Автор: Марта Воева

Драган Милев–Дари е по-познат като художник, за някои е блусар, но е опитвал от всичко - плакати, сценография, кожи, костюми, живопис, графика, скулптура, фотография, кино, музика. Ееро е чаровен финландец, дошъл в България заради усмихнатата си съпруга, българка. Учил е за хармоникар в музикалната академия на Хелзинки. Неотдавна с Дари ги събира блусът.

С Ееро и Дари се срещнахме в ателието на Дари, което се помещава на прекрасен таван, за който спокойно мога да кажа, че е възприел една страхотна форма на духа. Поводът на срещата ни е тяхното предстоящо участие на "София блус митинг" (на 15.04.2013 г. в “София лайв клуб” от 20 ч), макар че това е повече разказ за тяхната история отколкото за бъдещото им участие.

 Разкажете ми как се събрахте и каква е вашата история като музиканти съвместно.

Дари: Плеснахме с ръце и се прегърнахме (смее се).

Ееро: Когато дойдох в България, почнах да търся музиканти, които свирят блус. Отидох сам в една кръчма, където някой свиреше блус, даже взех малко участие с моята устна хармоника. След това поговорих с хората, питах ги дали знаят някакви блус музиканти тук и тъй като тази кръчма е много близо до ателието на Дари, Теодор Михайлов ме доведе при него.

Дари: Още в същия ден посвирихме заедно и много ми хареса комуникацията с него. Аз тогава се бях отказал от разни свирни тук, защото междувременно бях пътувал много по Щатите и там свирих с черните хора и както се казва, си начесах крастата и почнах да ставам малко по- взискателен към хората, с които се прави това нещо. Не говоря за можене, а говоря за контакти, за връзката с тия хора. Точно този блус, който на мен ми харесва, на практика няма с кого да го свиря, защото повечето мои приятели свирят неща, по-близки до рокенрол отколкото до блус.

Но с Ееро веднага се видя, че вкусът ни е към началото на века. И от среща на среща, ние не говорим много, веднага започваме да свирим. По това време организирах блус четвъртъци в галерия "Снежана", канех разни приятели, с които изкарахме много веселяшка зима. Него много го харесваха моите приятели, с които свирехме, и веднага се събра тази формация от блус четвъртъците , само че вече без мен. Сега се казва "Делта рустерс", аз много им се радвам и те, разбира се, са ми благодарни за това, че съм ги събрал. Тогава ги събрах не само с Ееро, но и с Пешето и Тони Адвоката, тук повечето от нас имат и други професии. Ееро е един от малкото, които са само музиканти май (смее се).

Ееро: В началото свирехме малко с Дари, но само по джем сешъните, аз бях малко по-ангажиран с "Делта рустерс". Но това, което свирим с Дари, е това, което аз най-много искам да свиря. В "Делта рустерс" съм повече като хармоникар, репертоарът е много различен, правим и авторски парчета. С Дари определено сме на много ранна естетика на блуса и много ми харесва комуникацията, която имаме.

Дари: Това е началото на един проект, който започнах да правя: "Училище за блус"’. Кандидатствахме пред обчината с един много як бенд само с добри музиканти и с чуждо участие, засега не стана работата, но пак ще кандидатстваме. Всъщност ние тези работи ги правим цял живот със или без някакви помощи, в случая вариантите да ги продължим са наистина да намерим някакви пари , за да ги направим качествено, за да мога да поканя и брас секция, озвучители, дори си имаме и страхотен балет. Тя е една африканка от Гамбия, която живее тук от години, Аиша. Тя е точно тази част от блуса, която идва от Африка, а ти (Ееро) си тази, която идва от Европа и се срещат, само че в онези усои се срещат на памуковите полета. Културата на Европа с ритмите на Африка.

Началото на този продукт е пентатониката на християнските песнопения с ритмиката на Африка. Нещо много подобно видях и тук. Преди години едни цигани ме взеха на стоп, та те станали евангелисти. И точно циганите, които си носят с тях знаеш каква музика, в момента, в който стават отдадени на църквата, как им се получават църковните песни, абсолютен експеримент! Пред очите ми беше това, което се е случило там преди 100 години.

От какво се ражда и какво ражда блусът?

Ееро: Аз мисля, че блусът се ражда, оригинално ако говорим, от африканските роби. Техните африкански песни. Те естествено раждат голяма мъка, че са в чужда страна, нямат никакви права, подложен си на тежък труд, и това е страшно голяма мъка, да си отделен от своя род и своите хора. И от африканската традиция, техните песни с африканска пентатоника, обаче, както каза Дари вече, в Америка те се срещат с друга музикална култура, например те са нямали същите инструменти, но те винаги много добре са се адаптирали към новите инструменти, например на банджо или цигулка. Там опитват да свирят по своя начин своята музика . Също така са ползвали всички възможни предмети за барабани.

Дари: Като спомена банджо, на някои от тях е било забранено да свирят на инструментите на белите и те почват да използват всякакви уреди за домашни потреби да правят нови инструменти.

Ееро: Да, когато им е било забранено да свирят на истински инструменти, те са измисляли нови. Например, като говорим за блус, за традиционните три акорда и разбирането за хармония, те идват от местния, белия фолклор. Американският фолклор е много разновиден, от Англия, Ирландия, тяхната местна народна музика и когато смесиш тези неща, се получава нещо ново.

А за вас от какво се роди блусът?

Ееро: Аз много рано се запознах с блуса, но съвсем случайно. Моето семейство - и двамата ми родители - много обичат музика, особено баща ми, но само класическа. До 10 -одишна възраст аз не бях слушал никаква друга музика освен класика и когато бях на 13 години, един съсед донесе една плоча на Мъди Уотър , който е началото на Чикаго блус, всъщност той е започнал от Мисисипи делта блус и се е преместил в Чикаго и е един от основателите на Чикаго блус. Аз преди това не съм слушал белите блусари, веднага скочих в истинския черен блус. Аз много чувствах, че това е моето нещо и започнах много ентусиазирано да го слушам и да търся други неща. Много трудно мога да кажа какво за мен е блусът. Не всеки човек обича блус, но за мен това беше нещо много чудно и преди никога не съм бил толкова ентусиазиран за някаква музика, обаче тогава веднага го почувствах.

Намерих си хармоника и започнах да се опитвам да свиря по слух. Когато слушам блус, веднага усещам тази мъка и едновременно радост има и радост. Има много и радост, и игра, обаче има и нещо много тежко, което просто чувстваш в себе си. Мисля, че друго много важно нещо е качеството на звука, независимо дали свириш на китара или пееш, тембърът е много важен, не това какво свириш, трябва да има звук, който да изразява тези чувства.

Дари: Майка ми като малък ми пускаше блус. Като едно градско чедо слушаме тази музика, джаз, блус, рокенрол - това бяха музиките табу едно време, но не заради това ми стана любимо. Просто си ми харесваше тази музика, защото години по-късно, когато почнах да пътувам по планините, открих, че не по-малко любими са ми всички наши неща. После, когато тръгнах по света, разбрах, че и фолклорът на другите хора ми харесва, но това вече не можех да го засвиря или запея, така както това, което като дете бях почнал.

Много късно се появих на сцената с блус, това е нещо, което го правех в изключително тесен кръг приятели, около огъня, все разни избягали от бригада студенти есента, когато се правеха бригади едно време или войници, които си чакаха повиквателните, тези хора се събирахме циганското лято по морето и се случваха невероятни дже сешъни. Абсолютно непознати хора правеха неща. За нас беше безкрайно хубаво усещането да видим, че имаме хора от нашата кръвна група на нашата ширина, защото, като чуе за блус в България, всеки се чуди и си казва: "От къде на къде?"

От това, което съм обикалял по света, знам, че блус всъщност има навсякъде, това е едно течение, което наистина е обвило целия свят и аз когато отида в нов град, просто питам къде е блус клубът, защото знам, че там виждам моите хора. В Катманду (Непал) видях едни от най-хубавите блус клубове. 60-те години, когато почва тази експанзия на хипи движението по цял свят, местните много точно са се ориентирали как да вземат парите на чужденците и те правят точно това, което те харесват, събрали са много блус клубове и в момента, ако отидете в техните музикални магазини, там е пълно с Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, Дорс, старите музики, от новите много трудно ще намериш.

Там първата вечер се запознах с един, представиха ми го като най-добрия китарист на Непал, който два пъти в седмицата свири на краля. Много наш човек, много хубаво се общува със него. Удари два акорда, засвирих аз с хармониката и той каза, че няма какво да си губим времето тук и обикаляхме по блус клубовете цяла нощ. Където го видеха, го изкарваха на сцената, съответно той ме изкарваше мен. И тогава може да се каже, че за първи път 96-а година аз раздавах автографи на американци. А вътре е пълно изключително само с алпинисти, туристи и разни стари хипари, които са много, много, много навътре в цялата работа, но това, което на мен ми беше хубаво да установя, беше, че самите музиканти са навътре в блуса, правят с любов, без да вкарват етно моменти.

Какво ви вдъхновява?

Ееро: Голямо вдъхновение ми е старият блус.

Дари: Звукът на истинския инструмент.

Ееро: Да, това е едно нещо, например моята любима китара. Всеки инструмент си има своя характер. Много обичам тази китара, тя е от 20-те години, някъде в Германия. Аз много обичам акустични инструменти. И моите идоли, разбира се. Учих народна музика във Финландия, много обичам всякаква традиционна музика. Не се вдъхновявам от най-умелите музиканти, защото много често те са много скучни, виртуозите не винаги ме вдъхновяват, защото там има някакво състезние и искат да показват какво знаят. Много повече ме вдъхновява, когато видя уличен музикант, който никак не е най-добрият музикант, обаче там има друго нещо, има друга връзка с музиката и това винаги е много по- ълбоко от някое перфектно изпълнение на най-перфектния музикант.

Дари: Абсолютно споделям. Ние тези неща не си ги говорим с него, но те се усещат така, от въздуха идва някак си. Не е виртуозността това, което може да ме запали, сега разбирам, че и него. Имах среща тук с едни музиканти белгийци и ги пратих да гледат как свирят истински, наточени, млади джаз лъвчета, които знаят много неща. След малко се върнаха и казаха, че не искат да ги слушат, защото свирели все едно са на изпит.

Ееро: Има музиканти, които свирят за други музиканти, и музиканти, които свирят за хората и имат комуникация с публиката.

Дари: Те това казаха, всъщност помежду си не си говорели, само показвали някаква виртуозност. А особено когато става въпрос за джаз и за блус, там нещата трябва да се раждат пред теб. Много съм щастлив, че последните години много изкуства се отвориха за това да правят нещата през хората и цели фестивали се правят в тази посока.

Имаше едни години, когато пътувах с буса, натоварвах контрабаса, всичките перкусионни инструменти, озвучаване и лятото си плащах тротоарно право в Созопол например. Даваха ми ток, такса смет, все едно ще продавам на сергия, само че аз нареждах инструментите, а не водех група с мен. Групата я събирах там, на място, пусках например Джони Хукър и до вечерта се събира цял бенд и там се правеше всичко на улицата. Минават поети и хвърлят стихосбирки с думите "Имам ти доверие", и аз го взимам и го отварям, групата вече е засвирила нещо и върху това нещо прочитам това, на което съм отворил. Ставаха неща, които никога не можеха да се повторят. Хората не просто хвърляха някакви стотинки в куфара, ами оставят например каса бира. Лошата новина е, че винаги на следващата година мястото, на което съм направил купона предишната година, се раждаше заведение. Всеки път. На покрива на градския клозет направихме купон едно лято и след това направиха заведение, което и до сега го има.

Мисисипи или Чикаго?

Ееро: Обичам и двете, обаче най-ранният Чикаго ми допада, много интересен, експериментален период.

Дари: Обичам ги и двете.

Още по темата

08/04/2013

Култура

Борис Тотев за блуса и "София блус митинг"