Илиан Стоянов - Коловати: Японците правят по-хубаво кисело мляко от нас

Илиан Стоянов - Коловати живее от години в Япония. Бившият защитник на Велбъжд и Левски направи отлична кариера в местното първенство. Остана да живее в империята, като стартира собствен проект. Футболен клуб Стоянов развива детски футбол. За Япония, футбола, България и още куп неща Илиан даде специално интервю за OFFNews.

- Добър ден, Илиане, намирам те в кратка почивка, да започнем оттам - как минава един твой ден в Япония?

- Сутрин отивам в офиса, там съм около 4-5 часа.Подготвям тренировки, програми, разглеждам покани за турнири и мачове. Прибирам се у дома за почивката, в която ме хващате. Тя е около 40-50 минути. После отивам на стадиона. Всеки ден се тренира от 18 до 21 часа. Децата са разделени на две групи.

- От колко деца е школата?

- В момента са 62 децата. Очаквам до края на месеца още 5-6 дечица. Иначе са на възраст от 6-7 години до 15. Просто в моя град няма училище, където да настаня децата между 15 и 18 години, така че да са заедно. Тук системата е следната - на три възрастови групи. От първи до шести клас, от седми до девети, от девети до 12-и клас. Това е японската система, тяхна култура, не може да се промени.

- В кой град си сега?

- Градът е в област Ямагучи, казва се Шунан. Не е много голям по местните стандарти - около 150 000 души. Има доста отбори в града, а децата не са много. Не говоря само за футбол. Спорт номер 1 тук е бейзболът. Трудно е при селекцията. Идват деца и от други градове, които пътуват по 50 километра, за да тренират. Сложно е, но се справям.

- Децата плащат такси или държавата ги поема? Каква е системата на тренировки при децата в Япония?

- При частните клубове плащат родителите. В училищните отбори държавата поема по-голямата част от разходите. Родителите дават минимални суми. Тук е като едно време в България. Има училищни отбори, училищни първенства.

В моя клуб обаче е без пари. Така преценихме, имам спонсори, с тях работя и поемат разноските. Нямам още добри условия за тренировки, постоянно обикалям по терени, нямам затревени такива. Тренираме на сгурия, както беше едно време в България. Такава е японската култура. Учат ги от малки да не им е леко, да се борят.

Моята цел е да направя професионални футболисти. Боря се. Сега близката цел е да взема терена пред една от местните фирми, преговарям с хората. Да ни дадат възможност да изградим изкуствено игрище. Вероятно тогава мога да поискам някакви пари от децата

- Доволен ли си, напредват ли децата?

- Има много талантливи деца. Ако ме слушат, ще имат голямо бъдеще. Е, не всичките. Но 7-8 деца могат да станат професионалисти.

- Японци са, сигурно са страшно дисциплинирани?

- Изпълнителни са, но все пак са деца. Като навсякъде. Малко разсеяни. Общо взето, културни, не правят проблеми.

- Добре ли вървят отборите в първенствата?

- Да. Вече ще направи 3 години школата. Възрастта ми до 12 години миналата година спечели доста турнири. В първенството на средния остров участваха 800 отбора, ние станахме втори. Биха ни на финала децата на Санфрече Хирошима. Клубът, в който аз играх. Той е религия за децата тук, всички в региона го подкрепят. Няма какво да се лъжем, биха ни заслужено. При 15-годишните сме в трета дивизия, ще играем вероятно плейоф за влизане в по-горната група.

- В града ли живееш, как си устроен?

- Да, в Шунан съм. Спокоен град, не съм вече по големите шумотевици. Гледам си работата, обичам я. Всеки ден тренирам, събота и неделя идват мачове. Гледам постоянно да играят, защото това е важно за едни деца. С тренировки не се вдига нивото. Живея в апартамент, по-скоро е като къща. Нормално. Супер съм. С деца се работи хубаво, трупа се опит. Хубаво е всеки треньор да тръгне от това ниво.

- Явно имаш амбиции за нагоре, учиш ли в Япония?

- Аз изкарах лиценз "А" в България, не знам кога ще има отново изпити за "Про". Нормално е да имам амбиции. Мечтата ми е един ден да се занимавам с професионален футбол. Но сега амбицията ми е да развия школата, терените. Един ден дано ида в професионалния футбол, ще оставя треньори да се грижат за академията. Защо да не докарам българи! Стига с тези сърби, хървати и босненци.

- Те и японския футбол ли са окупирали?

- Те са по целия свят. И в Япония има.

- Свикна ли с живота в Япония, направи 12 години там?

- Свикнах. Още през 2005 година, когато дойдох, ми трябваше един месец, за да разбера, че искам да живея тук за постоянно.

- Защо?

- Култура, спокойствие, всичко ми допадна. Хората ти дават възможност да се развиваш. Никой не ти пречи. Всичко ми харесва.

- Кое от тяхната култа те грабна - нещо, което го няма в България?

- Като кажат нещо - изпълняват го. Вижте, никъде не са перфектни хората - и в Япония има добри, има лоши. Но думата им на две не става.

- Остава ли ви време за опознаване на страната, на културата?

- Да, от 5 години вече не играя. Доста неща видях, доста научих. Признавам, за 7-8 сезона като футболист не бях успял да се запозная добре с Япония. Знаете как е, тренировки, мачове. Обикаляш куп градове, но виждаш стадиона и хотела. Сега остава време и за култура, и за история, и езика да понауча. Трябва да се справям сам. Нямам преводач, нямам секретарка. Неволята учи. Не ми е перфектен японският. Бизнес нивото е далеч. Но с житейските неща се оправям.

С Котоошу

- Можеш ли да пишеш?

- Не, не! Да пиша не мога, но доста думи чета, разпознавам.

- Какво трябва да види един българин, ако му се отдаде да отиде в Япония, да кажем, за две седмици?

- О, толкова е много. Във всеки град има какво да се види. Започвам от старата столица Киото, Хирошима с Парка на мира. Не мога да ги изброя. Имат всякакви курорти. В Окинава и Хирошима са най-добрите морски. Знаете, Сапоро и Нагано предлагат всичко за зимните спортове. Всичко имат!

- Задължителен въпрос, свикна ли с кухнята им?

- Свикнах, ям почти всичко.

- Има ли българско ресторантче, в което да се събирате?

- Преди аз имах български ресторант в Хирошима, приготвяше се българска храна. Преместихме го в моя град, но аз не се занимавам. Работят го други хора. Аз съм нещо като лице. Правят всичко – шопска салата, кюфтета.

- Българи го работят пак?

- Тук няма българи. Японци го работят. При мен минаха на стаж (б.а. смее се). Аз обичам да готвя, кулинарче съм. В свободното време експериментирам доста. Готвя куп неща. Много обичам да съм в кухнята.

В българския ресторант със скъп гост - бившият национал Здравко Здравков

- Радва ли се на популярност заведението?

- Добре върви. Има клиенти, харесва им определено кухнята. Някой път след важен турнир се събираме с родителите, отиваме в ресторанта, хапваме. Много им харесва. Българи няма в този регион. Те са по Осака и Токио. Предимно студенти, тук там някой женен за японка или омъжена за японец.

- Все още киселото мляко ли е първата асоциация, която правят японците с България?

-Определено, българското кисело мляко е много популярно. Преди доста известен беше Калоян – сумистът Котоошу. Във футболните среди аз съм популярният българин. Но на първо място остава българското мляко.

- Те си го правят в Япония, нали?

- Правят го тук, да. Пише си на опаковката обаче "България". Преди много години са купили лицензи, бактерията. Произвеждат, и да ти кажа честно, това мляко ми харесва повече от българското в момента. Истинско е. В България вече има куп фирми, всяка го прави по някакъв различен начин, не знаеш как и какво се слага.

Същото и със салама, и със сиренето. Да си призная, киселото мляко се доближава до това, с което отраснах като дете. Като отвориш кутийката, млякото не може да падне

- Колко струва една кофичка?

- Около два български лева.

- А една шопска салата в ресторанта?

- Зависи. В Токио имаше два български ресторанта и беше по-скъпо. Тук при нас – ще излъжа, някъде около 10 лева се връзва.

На сватбата на Даниел

- Виждате ли се с другите спортисти, настоящи и бивши, Калоян, другият ни сумист Даниел Иванов, Матей Казийски?

- За Матей - не. С двамата сумисти се виждам на 2-3 месеца. Сега бях и на сватбата на Даниел.

- Те са по Токио, предполагам?

- Всички школи по сумо са около Токио.

- За Майте какви са отзивите?

- Признавам, даже не знаех, че е тук. Иначе имам много добър приятел, треньор по волейбол в Хирошима. Черногорец е, казва се Веско Вукович, доста голямо име. Преди следях волейбола, ходех на мачове. Но откакто се преместих тук, не съм толкова в час.

Между другото, всички наши волейболисти се познаваха с Веско. Като имах ресторант в Хирошима, той идваше всяка вечер. Обичаше да казва: „Последна бира и тръгваме“. И така до 1 часа откарваше.

- С кого комуникираш, като няма българи, може би се събираш с други чужденци?

- Чужденци има в града, но не и от нашия регион. Англичани работят в завод на „Хитачи“ в града, правят осветления. Повечето са от други азиатски страни. Но аз движа само с японци.

- Сам ли си, извинявай за личния въпрос? 

- Аз се разведох преди 3 години. Живея с приятелката ми, не е българка. Толкова. Знаете, че не съм бил никога звезда по жълтите хроники като някои лекенца.

- Гледаш ли българска телевизия?

- Имам телевизия. Гледам постоянно, но часовата разлика е голяма. Повечето на записи следя новините. Връщам ги, съвременните технологии го позволяват. Хубаво е, че наваксвам с някой мач, програма.

- Какво е впечатлението ти, накъде върви държавата?

- На никъде не върви. Каква държава е това, пълна порнография!

- Защо? Какво те отчайва от толкова хиляди километри?

- Какво! Като се прибера в България, нещата ми се виждат по-лоши от преди. Във всяко отношение. Хората са мрачни, няма усмивки. Много странно.

- Е, на фона на японците, които се усмихват постоянно и поздравяват непрекъснато...

- Така е, тук излизаш сутринта и казваш „Добро утро“ дори на непознатите. Друга цивилизация. Готино е.

- За българския футбол?

- Пълна скръб! Трагедия!

- Защо?

- Цялата работа е трагична – и първенство, и национални отбори, абсолютно всичко. Причини много. Като се започне от компромисите, които БФС дълго време правеше с клубовете – за финанси, за стадиони. Не се обръща внимание на школите, а има талантливи деца. Набляга се на чужденците.

- Май и кадърни треньори няма при младите?

- Да, много от младите колеги гледат в интернет, правят анализи, уж вкарват нови работи. И аз имам един въпрос – навремето в Кюстендил нито имаше анализатори от Холандия, или както там им казват. Методисти. Пък в „А“ група всеки отбор разполагаше с отличен централен нападател.

Нито сме имали комплекси, пък нито сме сме бягали от кебапчетата. Хора, слезте на земята. Ние сме се учили на улицата. Много неща странни има във футбола ни! Моето мислене е по-друго. Може и аз да греша.

- Важен е резултатът, а го виждаме?

- Поколенията преди мен имаха по 2-3 топки, пък играеха красив футбол. 15 000 зрители идваха на Велбъжд – Марек във „В“ група. Времената са други. Моят първи треньор беше баща ми - до 7 годинки. После при Стефчо Михайлов, бащата на моя съотборник Иво Михайлов. Стефан никой не му е казвал какво да ни тренира. Децата се учат на "А" и "Б" – спиране и подаване. Това е важното. Ти ако не може да спреш и да подадеш топката! Да ти ..и методисти, и пас комплекси.

И друго, във всеки град имаше стари футболисти, легенди. Гледаш ги и се учиш. Не от интернет. Аз съм за старите времена. Всеки отбор имаше нападател, който спокойно можеше да играе в Левски и ЦСКА. Сега един ми кажете? Типичен централен нападател? Сега са фалшиви деветки, фалшиви крила. Цирк. 

- Какъв е проблемът в Левски?

- Там проблеми колко искаш.

- Следиш ли "сините", как ти се струват?

- Зле. Там всичко тръгна надолу след махането на Мъри Стоилов и Наско Сираков. Знаете виновникът за изгонването им. Всичко се срина. Проблемът е управленски.

- Коментар за новия бос Спас Русев?

- Не ми харесва от това, което виждам. Само думи, думи, много думи.

- Решението за смяна на Топузаков с Ники Митов два дни преди мача с ЦСКА-София?

- Бъдещето ще покаже. В първия момент биха, после паднаха. Пилците ще ги броим май-юни. Ще теглим чертата.

- Какво да теглим, като Лудогорец не може да види втория в класирането?

- Говоря за футбол. Ето, има два месеца. Може да направиш стил, да проличи работата на треньора. За първото място не говорим.

- Би ли се върнал в България да работиш, като оставиш японския си рай?

- На този етап - не. Тук си имам цели, които съм поставил. Имам план, действам. Но никога не казвай никога. В професионалния футбол не се знае.

Иска синът му Алекс да учи в японски университет

Алекс Стоянов, синът на Илиан, тренира в Царско село. "Добре се развива детето. Играе нападател, халф. Оставил съм го сам, да не пречи името на баща му", откровен е Коловати. "Не че не се интересувам, но стоя отстрани. Това е мисленето ми. Аз съм казал, че ако е по-слаб, ще играят другите деца. Трябва да се раздава, да впечатлява всеки ден треньорите. И в моя отбор да играе синът ми, ако не заслужава, ще седи на скамейката. При мен няма 5-6.
 Не съм му казвал да става футболист. Най-важното е да завърши училище, да има образование. Живи и здрави, мислил съм го: след 2-3 години мога да го вземе при мен. Да завърши тукашен университет. В Япония образованието е най-важното. Без висше не може да си намериш работа", завършва Коловати. 

Още по темата

16/01/2017

Лица

Япония през погледа на един музикант

30/12/2016

Свят

Япония препоръча хората да свършват работа по-рано и да се забавляват

Следете новините ни в GoogleNews