Турският музикант с български корени Едиз Хафъзоглу: Няма нищо по-хубаво от това да си у дома

Едиз Хафъзоглу е едно от най-запомнящите се и същевременно най-провокативни имена на съвременната турска джаз сцена. Хафъзоглу е роден в България и именно тук е преживял първите си детски спомени. В началото на 90-те години семейството му окончателно се мести в Истанбул. Връзката му с родната страна обаче не прекъсва. Музикантът именува своя проект Nazdrave, а сред песните на групата личат много български заглавия.

Едиз Хафъзоглу е роден на 19 септември 1980 година в село Паисиево, община Дулово, област Силистра. Семейството му има силни интереси към литературата и музиката. От 1992 година Едиз свири в български музикални състави, а от 1994 година семейството му се мести окончателно в Истанбул. Освен включването си в над 200 албума на различни артисти като барабанист, Едиз Хафъзоглу постоянно участва в няколко музикални проекта. Сред музикантите, с които е работил, са имена като Рой Харгроув, Ранди Брекър, Ибрахим Маалуф, Душко Гойкович, Еди Хендерсън, Арто Тунчбояджиян, Кевин Махогани, Рики Форд и др.

Вие сте роден в България, но още като дете заминавате за Турция. Разкажете какво наложи заминаването ви?

Всъщност преживяхме три изселвания. Това беше много труден период както за семейството ми, така и за мен като дете, което тогава растеше. През 1984 г. изведнъж ни казаха: „Вече ние ще решаваме какви ще бъдат имената и самоличностите ви“ и имената на всички ни бяха сменени. Сега си мисля, че ако някой ми каже такова нещо днес, вероятно ще получи здраво кроше право в устата. Кой си ти, че да решаваш какви ще бъдат хората от цяло едно общество? Целият този процес беше много болезнен за всички. В нашето семейство имаше хора, които бяха отведени в лагера „Белене“ и не знаехме какво се случва с тях.

След като Наим Сюлейманоглу даде гласност на проблема, започна принудителното изселване и ние, както и почти всички останали, бяхме принудени да мигрираме в Турция. След като живяхме 8 месеца там, дядо ми не успя да свикне с нищо в Истанбул и поиска да се върне. Тъй като не можехме да го оставим сам, цялото семейство се върнахме обратно у дома. Режимът вече беше паднал, натискът внезапно спря и семейството ми вярваше, че всичко ще бъде нормално. Разбира се, нищо не беше както преди. Семействата се бяха разпръснали, повечето ми приятели си бяха заминали. До 14-годишен живях и учих в Паисиево, след което отново се преместих в Истанбул, което беше нашата трета миграция. (Паисиево, родното село на музиканта, се намира близо до град Дулово, област Силистра, и е със смесено население от български и турски произход. – бел. ред.) Най-трудното беше да оставя всичките си приятели и да започна всичко от нулата. Много ми помогна четиригодишното ми обучение в пансиона на мъжката гимназия „Кабаташ“ – едно от най-значимите училища в Турция. Така животът ми продължи с нови приятели, добро образование и още повече време за музика.

Имате ли приятели и роднини тук, с които продължавате да поддържате контакти?

Когато майка ми и баща ми се пенсионираха, се върнаха в къщата ни на село. И кучетата ми също са там и се старая да прекарвам там по 2-3 месеца в годината. Всичко все още е толкова красиво, колкото и когато се родих през 1980 г. Хората се променят, но природата, пътищата и къщите в България продължават да пазят същата красота. Никой от приятелите ми вече не е там. Повечето работят и живеят в Европа, а малка част работят в градове като Варна или София.

Когато заминахте, кое най-много ви липсваше и не можехте да откриете там?

Всъщност бях загубил всичко истинско. Защото за едно дете миналото се описва чрез неговите спомени, а откакто се изселих, аз загубих спомените си. Хората от спомените ми вече не са до мен. Освен това, като социална структура сме на противоположни полюси. В България слушаме музика, за да усетим красотата ѝ, за да се развеселим. В Турция е точно обратното – доминира културата на арабеска и мнозинството слуша музика, за да засили чувството си на тъга. Религията в България никога не е била толкова потискаща, в Турция е обратното. Ако ги оставиш, хората с радикално мислене ще те прегазят.

Да се съберем, да пием по две чаши ракия и да се повеселим или да вдигнем по чаша ракия от мъка... Толкова сме различни. В Турция живея повече живота на хората около себе си, отколкото своя собствен. В България се връщам към истинската си същност. Точно затова се преместих в Каш, Анталия – извън града и дори извън селото, на доста по-спокойно място, където живея сам. Дърветата в градината ми, цветята, които цъфтят през пролетта, и ароматът наоколо много напомнят на Паисиево. Мисля, че успях да пресъздам атмосферата на родното ми село там, където се намирам сега.

А кое ви беше най-близко в културата и обстановката там, което в България го нямаше?

Причината за третото ни изселване беше икономическа. Ако си спомняте, през 1994 г., след падането на режима, икономиката се срина, а мафията започна сериозно да се проявява във всяка област. Притесненията на семейството ми бяха свързани с финанси, сигурността и разбира се, желанието за по-големи възможности за развитие и живот. До 2010 г. Истанбул вече беше един от най-важните центрове на изкуството и културата в света и аз се възползвах от всичките му блага. Дори и в сегашното си „заспало“ състояние, градът е невероятно динамичен. Може би капацитетът за изкуство е спаднал под един процент, но градът все още има повече концерти, изложби и събития от цяла България. Това е най-голямата разлика, предполагам.

Когато чувате да се говори за българи и турци в исторически план, мислите ли, че имаме грешни представи едни за други и не се познаваме добре?

Ще отговоря съвсем честно. Когато учехме на село, най-добрият ми приятел беше Пламен. Бяхме заедно постоянно. В селото имаше 5 или 6 български семейства, а в училище имаше 3-ма български ученици. Не съм видял или усетил някой да има лошо мнение за другия. Когато започна смяната на имената през 1984-та, се опитаха да наложат такова мислене, но това не се случи – нито тогава, нито сега. Фашисти има навсякъде, във всяка страна, във всяка общност. Ние сме от хората, които обичат да гледат на живота по левичарски – търсят равенство, обичат да споделят и не съдят хората и събитията по религия, език, раса или пол.

Намирате ли общо между музиката в нашите две съседни страни?

Всичко е свързано. Музиката няма паспорт, че да я затваряте в граници! Гръцката, македонската, румънската и арменската музика също присъстват в България, а това важи и за Турция. Трудно ми е да разбера едно нещо: хората нямат проблем с това да възприемат американската музика, но защо им е трудно да приемат музиката на собствения си съсед? Това са много повърхностни гледни точки. Подобни идеи бавно, но сигурно отпадат с времето и за тях няма място. Културата е важна, но развитието на културата е по-важно от всичко друго, стига тя да може да запази своята същност. Помислете за нея като за езика. Когато дойдох в България след години и си купих вестник, видях много нови думи, които не разбирах или не бях чувал преди. Както езикът е живо нещо, така и човекът, и изкуството, което той създава, са живи. Няма смисъл да се затваряме като в консерва и да се опитваме да се „запазим“ за хиляда години напред. Консервата също има срок на годност; ако не я изядеш, няма значение дали и колко е била хубава.

Откога харесвате джаз и музикални експерименти? Как сам се впуснахте в създаване на такава музика?

Започнах да се занимавам с музика на 7-годишна възраст в България с баглама и дарбука. (багламата е струнен инструмент, разновидност на саз, а дарбуката е ударен инструмент, като и двата са характерни за турската музика в района на Лудогорието. – бел. ред.) Бях хиперактивно дете, дядо ми беше умен човек и забеляза, че насочвайки се към музиката, мога правилно да контролирам тази енергия. В гимназията „Кабаташ“ започнах да свиря на барабани в оркестъра. Интересът ми към джаза започна със завръщането на Шенол Кючук Йълдъръм от Ню Йорк в Истанбул, след като беше завършил „Бъркли“. Когато започнах да взимам уроци по барабани при него, осъзнах, че най-добре мога да усвоя инструмента именно чрез тази музика, и така тръгнах по този път.

Как си обяснявате интереса към джаза и на други хора с турски произход в България като Йълдъз Ибрахимова, Есил Дюран и други?

Най-важната специфика на джаза е, че той е музикалният жанр, който отваря най-голямото пространство за импровизация. Джазът е „спасителната лодка“ за хората, на които им е скучно да свирят по ноти. Познавам Йълдъз Ибрахимова лично. Участвали сме заедно в записи на един и същи албум. Мисля, че музикантите се насочват към джаза както заради по-свободния и по-точен начин на изразяване, така и заради това, че той отваря безкрайно поле за учене. Смятам, че това няма връзка с конкретна държава, а е свързано с характера на самия човек.

Когато именувахте проекта си с българската дума „Наздраве“, как това се прие от местните музиканти? Питаха ли за произхода му и какво значение му придавате?

Една вечер със семейството ми бяхме на палатков лагер в Сарай-Кастро. Свечери се, сложихме масата, наляхме ракия по чашите, вдигнахме ги и казахме „Хайде, Наздраве“. Тогава бяхме с Джейлан Ертем (популярна турска певица). Тя ми каза: „Името на твоята група трябва да бъде "Наздраве", това е думата, която те описва най-добре“. И наистина е така. Описва моментите, в които съм с любимите си хора на маса, говорим си, смеем се и ядем вкусна храна. Веселието и любовта са най-важните неща, които ми напомнят за детството ми. Всички около мен много бързо започнаха да разбират какво означава думата „наздраве“, след като я преживяха.

През 2022 година вие свирихте на най-авторитетния ни международен джаз фестивал в Банско. С какви впечатления останахте оттогава?

Преди това не бях ходил в Банско, но много мои роднини и приятели бяха ходили. Градът е прекрасен, а фестивалът също беше организиран страхотно. Посрещнаха ни много добре. Няма да повярвате, но в свободния ни ден отидохме с момчетата до кратерното езеро. (Край Банско няма кратерни езера, но вероятно Едиз има предвид някое живописно езеро с интересна форма, подобна на кратер, например Окото. – бел. ред.) Взехме си разни неща за ядене и пиене. Дори поплувахме в езерото. Нямаше никой друг, само ние се разхождахме наоколо. В България създадохме близки контакти с турското консулство, които продължават и до днес. На връщане се отбихме и там, беше много хубаво да бъдем на мястото, където Ататюрк е прекарал дълго време, и да се потопим в атмосферата сред неговите вещи. Бяхме се уговорили за участие в Софийския джаз фестивал, но никой не се свърза с нас. Освен това, на 19 април тръгнахме на европейско турне, което започна в Милано, с Istanbul Sessions на Илхан Ершахин. Свирихме като квартет с Алп Ерсьонмез и Арто Тунч Бояджиян. След Париж и Берлин завършихме с концерт в София на 22 април. След това се върнах за няколко дни при семейството си в Паисиево.

Вие много експериментирате в музиката и се усеща, че се чувствате гражданин на света. До каква степен политическата и културната среда в Турция влияе върху свободата ви на творческо изразяване?

Чувството ми за принадлежност към света вероятно е свързано с това, че съм израснал на село, а също и се дължи на връзката ми с родните ми земи. Ако това се усеща в музиката ми, то е прекрасно – и за мен, и за вас! А експерименталният елемент идва от това, че през цялата си кариера не съм се страхувал да свиря с много различни по стил групи и музиканти и никога не съм се ограничавал. Политическата ситуация в Турция наистина направи всички ни по-ангажирани, отколкото може би сме всъщност. Именно затова създадох и друг пънк-рок проект, който, може би няма да се изненадате, нарекох „СТРАХ“. (Едиз Хафъзоглу използва българската дума за име на групата, а не турското съответствие korku, навярно за да не бъде разпознато от цензурата в страната. – бел. ред.) Усетих, че с музиката и текстовете, с които разполагам, не успявам да се изразя и се чувствам в капан, затова исках да излея това, което ми тежи. Издадохме 4 сингъла, а албумът предстои. Там по-ясно разказвам за всичко, което преживяваме – без цензура.

Вашите последни думи към българските музикални фенове?

Извън академичното образование и училищната система, музикалната среда в България, заедно със сватбената традиция и предаването на знания и умения от по-опитни музиканти, създава по естествен начин изключително ценни музиканти. Това е нещо, към което имам огромно уважение, и се надявам тази традиция да се запази.

Сърдечно благодарим за времето, което отделихте, и за вниманието и отношението.

Благодаря много и на вас за това интервю. От 30 години правя музика в тази сфера – свирил съм на концерти, акомпанирал съм на много музиканти, но за първи път журналист от родните ми български земи прави интервю с мен. Радвам се, че ви има! Надявам се да идвам по-често в България за различни проекти и да свиря с повече български музиканти. Няма нищо по-хубаво от това да си у дома!

Превод: Мира Маринова

Този материал е съвместна инициатива на OFFNews и блога на Крис Григоров. Пълната версия на интервюто с Едиз Хафъзоглу можете да прочетете тук.

Следете новините ни в GoogleNews