безброй фенове. През 83-та такава смела и твърда музика - с две соло- китари, не си спомням да е дръзвал някой да поднесе на зажаднялата за метъл публика. На парчето „Пролет иде”, публиката запява с групата, а към сцената политат чушки,лук и други зеленчуци; значи песните вече се знаеха… /Защото все едно, че самият Радой Ралин пее с тях „Люти чушки и халва” – пак аз: Е.Бр./ Въпреки, че нито по радио можеше да се чуят, нито бяха записани на плоча. Но като своеобразен връх на „Апокалипсис” до ден днешен, си остават онези 45 минути лайв в НДК на бала – между участията на „Щурците” и „Сигнал” /и разбира се, на техните уредби/… Абитуриентите Николай, Боби и Зарко събличат саката, разхлабват вратовръзките и се качват с Жоро и Иван на сцената, поканени от Георги Минчев; почва се; след първото парче абитуриентският бал вече е преминал в метъл-лайв; незабравимо!... Още на другия ден в дупката пред НДК няма почти никой, който да не коментира НОВАТА група… И сега, когато слушам записите /на касетка направени/ от онези години, знам: било е велико, но не сме го осъзнавали тогава…, а сега, сега мога да кажа: отново бих скочил на сцената с вас, приятели /за съжаление без един от нас/.

Когато гледам – винаги затварям очите си.

Когато слушам – винаги запушвам ушите си.

Какво е това, живот или смърт?

Не, не, не, живот на кърт.

Но вече разбрах, това не е рай.

Отрекох и рая… и казах Край!

Вече живея и само копнея

За слънце и вятър, луна и трева.

Само за нея аз дишам, живея,

За нея аз пея, за мойта Земя.

/”Апокалипсис”, Homo Sapiens, преди 30 години/

А на „тяхната земя” девизът е "Френската - защото сме заедно!" И ние с Янев бяхме с тях. Най-напред открихме Тринайсетия фест „Цвете за Гошо” в Южния парк /но за репортажа от там „отговаря” Марта Воева, ще се появи всеки момент/. Умилихме се на поредните най-мили, пеещи „Мечо Пух”-чета, заредихме доза рок и сантимент. Но и тръпка от многото хора и срещи с приятели, спомените за невероятния Гошо Минчев и хубавия блус от сцената. Нямахме си и хабер какво ни чака после, почти в полунощ /но не от негова песен/. В Клуба с апокалиптичния випуск ’83 на Качаров. И сигурно бе знаменателно това омесване и преплитане на стилове и присъствието /духовно или физическо/ на двамата в съботния мързелив следобед. „Българският рок” – парчето на Ники, харесано от Гошо, превърнато в друга една песен, албум и химн.

Не бяхме на абитуриентски бал, всички без костюми, видимо не във възрастта на зрелостници. Донесоха инструментите, повеселиха се половин час със свирещите там „Черно фередже” /те пък на своята 15-сет годишнина/ и се качиха на сцената. И ни отвяха!

Качаров /солокитара и основен вокал в отсъствието на Жоро/, Боби Градинаров /другата китара/, редом с Ники на авансцена, Светозар Даскалов /на крачка зад тях, бас/ и Иво Попов /когото може да видите и зад барабаните на „Магистри”/.

Сигурно изсвириха 5 парчета, или 6, или 4, не успяхме да ги преброим. Да им хванем реда или да коментираме каквото и да е в паузите. Хора пред рампата дори побутваха снимащите с апарати и таблети, за да могат да гледат самите те – всичко, вперили очи, притихнали, омаяни. Като във времето на една древна, но и мощна и чувствена арт-психеделия.

Музиката масивно се забиваше в нас, омагьосаната публика, тътенът на ритмичната секция и режещите рифове на двете китари вибрираха в плътта ни и се превръщаха в заряд по невронните пътеки, за да доведат до душевна вакханалия. Изживявана в притихнало и вкаменено телесно състояние.

Думичките от тези специфични текстове /писани някога, актуални едно-към-едно и днес/, които Качара беше прицелил в слушателите си, ровеха в плътта на неудовлетворените ни и посмачкани от времето и държавата същности. „Утопия” и, разбира се, „люти чушки и халва”…, и „Забивам юмрук в стената, стояща пред мен” и „Ах, толкова хубав бе тоз хубав сън, Навън, навън, навън…” Солата са гневни, паузите – като следващо хапче транквилант за приспиване на гражданската съвест, индивидуалния морал и груповото самосъзнание. А после от рампата Боби навежда глава над китарата си, Ники прави следващ подскок с грифа напред, насочен като оръжие. И ни удря със следващата грамада емоция, звук, текст, носталгия по края на 80-те, по 83-та, по 68-ма, или по 89-та, когато надеждите на всички бяха млади и копнежите – споделени за всички. И същевременно, съвсем актуално, ежедневно, технически и музикално модерно, истинско.

Без много огнени думи, без празни слова,

Единствено нещо ще кажа: пазете се, да!

От тези, които си взимат, без срам и навред,

С голямата обща лъжица от общия мед…

/”Апокалипсис”, Борба, преди 30 години/

/Поне едно парче с атмосферата от лудата нощ на апокалиптичния Випуск ’83 на Френската, с искрена благодарност, както и някои снимки, дължим на Десислава Радева. Не се познаваме. Просто в една пауза намирам сила и няколко изречения да й поискам „услугата”, докато снима, да разменим мейлите./

Допиваме си водките с Янев, отливаме по капка за Иван Латинов, излизаме навън да пушим. Той им разказва за онези абитуриенти от 68-ма и лозунга от шествието им. Те ни разказват пък за една зам-директорка, която, каквото и да ставало, защитавала учениците си, защото ги обичала. А ги научила и на това, което преподава.

Нощта е натиснала града за илюзорен отдих от беднотията, боклука, политическия цирк на народните изедници /пардон!, избраници/, озлоблението, духовната нищета, чалгата, пошлостта, борбата на обикновения човек за хляба и достойнството… Таксита заслепяват и изчезват надолу в далечината, като мечтите и повечето стремления, които не достигнахме. После ежедневието ще изгрее и картината ще бъде още по-грозна, понеже става болезнено видима. Но ние от бенефиса на френския випуск с „Апокалипсис”, поне до сутринта ще пулсираме с тази музика, това преживяване, спомените и други надежди.

Късен послепис: Няколко дена по-късно Качаров написа и записа специално парче, посветено на 30-годишнината на випуска си от Френската. Може да го слушате Виж още за:

Още от Култура

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

10.06 2013 в 14:45

Материалът на Емо е достатъчно ясен, за да го коментирам. Но! Сещам се, че по едно време във Фенс седяхме с Фънки едни срещу друг, отпивахме леко от питиетата си и обсъждахме сърдечните си болежки, инфарктите и килограмите си. Заключението бе, че ние сме дебели, защото не можем да пием без мезе. Което означава, че не сме пияници, а мезници ;)