Петър Денчев: Еснафското живеене взема връх над всяка идеология у нас

Георги Савчев Последна промяна на 09 ноември 2021 в 21:34 3408 1

Снимка Адела Миролевска

Петър Денчев

Петър Денчев е театрален режисьор и писател. Негови спектакли са гостували на фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово, Черна гора и Молдова. През 2007 г. печели националния конкурс за нов български роман “Развитие” с ръкописа си “Тъй, както мъж целува жена, която обича”. Произведения на Денчев са преведени на сръбски, македонски, словенски, английски, немски и фарси.

Премиерата на новия му роман "Превъртане", който представихме в OFFNews.bg миналия месец, ще е на 12 ноември от 18:30 ч. в столичната галерия "Структура". А "Паническа опера", новата постановка на Петър Денчев по пиесата на Алехандро Ходоровски, е в афиша този сезон на Драматичен театър "Стефан Киров" - Сливен.

Кои са документалните факти, провокирали създаването на романа "Превъртане"?

Интересен въпрос. На практика рамката на тези факти е много широка - от смъртта на Сталин през 1953 г., през падането на Берлинската стена от 1989 г., войната в Босна, финансовата криза и бедността на 90-те до последните протестни цикли в България - 2013 -та, 2014-та, 2020-та. Както и множество лични наблюдения от нашия живот, които са събирани на различни места в страната. На практика тези събития често пъти са съпътстващ фон, а не част от действието, но все пак е важно, че присъстват.

Много дълго ме занимаваше защо глобалният свят у нас се приема толкова деформирано, къде се крият причините за нашия провинциализъм, защо еснафското живеене взема връх над всяка идеология и над всяка социално-политическа система. Така че както и нещо толкова голямо и влиятелно като падането на Берлинската стена, така и наблюденията в кварталния магазин бяха еднакво важни за работата ми. Аз обичам да преизпитвам границите на възможните действия, както в писането, така и в театъра. Затова и работата с въвличането на тези факти беше любопитна за мен. В крайна сметка се опитах да намеря начин как да разположа тези наблюдения в една хоризонтална плоскост, каквато е и социалната структура на нашето общество. Опасявам се, че живеенето в непрестанен кръговрат, който не извежда общественото знание на нови нива, а непрестанно повтаря ехото на миналото е опасно, както за личното психическо здраве, така и за колективното. Така че, ето документалната база е и сред големите исторически събития, а и сред малките - привидно незначителни като как някой вижда своя живот, какво се е случило в личния им живот, изобщо как се отнася и организира животът ни спрямо теченията в живота навън.

Корица: Христо Гочев / ИК Жанет 45 

Защо в романа именно политическата кариера води до деструкция за главната героиня и за цялото общество?

За да отговоря на този въпрос трябва да открия част от сюжета на романа, макар и да не е съвсем честно спрямо читателите. Историята е такава, че основният персонаж - Мария, която е старица, в началото на книгата - съвсем на ръба на своя живот, се преражда в младото тяло на Кристина - обаче със своите предходни фрустрации, възгледи, страхове и незадоволености; с всички свои комплекси от миналия живот. Тя много бързо преминава от оскъдицата на предходния си живот в пистата на консумеризма. Така има успешен живот, дори развива собствен бизнес и влиза в политиката. Предходните страхове и незадоволености обаче бързо кулминират в мощен популизъм, който бързо подкопава не само политическия живот, но корумпира обществото в много по-големи размери. Иначе не би било погрешно да кажем, че романът се занимава и с обратното - да казва, че изначалната корумпираност в общественото съзнание кристализира, когато се намерят каналите, които да го изразят, а и личностите, които да го легитимират.

В този случай става дума за един персонаж, като Мария, който смята, че в живота не е получил достатъчно, че заслужава много повече и желае да накаже обществото за тези свои дефицити. Започва да граби и да извършва компенсаторни действия. Това е доста срещан типаж сред нас - онзи, който изцяло обвинява останалите и миналото, макар и да не предлага нищо ново; но пък се стреми да заграби възможно най-много от всяка ситуация, която му се отдава. Виждаме това и в нашия политическия живот - миналото е виновно вече 30 години. Къде са идеите за бъдещето обаче? В България всички идеи за бъдещето продължават да са на опашката на европейските общества.

Неравенството, автоцензурата, национализмът - плашещо е, че едно общество не иска да реагира на заплахите, че няма рефлекси. Ето сега - здравната криза все още не се е превърнала в проблем номер едно. Какво чакаме? Да ни заобиколи? Да обявим останалите за идиоти, защото виждат, че това се случва?

Плакат: Маргарита Дончева

Коя аудитория ти е най-необходима - и на новия ти роман "Превъртане", и на новата ти постановка "Паническа опера"?

Необходима ми е онази аудитория, която е съставена от хора, които имат нужда да не се чувстват сами. Когато казвам това, имам предвид нещо съвсем конкретно - да не се чувстват сами в дребнобуржоазния, еснафски, глупашки живот, който се води в България през последните 20 години. За мен това е базисен проблем. Както се казва: не е феърплей. Така няма общество и развитие. Има консервация. Абсурдно е, че икономическият напредък в нашата страна доведе до пълно обществено разложение - сякаш страхът от мизерията напълно отстъпи пространство на безмозъчния хедонизъм и декомплексира необходимостта от образование, компетентност, от уважение към човека, от уважение към различното, от уважението към знанието. Да призная, това беше истински видимо и в периода 1992-1997 г., когато България беше изпаднала в най-тежкия провинциализъм и международна изолация, която кулминира през зимата 96-97-ма.

И в “Превъртане”, и в “Паническа опера” се занимавам с проблема на психологическата и културологична унификация: в “Превъртане” - с българските реалности и с метафората на превъртането, на повторението, а в “Паническа опера” - с неврозите, травмите и търсенията на хората в стереотипите. Тук трябва да кажа, че през последните петнадесет години нашето общество е изключително стереотипизирано. И то стереотипизирано до такава степен, че човек като мен отива на различни места, сред различни хора, в различни градове из България всички говорят като програмирани, сякаш живеем в някакъв тежък тоталитарен режим. Това е изключително потискащо, защото човек си задава въпроса дали не би могъл да се появи някой като статистическа грешка, да се изгради като пропуск, а това не се случва. Какво правим с този ад от изпрани мозъци?

Според теб успяха ли протестите от лятото на 2020 г.?

Не. Протестите бяха основателни и дори смятам, че не бяха достатъчно масови и достатъчно крайни като изява. Това вече няма значение, те са в миналото, но зад или пред тях, без значение, с основание или не, не седеше достатъчно ясна политическа платформа. Чуваха се призиви за смяна на системата, за забрана на партиите. Но това вече е живяно, няма защо да се връщаме в 1934 г., когато “Звено” забраняват политическите партии. Няма защо да се връщаме към политически екстремизъм.

Добре, ясно е, че корупцията е проблем, но корупцията е проблем не само на политическата класа, а и на обществото. Това е особен вид разположение на хората спрямо собственото им съществуване. И това е изключително показателно. Върховенството на правото също е проблем, но въвеждането му в строги рамки е процесуалност, а не политика. В разгара на здравната криза ние нямаме съществени дебати за това как да излезем от нея, нямаме и съществени политически дебати. Политиката не се изчерпва само с някакви морални стойности, а все пак и с политическия феърплей - състезанието на идеи, на дискурси. Какви идеи циркулират в нашето обществено пространство? Някой да е честен, морален. Това не са политически идеи. А и когато в едно общество се говори основно за морал, това означава, че той въобще не съществува и се използва само за късокрили линчове и лични атаки. Да не говорим, че моралната криза всъщност е криза на идентичността, която се употребява много умело и в хибридната война. Със сигурност непрестанно присъстват публични внушения, че моралният упадък е вследствие на европеизацията на България и в тези внушения участват конкретни личности. Проблемът е дали всъщност имаме въобще реална идентичност, а не само представа за нея. Обаче със сигурност представата ни за нея иска от нас да търсим своите основания в миналото.

Доколко протестите от лятото на 2020 г. могат да имат адекватна рефлексия в литературата ни и в драматургията?

Вероятно много адекватна и любопитна, ако имаме политически ангажирани артисти. От друга страна в българския театър и литература битуват опасенията, че директната, непосредствена рефлексия на действителността е нещо по-скоро евтино, а дори и невярно, нещо по-скоро с манифестен характер, отколкото стойностно произведение на изкуството. Струва ми се, че тази позиция е дълбоко ограбваща и трябва да се занимаваме с това, което е интересно за нас. Дали е високо или ниско, стойностно или не, ще покажат резултатите, а не нашата пожелателност като какви артисти искаме да се виждаме.

Също така ми се струва, че за да съществува психически здрав един човек в България, би трябвало да не се занимава с ежедневната политическа реалност, за да може все пак да види по-големите процеси. Но, както вече казах, политическото присъства твърде малко в нашето изкуство. Най-малкото липсата на позиция по съвременните проблеми води до пълна инфлация на мненията. Или ако има мнения, те влизат в един доста объркан конфликт и са коментарни, а поради това и беззъби. Мисля, че трябва да тръгнем от онова, което самостоятелно представлява политически ангажимент - позицията.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

900

1

Bace7

12.11 2021 в 06:03

Чудесен поглед, но като цяло литераторски. Дори се споменава прославутия кръг Звено, забранил политическите партии. Въпросните събития от 2020г. бяха абсолютна пародия на граждански протест. Пешо Денчев го съветвам пак да се вгледа в пейзажа, и да види пропуснатото - откъде цъфна смутеният "натовски" генерал франкмасон (пловдивската им формация включва и прославутия чичко Гергов) Р.Р. през 2016, как бяха използвани структурите на ПП БСП за да го издигнат за кандидат срещу немощната Цецка, и как по време на мандата си човекът започна с въртеливи движения да инсталира на управленски постове другари масони, подготвяйки в държавата ни за едно ново Звено.