'Четене и живот' от Цветан Тодоров - последните думи на нашия 'прокуден' хуманист

Едва ли има друг писател, философ и есеист, като Цветан Тодоров, който е тясно обвързан с нашата епоха и опитващ се да я обясни с толкова проникващ и широк, критичен и тоничен, информиран и смирен поглед. 

Неиздаваният до момента сборник „Четене и живот” обхваща близо 30 години от творческия му път и предава както широкия кръг от интереси на големия мислител, така и безграничния му хуманизъм.

На български език за пръв път се появява издаденият посмъртно „Четене и живот” (превод на Валентина Бояджиева) сборник с многолики „текстове по повод“ на крайно различни теми – за писатели и художници като Ромен Гари, Сюзан Зонтаг и Жорж Жакло, на които „възпитаникът на Просвещението” се възхищава, страници за история и геополитика, разсъждения за морала или хуманитарните науки.

С тези думи, произнесени на глас отново в последните дни на живота на Тодоров, докато диктува съдържанието на папката „Книги/Живот” на неговите близки, българо-френският интелектуалец остава верен на желанието си да „преминава границите – не непременно да ги премахва, а по-скоро да накара териториите, които те разделят, да се съприкосновават.”

За политиката в театъра и театърът в политиката, за умението да гледаме, слушаме и четем – „Четене и живот” е нещо повече от литература, нещо повече от философия. Това са думи завещание; думи, произнесени с безкрайна любов към човека във всичките му проявления.

"За разлика от мнозина други, по-известни от него, Цветан не беше нито дърдорко, нито фокусник. Той беше кротко непримирим, прозорлив интелектуалец, скромен учен, изследовател енциклопедист и педагог („превеждач“, казваше той), хуманист без илюзии, гражданин на света, умерен и взискателен. Затова е толкова важно да го четем: това ни прави по-умни, по-скромни, по-нюансирани, по-точни – по-осъзнаващи сложността на света и трагичността на нашата участ.
Настоящият сборник няма да утеши за загубата онези, които го обичаха, но ще помогне на всички ни да живеем малко по-добре или поне не толкова зле, а това е всичко, което можем да искаме от една книга.”, това казва френският философ, рационалист и хуманист Андре Конт-Спонвил. 

Ето и откъс от книгата „Четене и живот” на Цветан Тодоров:

РЕЧ В АМСТЕРДАМ

Реч при получаване на наградата „Лупата на Спиноза“ (връчена от Фондацията за Международната награда „Спиноза“) в Амстердам през март 2004 г.

Изразявам най-напред дълбоката си благодарност към журито за наградата „Спиноза“ и на неговия председател професор Маартен Хайер за това, ча са ме сметнали достоен да стана през 1994 година, третият лауреат на тази награда, както и на Stichtung Internationale Spinozaprijs и на нейния президент Роб Ван дер Берг за това, че ми я присъдиха; и накрая, разбира се, на интелектуалната общност на град Амстердам и нидерландско говорещия свят за това, че ме приемате днес сред вас.
Трябва да ви призная, че се чувствам изключително поласкан от това отличие заради обществените фигури на двамата лауреати преди мен в този списък, Едуард Саид¹ и Авишай Маргалит² . Познавах отблизо първия, докато само съм чел и слушал изказванията на втория. Несъмнено много характеристики разделят тези двама души, но те имат и една обща черта, която оправдава подреждането им един до друг като носители на наградата: и двамата бяха принудени да вземат разпалено страна в един течащ конфликт, този между Израел и Палестина; но и двамата съумяха да не позволят на своя плам да замъгли погледа им дотам, че да съзират в противниците си олицетворение на чистото зло. Струва ми се, че принципът, който са възприели Саид и Маргалит, е да се ангажират категорично в полза на определени ценности, без обаче да презират заради това онези, които не ги споделят, и аз съм щастлив, че мога да се присъединя към техния избор.

Нихилизмът, или радикалното отричане на ценностите, ги разглежда като чист продукт на желанието за могъщество; манихейството пък налага категоричното делене на хората на добри и лоши. Дължа двойното изискване да бягам и от единия, и от другия на възпитанието, което съм получил, понякога против волята си, през първата част от моя живот, преминала в България. По онова време родната ми страна беше в подчинение на тоталитарна комунистическа диктатура, към която не изпитвах никаква симпатия. Доброто и злото съществуваха – тъй като режимът олицетворяваше злото. В същото време обаче самият статут на тези категории беше станал проблематичен. Защото самото тоталитарно мислене се основаваше на категорично противопоставяне на доброто и злото и вследствие на това между приятел и враг. За тоталитаризма различията са недопустими: който не е с нас, е против нас, твърдеше той непрестанно. Всеки човек, който не показваше ентусиазъм, беше възприеман като противник, всеки противник като враг, а всеки враг заслужаваше само една съдба: елиминиране. И макар аз да затварях тоталитарното мислене в образа на злото, съвсем не отдалечавах това мислене и продължавах да понасям неговия натиск: поставяйки „комунизъм“ на мястото на „капитализъм“, щях да съм променил съдържанието на думата „зло“ – но не и нейния статут.

Тоталитарното мислене е форма на манихейство; а тоталитарната практика се изразява в издигането на непреодолими граници навсякъде. Една от тях опасваше страните от „социалистическия лагер“. Онова, което на Запад наричаха „желязна завеса“, се схващаше като идеологическа бариера; но за нас, останалите жители на Източните страни, тази завеса съществуваше физически: тя можеше да бъде премината само с риск за живота. Едва доста по-късно, когато режимът беше малко поотслабнал, той възприе друго поведение: да експулсира индивидите, които му пречеха, което обаче се е струвало върховен скандал на нашия скъп Спиноза, който триста години по-рано пише в своя Богословско-политически трактат: „Какво по-страшно положение можем да си представим за държавата от това, хора с праведен и почтен живот да бъдат прокуждани в изгнание като престъпници, защото имат дисидентски мнения и не умеят да се прикриват?“.3

По щастливо стечение на обстоятелствата аз успях да премина желязната завеса през 1963 година и се установих в Париж, Франция. Белязан от тоталитарния стремеж да се издигат непропускливи прегради, намирах някакво удовлетворение в това да ги нарушавам и се впуснах в живота на преводач. Отначало това беше необходимост: образован в една традиция и работещ в друга, наум непрестанно трябваше да се отдавам на превеждане не само от един език на друг, но и от един начин на възприемане на света и на човешките отношения на друг. Към това се добави и моята потребност да преминавам границите на дисциплините. Когато отпърво пожелах да разбера какви бяха същността и ролята на символите на човешкото общуване, установих, че размишленията по този въпрос са разпръснати в различни дисциплини, които нямах никаква причина да държа разделени: логика, теология, реторика, херменевтика, естетика, лингвистика... Когато няколко години по-късно поисках да разширя полето на изследванията си до други характеристики на човешкото поведение, не можех да не черпя от познанието, натрупано от различните социални науки: антропология, социология, психология и разбира се, историята във всичките ѝ форми.

Същата тази нужда да преминавам границите – не непременно за да ги премахвам, а по-скоро за да накарам териториите, които те разделят, да се съприкосновят – ме доведе до това да се обърна към категориите, които структурират самото наше мислене. От възхода на монотеистичните религии, тоест от дълбока древност, западното мислене поставя непреодолима бариера между Бога, създател на света, сам той абсолют, съвършен и безкраен, и самия свят, земното съществуване, осъдено на относителност, несъвършенство и трагичен край. Безкрайното и безграничното, които езическите схващания възприемат като начало на всемира и оприличават на хаос, който се пада на човеците да укротят и подредят, като му придадат форма, в монотеистичната перспектива стават емблеми на недостижим идеал. И когато в края на ХVIII век хората се опитали да се освободят от позоваването на божественото, революцията на романтизма променила съдържанието, но не и структурата на този образ. Сега всъщност творческият и философски гений, които били отделени с непреодолима бариера от множеството на еснафите, както и роденото от тяхната мисъл, се противопоставили категорично на окаяния всекидневен живот, съдба на непросветените маси.

Истината е, че този манихейски начин на мислене не властва изцяло над западната култура. На първо място, тя не остава без връзки с други култури. И тъй като в извъневропейските традиции, особено в тези на Далечния изток, надделява друго свързване между крайно и безкрайно, изкуството и красотата вече не са отрицание на реалния свят, а негово оформяне и уплътняване. Тук всяко действие може да бъде възхвалявано, докато се превърне в изкуство: правенето на букет или опаковането на пакет, пиенето на чай или аранжирането на градина. Към това се добавя влиянието на една основна черта на самата християнска доктрина, а именно съществуването на един човек-бог, същество, което участва и в двата елемента. Можем да разберем до каква степен тази идея е революционна по бурните реакции, които предизвиква в своето време: тогава мигновено се появяват тълкувания на християнското послание (определени по-късно като ереси), които отричат божествената същност на Исус. Самата Църква, макар да приема догмата за Въплъщението, споделя и някои избори на манихейците и на свой ред разглежда земния живот като проклятие. Също толкова вярно е, че Христовата фигура представлява живо свидетелство за пропускливостта на границите между божествено и човешко, между горе и долу, което по-късно ще направи възможни връщанията към тази съществена част от Христовото послание.

Благодарение на амбивалентността на християнската доктрина манихейството ще може спорадично да бъде тормозено – без обаче тази победа до доведе до разклащането на самата вяра, а още по-малко до унищожаването на всички ценности. Един от най-славните епизоди в това надскачане на скъсването между небето и земята съответства на нидерландския стил в живописта през ХVII век. В началото тези картини е трябвало да илюстрират моралните принципи, да хвалят добродетелите и да бичуват пороците; пътьом обаче художниците открили красотата на всекидневния свят и пожелали да го възхвалят. Поставяйки на пиедестала на боговете, кралете и героите скромните занаятчии и хората от народа, жените, които метат двора или готвят, играещи или гледащи ни с тъжни заради болест очи деца, художниците, съвременници на Спиноза, Питер де Хох⁴ , Герард Терборх⁵ , Габриел Метсю⁶ и още много други, ни внушават здравомислие: „Красотата не е отвъд или над обикновените неща, тя е в самата им сърцевина и е достатъчен един поглед, за да бъде извадена от тях и показана на всички“⁷.

Как да мислим за доброто и злото днес? Лично аз не вярвам в божията милост; нито в лошотата, олицетворявана от дявола, който бил обладавал душите на някои хора. Човешките същества ми се струват изначално неопределени в морално отношение; те не са добри или лоши, но стават такива. По каква причина? „Доброто и злото извират от един извор“⁸, пише Жан-Жак Русо.

Кой е този извор? В индивидуален план това е належащата потребност, която всеки изпитва да види потвърдено самото му съществуване и призната стойността му – потребност, за чието задоволяване сме готови да прибегнем до всякакви средства. А тези „средства“ наистина са безкрайно разнообразни: можем да получим задоволяването ѝ както от любовта, която другите изпитват към нас, така и от унижението, на което ние ги подлагаме.

Виждаме тази амбивалентност в колективните действия: най-големите нещастия на човечеството не са дело на някакъв гений на злото, а на държавници и властници, които желаят доброто на своя народ или на човечеството и които, за да постигнат тази своя благородна цел, са готови да пожертват няколко хиляди или няколко милиона човешки живота.

В подобно виждане за човешкия морал има нещо окуражаващо: правенето на добро вече не е прерогатив единствено на светци и герои, а път, отворен за всички. Аз не споделям широко разпространената гледна точка (тя е била например на Кант), според която правим добро само преодолявайки наклонностите си: това би означавало да приемем, че нашите наклонности са лоши, а всички ние имаме склонността да обичаме хората около нас и тази наклонност е добра. Ето защо предпочитам да мисля, отново заедно с Русо, че можем да бъдем добродетелни по задължение и за удоволствие. В същото време обаче тази перспектива е притеснителна: тя ни разкрива леснотата – или както още се казва, баналността – на злото.

Ние не надигаме протестен глас, когато научаваме, че доброто е достъпно за всеки; в замяна на това искаме да се предпазим от всякакво съмнение, че самите ние можем да бъдем застигнати от злото и като цяло предпочитаме да издигнем непреминаема стена между нас и убийците, престъпниците и чудовищата, отговорни за едно или друго тежко проявление на злото. По този начин повтаряме парадоксалното действие, което обрисувах по повод на тоталитаризма: отказваме се от единството на човешкия род, макар да упрекваме другите, задето прилагат тази дискриминация.

За да попречим на злото да се върне, трябва на всяка цена да се опитаме да го разберем: необходимо условие за всяко действие срещу неговите причини, а не само срещу проявленията му. А за да попречим на злото да ни убие в настоящето, а не вече в бъдещето, не е достатъчно да възприемем съзерцателно поведение и да изучаваме злото; трябва да започнем да се борим срещу него. Средствата за тази борба се променят според нивото, на което се намираме. В света на личните отношения, лични и интимни, не можем да се обърнем към закона; в тях може да се действа единствено по пътя на възпитанието, което ще ни покаже колко кратковременни са истините на егоизма, както и доколко щастието на другите може да породи нашето. В обществения свят сме принудени да се доверяваме на демократичните институции, чиято задача е да възпрепятстват всякакво изригване на насилие между индивидите, както и всяко потъпкване на правата на хората от страна на държавата. В сферата на международните отношения, най-сетне, не трябва да забравяме, че прибягването до сила винаги си остава възможно, защото тези отношения не се подчиняват на закони, които една неутрална сила би била способна да наложи, и че те биха могли да изискват военна намеса. Пацифисткото изкушение е вредно: трябва да приемем трагичната истина, съдържаща се в тази констатация. Големият френски писател Ромен Гари, който се беше сражавал във

Втората световна война, малко преди смъртта си каза: „Хитлер обрече всички ни да убиваме. Дори най-справедливите каузи никога не са невинни“.

Отхвърлянето на манихейството означава осъзнаване, че злото не ни е напълно чуждо и че неговият носител невинаги заслужава да бъде унищожен. Отхвърлянето на нихилизма или на релативизма означава решително ангажиране в подкрепа на определени ценности. Пътеката, която позволява да се свържат тези две отхвърляния, е тясна и аз не съм сигурен, че винаги съм съумявал да я следвам и че никога не съм залитал на едната или другата страна. Но съм твърдо убеден, че дори тясна, тя съществува и по нея може да се върви; тъкмо този път бих искал да препоръчам на всички.

1.Едуард Саид (1935–2003). Американски хуманист от палестински произход, защитник на правата на палестинците. Професор по сравнително литературознание в Колумбийския университет; един от създателите на постколониалната теория. – Б. пр.

2.Авишай Маргалит (1939). Заслужил израелски професор по философия в Еврейския университет в Йерусалим. Учредител (1975) на Израелския съвет за израело-палестински мир. – Б. пр.

3.Spinoza, Baruch. Traité théologico-politique. Paris, Garnier-Flammarion, 1997, p. 333.

4.Питер де Хох (1629–1683). Холандски художник, представител на Нидерландския златен век. – Б. пр.

5.Герард Терборх ( 1617–1681). Нидерландски художник, един от т.нар. „малки холандски майстори“ на битовата живопис. Критиците го определят като „най-аристократичния и изискан майстор“ сред тях. – Б. пр.

6.Габриел Метсю (1629–1667). Холандски художник, един от представителите на „малките холандци“. – Б. пр.

7.Todorov, Tsvetan. Eloge du quotidien. Paris, Seuil, coll. „Points Essais“, 2010, р. 149.

8.Rousseau, Jean-Jacques. Œuvres et correspondances inédites. Paris, Streckelsen-Moultou, 1861, p. 133.

Следете новините ни в GoogleNews