Анна Пажера, която прави акции за военнопленници: Там е по-лошо, отколкото на фронта

Анна Пажера е организатор на акциите в подкрепа на военнопленниците, които се провеждат всяка неделя в Одеса. С голяма отдаденост на каузата се бори за завръщането от плен не само на своя близък, но на всички Азовци и украинци. С нея разговаря кореспондентът ни в Украйна Горица Радева.

- Анна, защо за Вас е толкова важна темата за военнопленниците?

- В плен е мой близък приятел. Заради него започнах цялата тази дейност, за да го измъкна от плена.

- От къде намирате сили и мотивация вече трета година да се борите?

- На първо място ме мотивира този човек, който стои в плен. Понякога усещам навярно някакви вибрации, той ми дава сили. Той е там, а аз тук, и трябва да продължавам борбата за него. На него му е много по-трудно, отколкото на мен. Също така работя с психолог, който ме изслушва, защото е трудно постоянно да носиш всичко в себе си. Разбира се, общувам с приятели, срещаме се. Главна ми мотивация е да го измъкна от плена, не само него а и побратимите му.

- Според Вас държавата прави ли достатъчно конкретно Азовците да бъдат освободени?

- Може държавата да прави достатъчно, но ми се иска да прави още повече. Защото в плен има почти 900 момчета от Азов. Главно за тях говоря, но всички знаем, че в Азовстал бяха не само Азовци, имаше представители на други бригади, граничари, полицаи... Разбира се, че трябва да направят повече за тяхното освобождение, защото им бяха обещали 3-4 месеца, а не две години и половина.

- Какво бихте казали на българите, които смятат, че тази тема не се отнася към тях?

- Руската хидра е толкова голяма, че се отнася до всички. Днес е нападнала нас, а утре ще нападне други страни. Тя няма граници. Това зло е толкова черно, че се разпростира на цялата планета. Днес сме ние, но всяка държава трябва да помни - и България, и Румъния, и останалите, че днес Украйна е в плановете на Русия, а утре – може да бъде всяка една от тях. И това ще продължи, докато не се наситят, докато тази хидра не се унищожи. Трябва да се обединим и да я убием.

- Какви ще бъдат Вашите реакции, когато човекът, когото чакате, се върне от плена?

- Не знам. Толкова ще бъда щастлива. Сигурно сърцето ми ще спре за секунди от щастие и силни емоции. Вероятно всички ще плачем от радост. Просто да го погледна в очите и да му видя усмивката, това струва повече от милиони думи.

- Какво чувствате при обмените на военнопленници?

- Всеки обмен е като малка смърт, защото всеки път се надяваш, чакаш, а после виждаш списъка и твоят човек го няма. Няколко дни не разбираш въобще какво се случва с теб. Но мисля, че майките на военнопленниците ще дадат по-добър отговор на този въпрос. Те го преживяват по своему и носят страшна болка.

- Разкажете за нещата, което знаете, че се случват в плен, особено с Азовците.

- Страшно измъчват момчетата. Връщат измъчвани тела, със следи от насилие. Пленът не е опция за запазване на живота. На тях им обещаха, че ще излязат от плен след 3-4 месеца… А вече толкова време преживяват сексуално насилие, насилие над органите, подигравки, вадене на нокти, вадене на очи, всякакви издевателства. Русия тук връща страшно измъчвани тела. И ги връщат, когато вече не може да се направи и разследване от какво е загинал човекът… Някои казват, че е по-добре в плен, отколкото тук да воюват. Това не е истина. Пленът е най-лошото от всичко, което можем да си представим. Това са страшни мъчения.

- До началото на пълномащабната война Вие вярвали ли сте, че през 21. век могат да се прилагат такива мъчения?

- Преди пълномащабното нападение мислех по друг начин. Не вярвах, че това ще се случи. Не мислех, че такива страшни изтезания могат да се прилагат. Знаех, че от Русия не трябва да се очаква нищо добро. Но че ще извършват такива зверства… Никоя война, ако погледнем историята, не е виждала такива мъчения, каквито сега извършва Русия над Украйна. Имало е война в Югославия, в Афганистан, Първа световна, Втора световна… Но такива мъчения, които се случват в момента… не е имало.

Всяка страна трябва да знае какво е Русия и какво прави тя с хората тук. Как ги унищожава, как се бори с деца, с мирни жители, ежедневно има цивилни жертви. Опитват да се покажат по-силни, за сметка на това, че момчетата там са без оръжия, без защита. Но те, дори и там, в плен, се държат и не се предават. Аз вярвам, че ще живеят, че ще се върнат.

- Кое е любимото Ви послание от плакатите на акциите?

- Може би това на Катерина – „Мечтая да те видя на линия“.

Следете новините ни в GoogleNews