Тези COVID-19 дни: изповедта на едно мечтателно момиче

Диана Маркова Последна промяна на 23 април 2020 в 13:38 4094 0

Диана Маркова

Честно казано, при това казано години след заглъхването на пубертетския гняв, аз случих на родители. Цяла седмица преди обявяването на извънредното положение – по настояване на майка ми – отказвах покани за срещи и носех маска навсякъде, където ходех.

Не съм лишена от нищо у дома – тук имам интернет, книги, музика и вино. Никой не брои минутите, които прекарвам под душа – примерно, с оглед на това колко топла вода хабя – и никой не би ме преследвал, ако изпия едно кафе повече. Както казах, случих на родители. Така че тяхната компания ми е мила и приятна и не изпитвам нужда – през месеците на пандемията – да ходя по купони, дискотеки, ресторанти и всякакви социални дупки.

Достатъчно ми е да се чуя с приятелите по телефона и да обсъдим важното – но не за деня, а важното за съществуването.

Да, аз съм от онези трийсет и повече годишни българи, които все още живеят с родителите си. Защото не се омъжих на деветнайсет за снабдителя на сладолед, който ме ухажваше. И защото така и не се научих да работя под напрежение, така че да се задържам дълго на динамичните работни места, които пресиращите шефове предлагат. Ако бях се научила, може би днес щях да изплащам апартамент и да карам нова кола, с която да прибирам две дечица от детската градина.

Кого заблуждавам? Това нямаше да се случи и бездруго – нямам заложбите за заплата от три хилки нагоре. Математика, Windows, писане на код… Платинени кичури, хиалурон, тънко токче… Никога не съм разсъждавала в тази посока.

В началото бе тъмнина и хаос. И страх, и злоба.

На 13 март т.г. – петъка, в който обявиха извънредно положение в страната – излязох от къщи, за да купя това-онова от магазина. Бях с маска и неясно защо една жена – немного по-възрастна от мен – ме огледа с осезаема злоба, когато минах покрай нея.

Децата ѝ пък откровено ми се присмяха заради маската.

Купих две шишета почистващ препарат за пода у дома и два-три пакета мокри кърпички. Нищо кой знае какво. На връщане едно момче изгрухтя (извинете ме за не добре звучащия израз, но той е много точен): "Ей брат, гледай я тая как е напълнила чантите! На война ли отива…"

Опитвайки се да се абстрахирам от злобата, влязох в кварталната аптека, за да потърся спирт. Нямаше. Спирт нямаше и в другата квартална аптека, а бе само ден първи от изолацията. Запазих самообладание, но когато една баба от опашката пред касата – секунди, след като ѝ съобщиха, че лекарството ѝ е изчерпано и в склада – се развика, че са ѝ откраднали чантите, не издържах.

И вдигнах въпросителен поглед нагоре.

Това бе всичко по силите ми в онзи момент.

После дойдоха илюзиите.

Появиха се надежди, че с излизането от пандемията светът ще стане друг. Нов. Чист. Светъл. Лишен от сегашните схеми на притежание и подчинение. Свят без насилие, без алчност и омраза.

Това трябваше да бъде свят, устроен по нов начин – така че всеки индивид да работи, за да осигурява само онова, което му е необходимо; за да бъде щастлив, без този труд да го изнурява или унижава. Истински красив ред – представете си как всички ние пеем и танцуваме на площада в топлите вечери. И се прегръщаме, и няма болка, няма страх.

Завръщане към селото? Аре малко по-нататък.

Да се обърнем към онова парче земя, което дядо ни е орал с пот, което е хранило поколенията преди нас и което ни чака, за да го върнем към живота. Да излезем на двора и да стъпим боси в тревата. Да вдишаме мириса на мокра пръст. Да поемем чистия въздух и свежото слънце.

Не знам за останалите, но моето село наскоро влезе в новините. Беше хубав репортаж, за съжаление угнетяващ. Разказваше как кметът на селото и негови приятели – все яки момчета – празнували, въпреки забраните, някакъв рожден ден в селската кръчма. И се снимали за социалните мрежи.

Е, те, момчетата… после се извиниха – за това, че са нарушили забраната за събиране на закрито. Но аз никак не си представям да допусна възрастните си болни родители да ходят за хляб до магазина в селото, в което властват тези – яки! – момчета. Не мога и да не се помоля никога да не ми се налага да продавам някакъв парцел земя на местните бабаити.

Да, да си го кажем честно: бабаити.

Такива, които ти измъкват имането от ръчичките. И удрят по един зад врата на дядовците – за добър ден или за "на добър час".

Тъкмо открихме рая. И го закриха.

С майка ми имаме една наша си игра – наивна и много забавна. Започваме да мечтаем гласно къде ще отидем да живеем един ден. Така днес сме на остров в Средиземно море, а вчера бяхме в Уругвай. Били сме и в Санта Фе, и къде ли не. 

Ето че попадаме на едно не твърде малко българско село край морето. Разглеждаме (благодарение на Гугъл) чакълените му улици и десетките изорани дворове с цъфнали овошки. И решаваме, че ето това е най-прекрасното място на света и ако някой ден получим възможност, обезателно ще се заселим там. Ура!

Тъкмо открихме рая. Тъкмо си помислихме, че има място в тази страна, в което е чисто, хората са добри, а земята е плодородна.

И ето че – бум! – медиите писаха, че местен жител застрелял кучето на съседа си, защото то си играело с детенце. Раят се отложи с още… хм… неизвестен брой години, правителства и закони.

Приятелите бяха прави…

…когато казаха, че връщането към селото е възможно, ако е възможно да се върнем с четиридесет години назад в миналото. Защото сега сме алчни консуматори, които биха отишли на село заради слънчевите бани – на открито, под ритмичния звук на труда на слугите. И които биха принуждавали бабите да им продават доматите по 0,40 лв. килограма. И които не познават съзиданието, което превръща земята в нива и гроздето във вино.

Иначе съм добре, не кашлям, чета си. И така.

И ако досега съм мълчала, то е било защото някаква невидима сила ми забраняваше да пиша: нещо в мен крещеше, че сега трябва да мълча. Защо ли? За да не обезпокоявам, напрягам, натоварвам, изморявам и отегчавам близките си. За да не им натрапвам моите страхове. И моите илюзии.

За да запазим ефира чист.