'Вълнения' е най-новата книга на Калин Терзийски

Последна промяна на 01 октомври 2019 в 17:43 700 0

Най-новата книга на Калин Терзийски "Вълнения" вече може да бъде поръчана от Издателство „Лексикон“. Авторът представя творбата си така: 

"Тези разкази са писани често по конкретни поводи. Пишех ги така: оглеждам се, погледът ми търси, попада, извършва се странната и невероятна реакция между външно за човека събитие и човешки ум… И аз сядах и написвах, за час, за два, за ден един малък етюд, малък къс поезия без рими или както щеш го наречи.

А сега дойде време ти, приятелю, да се срещнеш с моя труд.

Оцени го по достойнство."

Откъс:

Една народопсихологическа приказка

Имам една приятелка. Тя живее самотна като молекула чиста вода в празния космос на едно крайморско градче. Не съм я виждал никога. Както се случва често в нашите фейсбукови времена. Или може би само веднъж – на едно мое шумно литературно четене. За минута – сред публиката...

Но която с годините (о, вече станаха години!) ставаше все по-близка на сърцето ми – с добрия си ум, с благородните си думи и позиции в живота... с вегетарианството си (а то – помнете – не е пазене на диета, а отказ от убиване на живи същества, подобни на нас!)... ставаше все по-мила моя далечна спътница с екологичните си възгледи, с непримиримото си решение да живее по свой си начин – без вторачване в материалното, аскетично, поетично, благородно, чисто; да живее...

...сред кучета и просяци; сред охлюви, изкачващи се сутрин по свежо стръкче; сред пътеки във влажните лонгозни гори там, край морето; сред паяци, които никога не смачква, и сред руснаци, на които чисти апартаментите за някой лев...

И сред книги, книги, книги, които са най-важната част от живота, и...

...тази моя приятелка – с тия свои неща предизвикваше благост в сърцето ми и ме караше да изпитвам все по-силна симпатия към нея.

И така. Днес тя пусна във фейсбук едно малко текстче.

Няколко думи от живота. Началото на едно разсъждение. Което е отколешно разсъждение на българите.

И аз първо не обърнах кой знае какво внимание на нейното разсъждение. В края на краищата то беше толкова познато, че приличаше на разсъждението „Какво е да си българин?“.

Но после – както става понякога, когато лошо се удариш (първо не усещаш болка, но след това изведнъж свирепо те заболява и ти прималява) – моята мисъл зави и се върна към нейното разсъждение.

Та така де. Тя беше написала нещо за уреждането. Ето какво:

„Уреждането като явление. Някой някъде да те уреди. Или както беше модерно по времето на соца – да ти уредят плочки за банята, шпеков салам, вносна холова гарнитура. Уреждането като религия. Глаголът на шуробаджанащината. Обикновено се уреждат хора, които като тромб да заседнат в кръвоносната система на някоя институция. Какво значи да се уредиш? Днес ще помислим. Ще помислим и формулираме откъде идва цялото ни отвращение от тази дума. Просто думичка. Уреждане. пфу! Да се уредиш на сладка работица по линия на златната си половоорганност, да застанеш така, че да започнеш ти да уреждаш тъщи, братовчеди, деца – ооо, как – децата да уредим – за туй живейм! Да си уредиш привилегии, бонусчета, дивиденти... да изсмучеш власт от слабостите на системата, в която си попаднал, изкуствено да я отслабваш, но така, че да не умре, че ще ти спре източникът на хаир. Туморна работа. Тъжно. Днес ще помислим.“

٭ ٭ ٭

И аз помислих малко, може би час – после ѝ написах като лично съобщение (а то си е нещо като писъмце – нали така, – като писъмцата между Гьоте и Шилер!) следното:

„Много добро разсъждание за уреждането, миличка!

Аз помислих и ето какво мисля... Аз мисля, че то се дължи на това, че хорицата тука, по тоя край, винаги са живели в чужда за тях държава. В която те винаги са били слуги или нищожества. И само родовете и родовите връзки са били нещо устойчиво и даващо сигурност и радост; и само те са ги спасявали. Те са били тяхното упование.

Иначе Системата – тя винаги е била чужда и гадна за тях.

А всъщност при цивилизованите народи е така: Системата на обществените отношения си произлиза от самите тях. Те сами са я създали. И тя си им служи идеално. За французите администрацията е чудесно нещо.

Мразят я, мъчи ги, но е направила живота им такъв, какъвто е. Хубав и подреден. И те осъзнават това.

И освен това...

Тук, при нас, целта не е постигане на някаква ефективност. Целта ни не е постигане на ефективност на държавата, на предприятията, на институциите, на общото дело. Тук целта е друга. Тъй като идеята за общо благо и за рес-публика, тоест – обща работа, я няма – то всеки се обръща навътре към рода си; и си гледа домашните люде, и козите, и роднините, и кацата със зеле. Общото е само територия за кражбички и дребни мошеничества.

И затова да работиш за държавата при нас означава чисто и просто да уредиш себе си. И родата.

Ако целта на всяко едно предприятие или институция беше да работи наистина добре, то никога нямаше да се поставят неподходящи хора на важни длъжности.

Просто казано: Никой не е луд да сложи калпавия си роднина на важен пост и по тоя начин да си съсипе бизнеса!

Но тъй като целта не е да се върши работа, а да си опечем личния живот – ето затова и връзкарството и уреждането процъфтяват.

Но това явление има и още един корен.

(продължавах да ѝ пиша аз)

...защото ние се питаме: как пък е просъществувал животът по тия земи, след като всеки гледа само да уреди глупавите си роднини и посредствеността цари навсякъде?

Един от отговорите е, че България не е самостоятелна държава. И никога не е била.

И тя не съществува заради себе си. Тя е просякиня изнудвачка на Великите сили. В новия ѝ вид я създава Русия, за да има удобен аванпост на Балканите. После разни други се боричкат за нея. И ѝ дават, дават, дават. И ѝ взимат, взимат, взимат. Дават ѝ малко трохи. Взимат ѝ честта, ползвайки се от местоположението ѝ и народа ѝ. Напоследък ние сме просто пазар. И стратегически буфер. Изпълняваме тези функции срещу дребни пари.

България за Великите сили е това: да им стои там – удобна – и да си трае.

И големите и силните държави поддържат някакво мизерно ниво на живот на народа. Но пък дават повечко на управляващата класа. За да продължава тази управляваща класа да отстоява интересите на тия, които плащат – руснаци, западноевропейци, американци.

Това, апропо, в политическия език се нарича компрадорска класа (елит, който отстоява чужди интереси)...

...както се казваше едно време: Еее, те руснаците как ни даваха! То петрол, то стомана, всичко! Как ни купуваха всичките скапани консерви! Рай беше направо!

Така казваха хората, изпитващи носталгия по социализма.

Но те не си правеха сметка, че тая великотърпеливост на Русия към България беше, за да може Русия да си сложи тук ядрените ракети...

...и така нататък...

Та така, миличка – написах аз на моята приятелка – така... ето го корена на шуробаджанащината!

Просто при нас няма нужда да се работи! Някой все ще ни даде парички за проституция. А ние – да гледаме бързо да се уредим – поединично – на удобни позиции – за лапане на тия парички!

Еврофондове, хаха.

Солунската митница и така нататък. :)))

Ураааа

да живей България!“

٭ ٭ ٭

Така написах на моята приятелка и зачаках отговора ѝ.

А тя ми отговори така:

„Батко ми може да направи поезия и от киселото зеле! Да. Прав си – ето го ключовия момент – идеята за общото благо!

И проумяването, че общото благо е най-висшето лично постигане. Идеализъм и мотивация. Тъжничко е. Нужна ни е Левсковост. Ботевост.

Въпрос на лична чест.

Но България има ресурса и възможността да не бъде просякиня, а княгиня!“.

Така ми написа моята мила приятелка.

И аз осъзнах, че тя – там – чистеща апартаменти на руснаци за някой лев – е по-смел оптимист и по-вдъхновен човек от мен.

От мен – по предстарчески проклинащ всичко и оцветяващ в черни краски всичко покрай себе си. Да.

Тя има тежък живот, но може да не бъде просякиня, а да бъде Княгиня!

Моята приятелка България.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !