Роман от Диана Маркова ни отвежда до ез. Ньошател, р. Мозел и кръчмите в Троян

„Троянските музиканти“ излиза от печат от издателството за българска литература „Лексикон“. Авторът определя книгата като най-добрата своя творба досега

OFFNews Последна промяна на 26 август 2022 в 13:23 1488 0

Троянските музиканти - корица

Снимка Изд.

"Троянските музиканти"

В съмнителни години на кризи, които отнемат животи и оставят хиляди без поминък и сигурност, една добра възможна терапия е смехът. А какво по-смислено и приятно съществува, ако не четенето на забавен роман. „Троянските музиканти“ е книга, която разсмива. Но има едно предупреждение към нас, читателите, и то е да не очакваме романът да мине и без тежината на действителността.

Кръчмарският музикант е изчезваща професия и особена порода човек. Диана Маркова го описва чрез неговите приключения – от детството, през годините на обучение и израстване, до качването на сцената, пътешествията по света и срещите с любовта и приятелството. Съдбата на голяма част от троянските кръчмарски музиканти е описана в романа, но въпреки това той не е биография; авторът посочва, че отсъства всякаква претенция за документалност. Но дори и без това уточнение, читателят остава с впечатлението, че всички тези комични, драматични и абсурдни ситуации са толкова невероятни, че няма как писателката да не ги е създала по силата на собственото си въображение.

„Самата аз съм много впечатлена от историите, които музикантите ми разказаха. Вложих и много лично творчество, така че не мога да заложа главата си в бас за буквалната истинност на книгата, но смятам, че резултатът ще донесе наслада на читателя – също както писането донесе наслада на мен“, споделя Диана Маркова. И се позасмива, когато си спомня как един от главните ѝ герои се окъпва в студените води на Нюшател, после за изгубва сред мъгливите поля край река Мозел, а у дома в Троян отнася няколко луксозни салфетки от изискания швейцарски ресторант, в който свири за пари.

Романът „Троянските музиканти“ може да бъде поръчан от тук: https://lexicon.bg/store/book/1926/troyanskite-muzikanti?fbclid=IwAR3LNaEAPng_n50kA824BsPtHUDpUee3ypo1NnvogcAcJ6uRnvuya0Cjvwg

Провокативната корица на книгата е дело на художника Любомир Славков, а редактор на романа е Светлана Дичева.

Предлагаме ви откъс от книгата:


***
- Брат'чед, голям късмет извадихме с тази баба! – ведро, сякаш се вози в увеселително влакче, казва Гошо Драшков.
Наоколо се вият широки зелени полета, а в далечината синеят малки възвишения. Край пътя са разположени всевъзможни фермерски бараки и малки колибки за кучетата, които ги охраняват.

- И пътищата на тази Швейцария са голяма работа. Гледай ти, дори ремаркетата им са по-хубави от нашите – коментира Божко, въртейки поглед на всички страни.

В този момент троянските музиканти, които са в пълен състав, се возят в новичкия автомобил на някаква швейцарка – тази, която се отзова на вдигнатите им палци на пътя. Жената е белокоса, с прибрани на кок прави кичури, а устните ѝ са покрити с деликатен слой червило. Тя стиска волана и с някаква спокойна увереност – нещо като тихо чувство за свръхотговорност – гледа пред себе си.

- И нямат ни една дупка, забелязвате ли? Най-после бъбреците ми ще отпочинат – закача се мрачно Стойка.

- S'il te plaît? Que dis-tu? – пита швейцарката и вдига поглед към огледалото за обратно виждане.

Нито един член на групата обаче не знае и дума френски език. Нито я разбират, нито тя тях. Още по-страшното е, че възрастната жена-шофьор не знае къде да ги остави. А между нас да си остане, и те не знаят къде отиват.

От два дни са отседнали в един евтин, но чист и добре поддържан хотел в град Ньошател. Стаите им, общо две, са обзаведени със здрави мебели и в тях е топло. Какво повече да искат – дори телевизорът работи. Нищо че по всички канали говорят на някакви странни, оплетени и неясни езици.

Все още не са се срещнали с работодателя си – изчаквал някакви документи или Бог знае какво. В тези първи часове от престоя си троянските музиканти са любопитни да открият замисъла и загадъчния чар на ниските сгради, подредените крайпътни здания и чистите улици в тази държава. Но повече като че ли ги изкушава музикантската работа, за която са дошли. Ето защо са взели със себе си някои инструменти и са излезли извън града, откъдето са хванали на стоп автомобила на тази госпожа.

След близо половин час пътуване из гладките швейцарски пътища те се озовават в някакъв град, досущ като всички останали, които вече са видели. Наоколо цъфтят цветя в саксии по прозорците на китни двуетажни къщи с прясно измазани стени; пред ресторантите е чисто и се развява националният флаг.

- Ето тук ни оставете, госпожа! – казва Божко, но тъй като тя не го разбира, се налага да повтори няколко пъти думата „стоп“.
С жестове и мимики групата благодари на любезния си превозвач и се изсипва от колата ѝ, както биха се изсипали от училищен автобус първокласниците, които са заведени на пикник за пръв път. Тоест – с нетърпение и припряна радост.

Мястото е добро, макар че никъде не се виждат хора. „Сигурно всички работят“, мисли си Божко. „Може да е време за тяхната обедна сиеста и да си почиват, кой както намери за добре“, разсъждава наум Лъчо. „Този град прилича на обезлюден; дори по пейките няма пенсионерки на раздумка!“, чуди се мислено Стойка. А Гошо Драшков, леко поуморен, но все още усмихнат, плясва с ръце и заявява, че ето, точно тук, на това кьоше в градския център, е тяхното място.

След малко вече Божко е подхванал тъпана, Лъчо китарата, Гошо Драшков – акордеона, който също носят от Троян, а Стойка върти дайрето и пее някаква балканска песен, текстът на която е неразбираем почти за никого, освен може би за нея, при това само отчасти.

Няколко любопитни глави се показват на прозорците на околните къщи. Един пес излайва и отминава. Някакъв автомобил изсвирва продължително с клаксона си, докато минава край възторжените музиканти. Но шапката пред тях си стои все така празна.

Скоро може и слънцето да залезе, а в хотела не ги чака нищо по-вкусно от последните консерви с боб и малкото останало козе сирене, от което вече им се повдига. Не трябва да харчат парите си – дошли са да печелят.

- Е, хайде, последно парче, пък после ще му мислим! - весело подвиква певицата и цялата група в миг захваща песен.
И точно тогава пред тях се спира възрастен мъж с чисто бяла, права, малко разрошена коса и розовеещи бузи. Старецът е леко прегърбен. В ръката си стиска тъмен каскет. Усмивката му обаче е развълнувана и веднага подейства окуражително на музикантите. Дядото ги слуша, ритмично потропва с крак и сякаш се унася в някакви далечни мечти.

Накрая Стойка забелязва, че той бърка във вътрешния джоб на якето си. „Сигурно ще извади кърпичка, за да забърше челото си“, мисли си тя. Но – о, чудо! – старецът премята между пръстите си няколкото смачкани банкноти, изброява четири или пет от тях и ги поставя в шапката. После помахва с каскета си с усмивка на лицето и се отдалечава по пътя си.

Последните радостни тонове от тъпана, китарата, акордеона и дайрето са специално за него. А прочувственото и фино „мерси“, което Стойка извиква зад гърба му, оглася малкото кьоше в град Керзърс. Мерси, мосю. Това е всичко, което вокалистката знае на френски.

- Братчед, взехме му пенсийката на човека! – весело, но с леко чувство на вина, като при скромните хора, подвиква Гошо Драшков, докато брои парите.

- Обаче, момчета – започва Лъчо, – сега се сещам, че преди да тръгнем бях взел малко пари назаем от… , абе от един приятел. Ще е добре да му ги пратя.

- Оле, сега пък и това! – виква Стойка. – А аз се надявах да посетя фризьор, ако има такъв някъде в околността.

- Аз пък исках най-после да се наям като бял човек. Ех! – избоботва Божко. – Да вървим към банката. Дано остане някой франк – поне за по една кифличка с масло.

В банката, която за късмет се оказва съвсем наблизо и освен това лесно се познава, че е именно банка, чистачката почиства мраморния под с мокър парцал. Вътре цари пълна тишина, а пред гишето е поставена табела, на която пише „fermé“.

- Братчед, тука е само за фирми. Ей го на, виж – пише „fermé“. Сигурно значи „за фирми“ – мъдро разсъждава Гошо Драшков.
А в това време чистачката жестикулира усърдно към останалите членове на троянската група и по жестовете ѝ човек може да отсъди, че работното време на този банков клон е приключило. „Fermé, fermé!“, вика тя и се старае да запази вежливо изражение на лицето си.

- А бе, не е за нас тук - си казват музикантите и си тръгват с наведени глави. Калните стъпки, които оставят по влажния под на банката, предизвикват тихото негодувание на жената, която се е заела да почиства.

А че „fermé“ от френски означава „затворено“ ще разберат – напълно случайно – едва след като се приберат обратно в Троян и минат известен брой месеци на осмисляне и подреждане на спомените. И ще падне голям смях.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови