''7'' на писателят Тристан Гарсия - ново заглавие от издателство ''Парадокс''

Тристан Гарсия (1981) е френски философ и писател. Роден в Тулуза, в семейство на учители, той прекарва детството си в Алжир. Завършва Екол нормал и Сорбоната със специалност „Философия“, защитава докторската си теза в университета „Жул Верн“ в Пикарди, а понастоящем е преподавател в университета „Жан Мулен“ в Лион.

Страстен любител на филмовото изкуство, Гарсия на два пъти безуспешно кандидатства в академията за аудио-визуални изкуства FEMIS и в крайна сметка завършва школата за документално кино „Варан“.

Основният научен труд на Гарсия – „Форма и обект“ (2011), днес е твърдо залегнал в университетските учебници по философия, а романите му „Най-хубавата част от хората“ (2008) и „Фабер – разрушителят“ (2013) са наградени съответно с Prix de Flore и Prix Décembre, Médicis и Femina.

"7" е отличен с литературните награди Prix du Lundi и Prix du Livre Inter (2016)

Седем повести, седем различни свята: наркотик с (временно) подмладяващ ефект; тайната история на музиката; най-красивото лице на света – и най-грозното; политически активизъм и крахът на убежденията; извънземни, сякаш извадени от мисловен експеримент на Шрьодингер; личният „социален балон“, проектиран във физическия свят; безсмъртието и прераждането. Седем на пръв поглед независими истории, чиято тясна връзка читателят ще открива с всяка следваща страница на сборника.
Малко по малко „7“ изгражда нов образ на психиката на съвременния човек, на неговите съмнения и необходими убеждения. Реалистично изследване на различни социални среди, „7“ е и фантастичната приказка за едно човечество, което доброволно обръща гръб на истината и предпочита да си разказва истории.

Всяка от седемте части на този поразителен сборник расте и добива форма пред очите на читателя, като го води полуочарован, полуневярващ по следите на съвременните митологии.

Летисия Фавро, в. „Журнал дю Диманш“

Откъс от "7"

Това е езикът на есемесите. Може би момчетата говореха за гимназистки. Нима искаха да оправят непълнолетни момичета? Смешна работа: та те самите бяха съвсем малко по-големи от тях.

Измежду гърбовете на все по-раздразнените момчета, в отвора на позлатената врата с мулюри на буржоазния апартамент, видях едно познато лице – на младата актриса от следобеда. Обрамчено от светлокестенявата коса, чистото ѝ и гордо лице внезапно събуди спомена ми за първата ми ученическа любов. Нисичка, изящна и пъргава, с тяло едва ли не премазано между двете крила на вратата, момичето се дървеше на глутницата, включваща всички останали; тя ги обиждаше:

- Гадини мръсни! – викаше тя. – Пусни ме!

И се опита да се отскубне от хватката на единия от притеснените пазванти, който помоли клиентите си да се отдръпнат.

- Кой ги пусна да се качат?

Зад вратите и на площадката от бял мрамор можеше да се види и младият мъж с благородната осанка, който играеше ролята на стареца в импровизираната пиеса в парка „Вилет“. Суинг, красавец, приличаше на Елвис Пресли с папийонка; той учтиво предложи на богаташките момчета цена за „гимназистките“.

- Млъквай! – отговориха те.

- Това не се отнася до теб, скъпа, ако искаш, можеш да останеш.... – подхвърли един от хлапаците на момичето и плъзна ръката си отзад по врата ѝ в опит да я придърпа към купона.

Вместо отговор, тя го наплю в лицето.

- П***а нещастна!

Именно тогава третият сподвижник, рижавият джебчия със суитшърта с качулка, изникна на площадката, разбута двамата пазачи и обсипа с юмручни удари смотаняка, който бе обидил приятелката му. Само за няколко секунди цялата работа се изроди. Но никой не умееше да се бие и всичко се превърна в пародия на този тип кютек, за който после хората си разказват така, все едно наистина се е състоял. Ударите летяха предимно в празното. В бъркотията рижавият успя да напердаши някакъв нещастник, който си бе изгубил очилата. Пазвантините вече се бяха намесили, а Пребледнял-като-чаршаф, изпреварен от събитията, звънеше по мобилния си на ченгетата. Тримата натрапници нямаха никакъв шанс; точно в този миг взех решението, което стана причина за цялото това приключение. Няма как да определя реакцията си по друг начин, освен като известно внимание, оказано на красотата, която е унизена в един свят, в който грозотата е победила. Издебнах изотзад по-дребния от пазачите, който тъкмо бе извадил спрей със сълзотворен газ, избоксирах го и го фраснах с предмишницата си във врата.

- Бягайте!

Бързо преоткрих темпото от онези години, в които биехме раята край Фонтана на невинните; успях да ступам още двама и ето че вече тичах подир готиното момиче, което трудно слизаше по стълбите, като се подпираше с ръка на парапета от ковано желязо. Разтревожени от шумотевицата, съседите от първия етаж си подадоха носовете през вратите.

- Педали! – изкрещя им момичето и те, уплашени, затвориха вратите.

Стигнала до приземния етаж, младата жена ми натика в ръцете стопаджийската си раница: „Дръж за малко“, после си смъкна плътно прилепналите дънки (краката ѝ бяха толкова изящни и крехки, чак сега забелязах, че тя куца), свали си детските гащички и клекна, за да се облекчи върху червения килим на входа. Другите двама ни чакаха на улицата, като размахваха ръце, защото смятаха, че чуват приближаваща се полицейска сирена.

Аз стоях пред нея, без да съм особено наясно дали трябва да се смея, да я изправя на крака или да се пръждосам; но хлапачката толкова невинно си вършеше работата, все едно беше малката ми тригодишна сестра, гордо клекнала над гърнето си, както я помня от онези времена, когато трябваше да се занимавам с нея вечер в очакване мама да се прибере. Усмивката ѝ беше ярко розова, тънка струйка кръв потече от носа ѝ и мина близо до влажните ѝ устни, а на мен ми се стори, че по отношение на нея ме обзема прилив на обич и симпатия, неща, които бях направо забравил, че са възможни, вече от години не обичах никого. Какво я беше обзело, че да пикае така по килима? Тя подсмръкна, изтри кръвта с опакото на ръката си и ме изгледа с блестящи очи.

- Без паника, имаме време.

Да не би да сереше? Идея нямам. От срамежливост отместих поглед от нейния и се направих, че следя за евентуалната поява на преследвачите ни във величествената стълбищна клетка, където далечно кънтяха басите от купона на богатите, който продължаваше да се вихри на последия етаж.

А после, горда от деянието си, младата жена подсвирна, за да ми покаже, че е готова, вдигна си гащите, заклатушка се, докато си закопчаваше прилепналите по кокалестия ѝ ханш дънки, и тръгна, само леко забавяна от куция си крак. Докато полицейската кола паркира, ние вече бяхме свили зад ъгъла на авенюто. Скоро щеше да застудее, нощта се носеше над хубавите квартали, пред нас улиците чак до авеню „Ош“ се ширеха пусти, бели и смълчани. Четиримата закрачихме безмълвно и аз вдигнах яката на денди сакото си плътно до гърлото си, през което пробягваха приятни тръпки. За да се посгреем, им предложих цигара и запафкахме. Когато изпушихме фаса, вече бяхме пристигнали на метростанцията „Терн“ и бяхме на завет.

Следете новините ни в GoogleNews