Успешният злодей е винаги по-привлекателен от провалилия се праведник

С над два милиона последователи, рейтинговият видеоблогър Максим Кац поддържа представата, че е един от независимите „лидери“ на общественото мнение в руската блогосфера и сред рускоезичната общност в Израел.

След нахлуването в Украйна Кац живее основно в Израел. В Русия той има десетгодишна условна присъда за „уронване престижа на въоръжените сили“.

Последните видеопостове на Кац са изцяло посветени на украинското настъпление в Курска област и събират рекордна дори за него аудитория от повече от един милион и половина гледания на емисия.

В една от последните той застъпва следните по-характерни становища:

Колкото е по-успешен човек, толкова повече неща обществото е готово да му прости. Успешният злодей е винаги по-привлекателен от провалилия се праведник.

За Путин главното е да поддържа имиджа, че постоянно го съпровождат успехи, а пряката полза и особено моралът заемат второстепенно място.

Това, което се мъчи да доказва Путин досега е, че може да настъпва. Да настъпва „в нищото“, за чудовищна цена да овладява руините на никому неизвестни паланки.

Въпреки, че Путин настъпва със скоростта на „дрейфа на континентите“. Все пак той ще напредне до околностите на Киев по-рано, преди Австралия да се „сблъска“ с Индонезия.

Но нищо не може да го спре. Той разчита, че до Запада ще достигне разбирането: „дайте да му разрешим да отхапе пръст, но да спасим ръката“ (Украйна). А за САЩ и за европейските съюзници помощта за Украйна е не повече от статистическата грешка при „закръгляването“ на бюджетните разходи.

Едва ли досега Путин успя да убеди някого, че може да победи в Украйна, но все още мнозина вярват, че той не може да загуби. Той е като двупластовите сладководни хидри – ползата да й „отрежеш главата“ е в това безполезно да се изпотиш. Путин доказва на Запада, че да произведат хиляда снаряди трябва да се съвещават половин година в парламента, да активират медиите за влияние върху общественото мнение, да се договарят със собствениците на заводите.

А той трябва единствено да отдаде разпореждане. И който не изпълни това нареждане ще изпълнява желанията и капризите на надзирателите в изправителните колонии със строг режим.

Да, Западът има капацитет да произведе десет хиляди танка. Но докато там се води люта битка за бюджетни субсидии и половин година се дискутира как да се предотврати надигащата се по въпроса политическа криза, Путин може да изпрати на фронта хиляда, макар и втора употреба, но все пак танкове.

За Путин не може да има поражения. Всеки разрушен от путинската армия „древен краварник“ може да бъде обявен за „център на руския свят“ и около него да се вият „победобесни“ хороводи.

Обратът

От момента на украинското нахлуване в Курска област обаче само за две седмици възникна стръмен обрат в обществените възприятия. И колкото по-дълго Украйна се устройва на руска територия, толкова повече расте поддръжката за Украйна от всички страни.

Друг резултат е проблемът с попълването на въоръжените сили.

Съвсем скоро предстои есенният набор на срочнослужещи. В условия, когато забраната за изпращане на наборници на фронта е снета. А в района на Курск те гинат, биват осакатявани и се предават в плен.

За всички става очевидно, че единствената разлика между войниците по договор и призованите в армията сега е, че на срочнослужещите не се изплащат огромните средства за подписване на договори и компенсациите при раняване или смърт, които са предвидени за т. нар. „наемни доброволци“.

Главният проблем е, че сега са необходими много повече хора под пагон. Не само защото Украйна овладя определени руски територии. Сили са необходими по цялата две хиляди километрова граница с Украйна. А наборната база се съкращава.

Потокът на „несретниците“ готови да ги изпратят все едно на фронта или „на луната“ само и само да се отърват от своята безрадостна съдба и да забравят за мизерното си „битуване“, изсекна още в първите месеци на войната.

Всички други, които желаеха да „повоюват самоинициативно“ вече са на фронта, а по-голямата част от тях вече се „навоюваха“.

Подлежащите на военен призив осъзнават, че сега опасност представляват не извращенията и неуставните отношения в армията, а „цинковият ковчег“ и по-малко украинският плен.

За това те ще бягат далеч извън обсега на военните комисариати. Дори ако имат такива медицински основания за освобождаване от военна служба, от които следва, че остатъка от живота им е възможен само в барокамера, включени в системи за поддържане на основни жизнени функции.

Да се разчита, че самото общество ще се мобилизира мотивирано от патриотизъм и порив за защита на родните рубежи е пределно наивно. „Zетблогърите“ (така наречените руски „военни кореспонденти“) повече от седмица стенат, че жителите на Курска област панически бягат, за да спасят живота си, вместо да трупат барикади и да зареждат бутилки с горяща смес.
На жителите на Суджанския район в Курска област им е ясно, че на никого „не му пука“ за тяхната съдба, освен на така наречените „чуждестранни агенти“ и на шепата доброволци, които ги обгрижват в тила. Няма и следа от никакъв национален „потрес“ и ужас.

Така, както на никой не му беше „през шлифера“ за Балаклея и Изюм и никой не знаеше, че руската армия ги брани жестоко.
Но когато през есента на 2022 г. руските въоръжени сили отстъпиха от тези градове и се изтеглиха от по-голямата част от Харковска област, „гадната смрад“ на поражението надвисна над всички.

Появи се внезапното съзнание, че „началството“ не контролира обстановката и не знае какво трябва да се предприеме по-нататък.

Така закономерно на „Zетфланга“ изгряха звездите на Гиркин и на Пригожин. А след това колоните на Пригожин потеглиха към Москва да „искат главите“ на министъра на отбраната Шойгу и на началника на ГЩ генерал Герасимов.

През годината след тези събития бяха предприети титанични усилия да се ликвидират не последствията от поражението, а усещането че това се е случило.

Никой не обича тези, които отстъпват. Война, в която на хоризонта проблясват петите на бягащите собствени войски, захвърлили оръжия и техника, никога не може да бъде популярна.

Колапсът при Харков през 2022 г. застави Путин да настъпва неотклонно напред, за да отмие на всяка цена горестните чувства.

Принуди го да проведе мобилизация, най-опасната стъпка за неговото политическо оцеляване откакто започна войната. Именно този провал приключи кариерата на Шойгу като министър на отбраната.

Сега е възможно никой да не се осмели дори на промълви думата „поражение“ за положението в Курска област.

Пропагандата разполага с мощен инструментариум, който отново ще сработи.

Но да се предотврати гадното послевкусие, че отново нещата вървят „на кестерме“ и, че началството се „омилква“ и „изнаназажда“ като пребито куче, няма да се получи.

Събитията в Курска област са позор, който Руската федерация не познава в цялата своя тридесет и четири годишна история.

А позорът и публичната слабост са политически категории с неизбежни последици.

Това е резултатът от украинското настъпление, който ще остане, независимо от това какво ще се случи по-нататък.

Следете новините ни в GoogleNews