„Българската бойна слава” от младите сътрудници на сдружение „Българска история” – Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев – връща читателите към спомена за най-славните и най-пагубните моменти от военната ни история, като обективно проследява причинно-следствените връзки на родните победи и падения. 

Съставителите на книгата се стремят максимално точно да представят реалния образ на събитията, определяни като изяви на българската бойна слава, да отделят митологизираните образи от действителните личности и да припомнят моментите на блестящи постижения.

„Българската бойна слава” обхваща както известни и широко обсъждани битки, така и малко познати такива. Те обхващат дългия период от основаването на Дунавска България и битката при Онгъла от 680 година до участието на страната ни във Втората световна война.

Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев са членове на екипа на сдружение „Българска история”. Те са трима млади историци, които няколко години поред доказват умението си да вдъхват живот на забравените и честно неизвестни подвизи от историята ни.

Прочетете откъс от „Българската бойна слава” в следващите редове:

Битката при Онгъла

(680 година)

В средата на седмото столетие под ударите на хазарите започва разпадът на Стара Вели­ка България. От нейните краища в търсене на по-добри земи потеглят петимата синове на хан Кубрат. Третият от тях, на име Аспарух, потегля към Балканите и се заселва край река Дунав. Там той се укрепва в местността Онгъл, която при всички положения се намира в бли­зост до делтата на реката, но местоположе­нието Ӝ и до днес не е еднозначно установено.

Пътят, който българите на Аспарух измина­ват до Балканите, не е никак лек. Хазарите на­пират в тила им, а териториите, към които се насочват, са смятани от Източната Рим­ска империя (Византия) за принадлежащи Ӝ по право, макар към средата на VII век властта Ӝ над тях да се разпростира само номинално. Тези обстоятелства обаче не повлияват на желанието на българите да съградят своята нова държава на юг от река Дунав, в земи, из­тъкани от тучни поля, плодородни равнини и множество богати градове.

И така, стигаме до момента, когато Аспа­рух започва систематично да преминава на юг от река Дунав. За Византия това значи само едно – опасността от българите повече не може да бъде подминавана. Отговорът на империята не закъснява. Организиран е маща­бен военен поход, който целӜ да смаже ново­настанилите се и да ги прогони отвъд смята­ните за ромейски територии. Най-подробно последвалите събития описва в своята „Хро­нография“ византийският летописец Теофан Изповедник.

А императорът Константин, като научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано до Дунава в Оглоса (Онгъла) и че напада и опус­тошава близките до Дунава земи, т.е. сега владя­ната от тях страна, тогава владяна от христия­ните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил срещу тях по суша и по море с намере­ние да ги изгони с война, като отправи в боен ред пехотната войска по суша към т.нар. Оглос и Ду­нава, и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг. Българите, като видели тези гъсти многобройни редици, се отчаяли за спасението си, избягали в споменатото укрепление (Онгъла) и взели мерки за защита.

Това е първият епизод от предстоящия сблъ­сък, който безспорно щял да предопредели съдбата на зараждащата се Дунавска Бълга­рия. И макар че вероятно тогава не всички аспарухови българи се намират в местност­та Онгъл, със сигурност там е цветът на войската, онова ядро, което впоследствие трябвало да изнесе на плещите си тежест­та на назряващите конфликти не само с ви­зантийци, а и с хазари и авари. Именно в това се състои и значимостта на предстоящото сражение.

След като в продължение на три–четири дни те не се осмелявали да излязат от това укрепление, а ромеите не завързали сражение поради блата­та, мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзел и станал по-смел. Понеже им­ператорът страдал силно от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с прибли­жените си в Месемврия, за да прави бани, оста­вил стратезите и войската със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията.

Конниците обаче разпространили слуха, че импе­раторът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българи­те, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И ги преследвали чак до Дунава, преми­нали го и дошли до т.нар. Варна, близо до Одесос, и до тамошната земя.

Из „Хронография“ от Теофан Изповедник

Така в няколко реда византийският хронист описва цялото стълкновение. Похватът, с който борави, е добре познат и от други трудове на ромейски историци. Придаден е случаен ход на действията с цел да се при­низи победата на врага, който, на свой ред, е описан като немощен и страхлив – показа­телни за отношението към българите през онези години са и епитетите – „мръсен и нечист народ“. И като имаме предвид, че другите сведения, които получаваме за сра­жението, а именно тези на патриарх Ники­фор, до голяма степен съвпадат с изнесените по-горе, посочените няколко реда си остават единственото достигнало до нас описание на победата, благодарение на която българите завинаги свързват своята съдба с терито­риите на днешна България.