Петър Денчев е театрален режисьор и писател. Негови спектакли са гостували на фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово, Черна гора и Молдова. През 2007 г. печели националния конкурс за нов български роман “Развитие” с ръкописа си “Тъй, както мъж целува жена, която обича”. Произведения на Денчев са преведени на сръбски, македонски, словенски, английски, немски и фарси.

Премиерата на новия му роман "Превъртане", който представихме в OFFNews.bg миналия месец, ще е на 12 ноември от 18:30 ч. в столичната галерия "Структура". А "Паническа опера", новата постановка на Петър Денчев по пиесата на Алехандро Ходоровски, е в афиша този сезон на Драматичен театър "Стефан Киров" - Сливен.

Кои са документалните факти, провокирали създаването на романа "Превъртане"?

Интересен въпрос. На практика рамката на тези факти е много широка - от смъртта на Сталин през 1953 г., през падането на Берлинската стена от 1989 г., войната в Босна, финансовата криза и бедността на 90-те до последните протестни цикли в България - 2013 -та, 2014-та, 2020-та. Както и множество лични наблюдения от нашия живот, които са събирани на различни места в страната. На практика тези събития често пъти са съпътстващ фон, а не част от действието, но все пак е важно, че присъстват.

Много дълго ме занимаваше защо глобалният свят у нас се приема толкова деформирано, къде се крият причините за нашия провинциализъм, защо еснафското живеене взема връх над всяка идеология и над всяка социално-политическа система. Така че както и нещо толкова голямо и влиятелно като падането на Берлинската стена, така и наблюденията в кварталния магазин бяха еднакво важни за работата ми. Аз обичам да преизпитвам границите на възможните действия, както в писането, така и в театъра. Затова и работата с въвличането на тези факти беше любопитна за мен. В крайна сметка се опитах да намеря начин как да разположа тези наблюдения в една хоризонтална плоскост, каквато е и социалната структура на нашето общество. Опасявам се, че живеенето в непрестанен кръговрат, който не извежда общественото знание на нови нива, а непрестанно повтаря ехото на миналото е опасно, както за личното психическо здраве, така и за колективното. Така че, ето документалната база е и сред големите исторически събития, а и сред малките - привидно незначителни като как някой вижда своя живот, какво се е случило в личния им живот, изобщо как се отнася и организира животът ни спрямо теченията в живота навън.

^{Корица: Христо Гочев / ИК Жанет 45} 

Защо в романа именно политическата кариера води до деструкция за главната героиня и за цялото общество?

За да отговоря на този въпрос трябва да открия част от сюжета на романа, макар и да не е съвсем честно спрямо читателите. Историята е такава, че основният персонаж - Мария, която е старица, в началото на книгата - съвсем на ръба на своя живот, се преражда в младото тяло на Кристина - обаче със своите предходни фрустрации, възгледи, страхове и незадоволености; с всички свои комплекси от миналия живот. Тя много бързо преминава от оскъдицата на предходния си живот в пистата на консумеризма. Така има успешен живот, дори развива собствен бизнес и влиза в политиката. Предходните страхове и незадоволености обаче бързо кулминират в мощен популизъм, който бързо подкопава не само политическия живот, но корумпира обществото в много по-големи размери. Иначе не би било погрешно да кажем, че романът се занимава и с обратното - да казва, че изначалната корумпираност в общественото съзнание кристализира, когато се намерят каналите, които да го изразят, а и личностите, които да го легитимират.

В този случай става дума за един персонаж, като Мария, който смята, че в живота не е получил достатъчно, че заслужава много повече и желае да накаже обществото за тези свои дефицити. Започва да граби и да извършва компенсаторни действия. Това е доста срещан типаж сред нас - онзи, който изцяло обвинява останалите и миналото, макар и да не предлага нищо ново; но пък се стреми да заграби възможно най-много от всяка ситуация, която му се отдава. Виждаме това и в нашия политическия живот - миналото е виновно вече 30 години. Къде са идеите за бъдещето обаче? В България всички идеи за бъдещето продължават да са на опашката на европейските общества.

Неравенството, автоцензурата, национализмът - плашещо е, че едно общество не иска да реагира на заплахите, че няма рефлекси. Ето сега - здравната криза все още не се е превърнала в проблем номер едно. Какво чакаме? Да ни заобиколи? Да обявим останалите за идиоти, защото виждат, че това се случва?

^{Плакат: Маргарита Дончева}

Коя аудитория ти е най-необходима - и на новия ти роман "Превъртане", и на новата ти постановка "Паническа опера"?

Необходима ми е онази аудитория, която е съставена от хора, които имат нужда да не се чувстват сами. Когато казвам това, имам предвид нещо съвсем конкретно - да не се чувстват сами в дребнобуржоазния, еснафски, глупашки живот, който се води в България през последните 20 години. За мен това е базисен проблем. Както се казва: не е феърплей. Така няма общество и развитие. Има консервация. Абсурдно е, че икономическият напредък в нашата страна доведе до пълно обществено разложение - сякаш страхът от мизерията напълно отстъпи пространство на безмозъчния хедонизъм и декомплексира необходимостта от образование, компетентност, от уважение към човека, от уважение към различното, от уважението към знанието. Да призная, това беше истински видимо и в периода 1992-1997 г., когато България беше изпаднала в най-тежкия провинциализъм и международна изолация, която кулминира през зимата 96-97-ма.

И в “Превъртане”, и в “Паническа опера” се занимавам с проблема на психологическата и културологична унификация: в “Превъртане” - с българските реалности и с метафората на превъртането, на повторението, а в “Паническа опера” - с неврозите, травмите и търсенията на хората в стереотипите. Тук трябва да кажа, че през последните петнадесет години нашето общество е изключително стереотипизирано. И то стереотипизирано до такава степен, че човек като мен отива на различни места, сред различни хора, в различни градове из България всички говорят като програмирани, сякаш живеем в някакъв тежък тоталитарен режим. Това е изключително потискащо, защото човек си задава въпроса дали не би могъл да се появи някой като статистическа грешка, да се изгради като пропуск, а това не се случва. Какво правим с този ад от изпрани мозъци?

Според теб успяха ли протестите от лятото на 2020 г.?

Не. Протестите бяха основателни и дори смятам, че не бяха достатъчно масови и достатъчно крайни като изява. Това вече няма значение, те са в миналото, но зад или пред тях, без значение, с основание или не, не седеше достатъчно ясна политическа платформа. Чуваха се призиви за смяна на системата, за забрана на партиите. Но това вече е живяно, няма защо да се връщаме в 1934 г., когато “Звено” забраняват политическите партии. Няма защо да се връщаме към политически екстремизъм.

Добре, ясно е, че корупцията е проблем, но корупцията е проблем не само на политическата класа, а и на обществото. Това е особен вид разположение на хората спрямо собственото им съществуване. И това е изключително показателно. Върховенството на правото също е проблем, но въвеждането му в строги рамки е процесуалност, а не политика. В разгара на здравната криза ние нямаме съществени дебати за това как да излезем от нея, нямаме и съществени политически дебати. Политиката не се изчерпва само с някакви морални стойности, а все пак и с политическия феърплей - състезанието на идеи, на дискурси. Какви идеи циркулират в нашето обществено пространство? Някой да е честен, морален. Това не са политически идеи. А и когато в едно общество се говори основно за морал, това означава, че той въобще не съществува и се използва само за късокрили линчове и лични атаки. Да не говорим, че моралната криза всъщност е криза на идентичността, която се употребява много умело и в хибридната война. Със сигурност непрестанно присъстват публични внушения, че моралният упадък е вследствие на европеизацията на България и в тези внушения участват конкретни личности. Проблемът е дали всъщност имаме въобще реална идентичност, а не само представа за нея. Обаче със сигурност представата ни за нея иска от нас да търсим своите основания в миналото.

Доколко протестите от лятото на 2020 г. могат да имат адекватна рефлексия в литературата ни и в драматургията?

Вероятно много адекватна и любопитна, ако имаме политически ангажирани артисти. От друга страна в българския театър и литература битуват опасенията, че директната, непосредствена рефлексия на действителността е нещо по-скоро евтино, а дори и невярно, нещо по-скоро с манифестен характер, отколкото стойностно произведение на изкуството. Струва ми се, че тази позиция е дълбоко ограбваща и трябва да се занимаваме с това, което е интересно за нас. Дали е високо или ниско, стойностно или не, ще покажат резултатите, а не нашата пожелателност като какви артисти искаме да се виждаме.

Също така ми се струва, че за да съществува психически здрав един човек в България, би трябвало да не се занимава с ежедневната политическа реалност, за да може все пак да види по-големите процеси. Но, както вече казах, политическото присъства твърде малко в нашето изкуство. Най-малкото липсата на позиция по съвременните проблеми води до пълна инфлация на мненията. Или ако има мнения, те влизат в един доста объркан конфликт и са коментарни, а поради това и беззъби. Мисля, че трябва да тръгнем от онова, което самостоятелно представлява политически ангажимент - позицията.