Коронавирус: Краят на извънредното положение в България

Даниел Смилов, DW Последна промяна на 01 май 2020 в 13:01 8855 1

Снимка Сергей Антонов

Задава се краят на извънредното положение в България. В сравнение с други държави броят на смъртните случаи у нас е нисък. Означава ли това, че България е по-добре управлявана от други страни в Европа?

Краят на извънредното положение вече се вижда, но той няма да постави началото на нормалността. След 13 май Народното събрание най-вероятно няма да вземе решение за продължаване на конституционната ситуация на извънредност. Това поне е правилният към момента подход с оглед на разхлабването на карантинните мерки в цяла Европа.

След 13 май нищо съществено няма да се промени. Същите мерки, които са валидни сега, сигурно ще останат с леки промени и след заветната дата. Само че ще бъдат легализирани не с извънредно, а с нормално законодателство - в законите за бедствия и аварии или за народното здраве.

Може ли конституционно защитени права да се ограничават със закон?

Отговорът на този въпрос е положителен, но при определени условия. На първо място, Конституцията и ратифицираните от България международни договори (като Европейската конвенция за правата на човека) трябва изрично да позволяват това. За много от предприетите дотук мерки такава възможност съществува. Да вземем, например, правото на свободно придвижване, за което чл. 35(1) на основния ни закон предвижда следното:

Всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани.

Видно е от този текст, че въпросното право не е абсолютно и може чрез закон да бъде ограничавано за защита на здравето на хората. Това не означава обаче, че НС може да въвежда каквито си иска рестрикции в това отношение. И българското конституционно право, и юриспруденцията на съда в Страсбург (която е задължителна за нас) предполагат, че ограниченията трябва да са строго необходими и пропорционални на преследваната цел. Има най-различни тестове, които могат да се прилагат, когато се оценява необходимостта и пропорционалността на предприетите мерки. Един такъв, например, е дали няма по-малко ограничителен начин, с който да се постигнат същите цели. Ако може целта да се постигне с частично затваряне на парковете, тяхното цялостно затваряне би било противоконституционно.

Накратко, от формално легалистка гледна точка няма проблем карантинни мерки да се приемат и с обикновено законодателство. Но ако Конституционният съд и парламентът не упражнят достатъчно контрол при приемането и прилагането на това законодателство, може да се стигне до “нормализация” на непропорционални и излишни ограничения.

Защо тогава изобщо бе въведено извънредно положение?

Ако мерките са възможни и с обикновено законодателство, защо тогава ручахме конституционни жабета с извънредно положение? По този въпрос може да има различни възгледи, но ми се струва безспорно, че предприемането на тази доста радикална мярка изигра своята роля за мобилизацията на хората и за общественото осъзнаване на сериозността на проблема. Преди 13 март мнозина не бяха в състояние да видят разликата между COVID-19 и обикновения грип: извънредното положение избистри картината.

Разбира се, военизираните метафори, на които извънредността разчита, са винаги опасни за демокрацията. Но все пак трябва да се каже, че сме на път да минем през официалната извънредност без трайни поражения върху конституционализма и демократичните принципи. Да, пленарните парламентарни заседания бяха временно суспендирани, което беше излишно, но дори и в тази ситуация ограничен парламентарен контрол се запази. Да, прокуратурата разви в определени казуси странна активност (по отношение на професор Асена Стоименова, например), но подобна дейност тя имаше и преди извънредното положение. А медиите у нас по принцип са в извънредно положение, ако гледаме класациите за свобода на словото (и не само тях).

Като цяло самият факт, че една демокрация може да въвежда целево извънредно положение и след това да излиза от него без да се изражда в диктатура, е добър знак.

Може ли да живеем без Национален организационен щаб?

Да, разбира се, но животът няма да стане автоматично по-добър от този факт. Генерал Мутафчийски и оглавяваният от него щаб получиха голяма подкрепа от гражданите и, разбира се, си създадоха и много врагове. Сдобихме се и с нещо като “щаб в сянка”, който за кратко функционираше официално под председателството на професор Костов, а след това продължи партизански действия, начело с доцент Мангъров.

На всички тези специалисти дължим голяма благодарност. На Мутафчийски и официалния щаб - за това, че поеха професионалната отговорност за мерките и с огромно търпение ги обясняваха на хората, без да политиканстват. А също така, че зададоха тон на отношение към ромите и малцинствата, който рязко и позитивно се отличава от тона на част от управляващите и присъдружната им кафява преса. На Мангъров и съмишлениците му дължим благодарност, че поддържаха и поддържат критичната гледна точка по въпроси, по които в целия свят няма еднозначни и доказали своята успешност решения.

И само си помислете, че вместо Мутафчийски и компания можехме да имаме ежедневни и извънредни брифинги само на Борисов, Каракачанов и Ананиев. На този фон пресконференцията на Доналд Тръмп за белината би изглеждала почти в границите на разумното.

Едно е ясно, обаче: след края на извънредното положение брифингите трябва рязко да намалеят.

Трябваше ли Борисов да слуша щаба?

Какъвто и да е, щабът е консултативен орган, а основните решения се вземат от парламента, правителството и министрите. Отговорността за тези решения е в крайна сметка политическа.

Надигат се много гласове, че всичко предприето дотук е било излишна тежест за икономиката без да има ясен медицински позитив. Или ако има, то той е по-малък от удара върху благосъстоянието на българина.

Такива притеснения със сигурност има не само у нас. Но по отношение на карантинните мерки и вземането на политическо решение за тях, безспорно е следното:

- огромната част от държавите по света предприеха същите или сходни мерки;

- държавите, които не го направиха, след това съжаляваха и бързаха да компенсират (Великобритания), а Швеция няма особени видими позитиви от политиката си. Да не забравяме, че сравнена с Италия, Испания и Балканите, Швеция е в постоянен режим на социално дистанциране, тъй като нито има големи фамилии, живеещи заедно, нито има същата култура на събирания на големи групи хора по площади, мегдани, трапези и софри;

- В Швеция смъртните случаи са около 2500, а у нас още сме под 100;

- И да бяхме оставили икономиката си “отворена”, резултатът (освен по-голямата смъртност) нямаше да е много по-различен, тъй като всичките ни търговски партньори се “затвориха”.

Вярно е, че никой още не знае как ще свърши кризата. Но поне към настоящия момент управляващите имаха по-голямо основание да послушат щаба, отколкото да не го направят.

Значи ли това, че се управляваме по-добре от останалите в Европа?

Не. Предприемането на мерките по-рано от другите бе добър ход, но той не е в състояние да компенсира управленските ни дефицити, които са видими. И добри по своя характер мерки пак трябва да се прилагат от наличната администрация. А тя допусна 90 човека да тръгнат след полет със заразен пасажер из страната, така както преди извънредното положение допускаше полети без необходимия граничен контрол.

Какво да прави опозицията?

Ролята на опозицията в една такава ситуация е сложна. От една страна съществува изкушението тя да се противопостави радикално на подхода на правителството – да подкрепи щаба в сянка и доцент Мангъров. Рискът тук е от прекалена политизация на един експертен въпрос. От чисто политическа гледна точка това също е проблематично, защото действията на официалния щаб се оказаха популярни.

Ако подкрепи като цяло подхода на правителството, а следи само за пропорционалността и необходимостта на конкретни мерки, опозицията рискува обезличаване. Няма лесни отговори на тази дилема - БСП се люшка между двата подхода, както всъщност и извънпарламентарната опозиция от Демократична България. Свалянето на извънредното положение ще върне на дневен ред традиционните теми на опозиционна дейност.

България и Европа

Това е голямата тема пред България - дали ще придвижим интегрирането си в еврозоната и как ще подпомогнем заздравяването на ЕС в тази криза? Извънредното положение като че ли засенчи този дебат. Дано след отмяната му да не бъдат забравени и приказките за бързо кандидатстване за чакалнята на еврозоната*. Това кандидатстване трябваше да се случи до края на април, а дотогава има няколко часа. Пак ли управлението ще се огъне пред местните олигархични интереси?

--------------

*Текстът е писан, преди съобщението на МС за действията, които правителството е предприело относно ЕРМ II. За тях можете да прочетете тук.