Мирослава Кацарова: Музицирането е рицарско занимание

Окриленост, свобода и смелост.

Топлота, многопластовост и нега.

Стил, присъствие и ефирност.

Това са първите асоциации с името на Мирослава Кацарова. Но те спокойно могат да се отнесат и към джаза, чийто пулс следва животът й.

Музикант, богослов, радио и телевизионен водещ, Мирослава с лекота озарява калдъръмените артерии на музиката и смелостта да правиш това, което обичаш.

Кой и кога те зарази с джаз?

Бях 13-годишна, когато открих Били Холидей. У дома се слушаше джаз, защото майка и татко харесват тази музика и имат огромно уважение към таланта и изкуството. Така са ме възпитавали. Но книгата „Лейди пее блус“ открих съвсем случайно и сама, в една книжарница, което явно е било съдбовно за мен.

После в Английската гимназия, където учех френски, започнах да слушам сериозен инструментален джаз като минах през Колтрейн, Дизи и Майлс, за да стигна до модерните тогава Йелоу Джакетс, Пат Матини, Орегон, Кийт Джарет, Ян Гарбарек. Така тази естетика беляза целия ми път: и екзистенциален, и професионален.

Какъв е цветът на джаза?

Класическите представи за тази музика са ретро романтични и преди всичко черно-бели. Но това през годините се превърна в клише, макар и естетизирано заради стилния си минимализъм.

През годините джазът се развива в различни и свободолюбиви посоки. Той е многопластов, многогласов, пъстроцветен. След опитите на кого ли не да погребе този стил, джазът все пак е жив. И все още е територия на свободата, на нонконформизма, на непокорния и търсещ дух. Той винаги е бил повече от музикален стил, джазът е философия, отношение към живота и света, еманация на добрия вкус. Затова и тенденциите свързани с него непрекъснато се менят. Той е като реката на Хераклит: всеки път различен.

Всеки, който се е докоснал до джаза дава свое собствено определение за него. И почти във всяко от тези определения я има думата "свобода". Колко свободен трябва да е човек за тази музика?

Ето, и аз разсъждавам за джаза като за свобода. Тъй като ние сме смъртни хора и като такива сме обречени на относителна свобода - противоречиво и парадоксално понятие от християнската философия, но много истинно. Тази идея има своята проекция и в музиката, и в джаза. Съвсем буквално ние сме ограничени в свободата си.

В джаза има правила на импровизацията, производни на хармония, ритъм, естетика. Всяка импровизация е полет, но свързан с познания, с интуиция, с въображение, с вътрешните натрупвания на твореца: съзнателни и несъзнавани. Мисля си, всеки артист бленува за тази отвъдтленна и необяснима свобода, когато духът се рее свободно през музиката, през изкуството. Тези мигове на единение с духа са възхитителни: някои твърдят, че са магия, други ги наричат дуенде, а понякога артистът се превръща в инструмент в ръцете на Бог.

Джазът като всяко друго изкуство се стреми към подобни възвисяващи състояния, но в този стил има едно много важно обстоятелство и това е общуването на сцената между музикантите. Това неизбежно засяга други аспекти на свободата - чувството за мяра, доверието и борбата с егото. През годините научих един от важните си уроци: на сцената нямаш право на комплекси, защото водят до безсмислени и самоцелни изяви на егото. На сцената най-важна е музиката, а твоята свобода свършва там, където започва свободата на другия. Да музицираш е рицарско занимание. И като казвам това, пред очите ми е басистът Дейв Холанд, когото поканих на последното издание на Пловдив Джаз Фест. Неговата аристократична осанка, смиреното му и мъдро излъчване, сдържаността и великодушието му, освен таланта и интелекта му, го превърнаха за мен в метафора за истинския джазмен. Той е на 72 години, легендарен е не само, защото е работил с Майлс Дейвис, а е толкова благ и скромен, че е пример за всички ни!

Къде се чувстваш по-свободна на сцена или в храм?

Свободата е състояние на духа, което е трудно достижимо, така както лекотата и простотата. Отдавам му се когато и където ме застигне. А това никога не е случайно.

С риск да прозвуча не особено канонично, понякога сцената е храм, а друг път храмът се оказва човек, или път, или море.

В храм винаги се моля с повтаряне на Иисусовата молитва, а и извън него. Вярвам, че тя изчиства съзнанието от излишество, от страхове, алчност, планове, притежания, желания... Бог знае точно от какво се нуждаем. Да повярваш в това е трудно, но душеспасително. Повтарянето на тази молитва ме е спасявало неведнъж. Странното е, че я открих на 15 години заради един от любимите си разкази на Селинджър – „Франи“. После я преоткрих във Факултета по богословие в Софийския университет – припомних си я, но на църковнославянски език.

Музиката и вярата са дълбоко лични и интимни. Колко точно трудно е споделянето им с неизброима публика?

Мисля си, че работя по-скоро с моите лични символи за нещата от живота. През музиката и текстовете си преработвам личните си преживявания, чувства, открития, изобщо целия си свят. Така аз не излагам на показ суровия си личен опит, който е по-скоро несподелим и с който избягвам да занимавам света. Аз споделям моите опоетизирани, художествени образи на музиката, надеждите, вярата, любовта.

Къде ти и музиката ти се чувствате най-добре?

Винаги там, където е любовта. Любовта във всичките й проявления: Ерос, Филия, Агапи.

Артистизмът, безлимитността и топлотата на Пловдив ли го превръщат в твоето място?

Аз съм родена в Пловдив. Майка и татко, и родовете им са от Пловдив. Възпитана и отгледана съм в този пъстър от култури и храмове град: имаме турска джамия, католически храм, протестантска църква, има еврейска махала, арменска общност, три ромски махали. Изобщо, колоритът в Пловдив е ярък. Да не говорим за пазарите: понеделник пазара, четвъртък пазара, събота пазара...

Обичам Пловдив и заради светлината, която малко ми напомня на Рим, обичам го заради ароматите на дърво от старите къщи, заради уханието на смокини и влага от дворовете, заради хортензиите и розите, заради камъните, дърветата, улиците, гънките му, сенките му. Винаги се сещам за Георги Божилов-Слона, който казваше в една интервю, че Пловдив има патина.

Обичам забавения каданс на живота в моя град, времето, което спира съноподобно понякога и те отнася. Не обичам особено думата „айляк“, мисля, че съдържа в себе си някакво безделничене, безполезност. Предпочитам „лекота“, „нищоправене“, „южна бавност“, все думи, които и пея. А състоянията, които назовават са си пловдивски.

Избираш различни пътища, за да преведеш хората до музиката. Кой от тях е най-труден - сцената, радиото, екрана?

Трудно не е думата за мен. Не защото не ми е трудно, а защото в нея се съдържа някакво оплакване, жалване, самосъжаление. Знаете ли, аз харесвам живота си. Приемам трудностите като изпитания и предизвикателства. Всички тези пътища са ми едновременно близки и предизвикателни. Изискващи и задължаващи. Опитвам се винаги да съм подготвена, да слушам музиката, за която говоря, да чета, да се развивам и да се надграждам. От сцената се научих, че не е добре да се качвам там, ако няма какво да кажа. Затова гледам да работя и да чета колкото мога повече. Трудното не ме плаши. Провокира ме. Не че кризите, несигурностите, страховете не са ми присъщи. Просто за някои неща работя повече, други ми се удават с лекота. Опитвам се навреме да разбирам какво мога и какво не мога.

Обичам радиото и сцената. Оттам имам друга оптика. Виждам света като през лупа. Вече повече от 20 години се занимавам с това. От скоро имам и рубрика по БНТ в Култура.бг за джаз - Джазпринтс (като препратка към пиесата на Уейн Шортър от 1966 Footprints). Надявам се да е обогатяваща.

Ела Фицджералд казва: "Там, където има любов и вдъхновение, няма как да сгрешиш". Затова ли си толкова безстрашна в музиката си?

Колко е просто и колко е точно! Да, любовта е най-важна! Тя озарява от вътре и вдъхновява. Човек сияе, когато прави нещата, които обича. А това непременно го разкрепостява и го превръща в силен и смел. Аз съм човек на действието. А дързостта ми е вродена. Все ми се иска да правя нещата по-добре. Понякога успявам, друг път - не. Провалите и грешките също ме учат. А има моменти, в които просто не се справям с „пяната на дните“... Човешко, твърде човешко. Не може да сме винаги в брилянтна форма. Паузите са за това. Просто трябва да спираме понякога, за да чуем тишината. А и себе си.

Свободата и смелостта ти са особено открояващи се в новия проект Electronic Dreams. Това ли е изкуството на бъдещето - помирение между аналоговия човек и необятността на чувствата му с технологиите и необятността на възможностите им?

Електронно генерираните звуци дават нови свободи. Особено, ако с мяра и вкус са втъкнати в цялостния музикален контекст. В най-новата ни концертна програма има хибридна изказност, която съвместява електро-акустични изразни средства. Понякога един шум може да бъде естетизиран и опоетизиран през електронни филтри и ефекти. Звуците, както и ароматите са сублиматори на спомени, на фантазми, на сънища. Просто понякога един звук може да създаде и донесе със себе си цял един свят. Но тази програма въпреки електрониката и техническите новости, е вдъхновена от самия човек, от неговия „аналогов“ живот: страхове, мечти, надежди, любови, срещи, раздели, спадове, възходи, лични планини и лични бездни.

Какво да очакваме на концертите на 17-и и 18-и април?

Концертите нямаше да ги има, ако не беше пианистът и композиторът Мирослав Турийски, който вече седма година е плътно до мен в моите сценични изяви. Той е иновативен, талантлив, умен, благороден и великодушен към мен. Но и безкомпромисен! Работим отдадено с него и заради него ставам по-добра. Негови са аранжиментите на всички песни, които ще чуете, повечето от тях са стари български песни от миналите ми албуми. Ще пея „Игонично“, „Път към безкрайното лято“, „Музика, мартини и дим“, „Летни улици“, „Парфюми“. Миро написа две много красиви и интересни нови песни, бих казала не лесни. Аз отново съчиних текстовете им. Редом с нашите неща, ще чуете в нов прочит, през електрониката на песни на Бийтълс, Есбьорн Свенсон, Ленард Коен, Сара Тавареш. Визуалната среда е на фотографа-концептуалист Павел Червенков. А на сцената с нас ще са още Александър Леков басет и бас китара, Младен Димитров барабани, програминг. Очакват ни хубави вечери с музика и със светли хора.

На бутикова концертна програма "Electronic Dreams"  можете да се насладите на 17 април 2019, 20:00 ч. в Sofia Live Club и на 18 април 2019,  21:00 ч. в Bee Bop Café (Пловдив).

Следете новините ни в GoogleNews