От стр. 2

Ако се докаже връзката на каталонските леви републиканци – индепендисти с мароканските ислямисти, първите ще изчезнат от политическата сцена, а Каталуня ще остане в Испания.

Въпреки гибелта на Ес Сати, по време на случайния взрив в град Алканар, в дома, където са били приготвяни експлозивите, атентатите ще продължат. И няма да се ограничат само по каталунското и испанското средиземноморско крайбрежие. Могат да се прехвърлят и по френското (4 дни преди акцията, терористите са били в Париж), италианското, гръцкото, португалското и не дай Боже, по нашето. Между другото, в спецслужбите във Варна отдавна има данни за кувейтска фирма, която изкупува десетки декари по нашето Черноморие, най-вече около град Бяла. Никой не знае колко от бежанците у нас са потенциални терористи.

Общото между атентатите във и около Барселона и във финландското пристанище Турку е в организацията-подбудител – ИД и във физическите извършители – мароканци. Това е така, въпреки, че един от тях е жител на Каталуня, друг е от френската Марсилия, трети – от испанския анклав (докога ли?) Мелиля на мароканския бряг. Подобно нападение беше извършено и в самата Марсилия. Френските власти отказват да го квалифицират като атентат и да посочат произхода на извършителите. За да предпазят френското пристанище от стълкновения между имигрантите от Магреба и привържениците на «Националния Фронт».

Защо толкова много мароканци преодоляха Средиземно Море, с цел да станат «испанци»?

Преди световната икономическа криза, Испания беше една от най-бързо развиващите се големи европейски държави, остро нуждаеща се от работна ръка, предимно в сферата на строителството и хигиената, за да отговори на потребностите от развитието на туризма и изграждането на нови производствени мощности. Затова започна привличането на трудови мигранти, най-вече от близкия в културно отношение район на Латинска Америка и географско – Магреба. Мароканците попълниха криминалния контингент, който набъбна значително: според статистиката, Мадрид и Барселона са в десятката на най-опасните градове в света.

Това е така, защото имигрантите не знаят езика, нямат нужното образование, не споделят ценностната система на домакините си. И добре разбират, че нямат никакви шансове да стигнат тяхното жизнено равнище по законен път. Така се отприщват техните отрицателни психологически характеристики: завист, мъст, фанатизъм, презрение към своя и чуждия живот.

Испанската полиция няма достатъчно правомощия да репресира престъпниците-имигранти, макар да ги наблюдава внимателно. Това е типичен недостатък на европейския правов ред.

В много случаи, след като извършат престъпления, те биват освобождавани, или се отървават с леки присъди. В случая, проблемът не е толкова в корупцията (както в страните от бившия СССР и Източна Европа), колкото в несъвършенствата на испанското и европейското право, неподготвени за справяне с цели религиозно-етнически общности, поставящи своите морално-етични норми и традиционния си начин на живот над върховенството на закона. В резултат, в Испания на много места са оформени паразитни марокански гета, живеещи от криминална дейност и социални помощи (поради многочислените деца в семействата). Испанците в момента са безсилни да се справят с източването на социалната им система от тази етно-религиозна група. Типичен е случаят в град Алхесирас, на южното крайбрежие на Средиземно море: там живеят разнообразни имигрантски общности. И дори литовците си изкарват хляба с тежък труд, въпреки непривичния за тях горещ климат, близък до сахарския. Единствено мароканската общност мързелува и разчита на социалните помощи. Получаването им не стимулира прекратяването на престъпната и терористичната дейност. Резултатът е налице.

В курорта Марбеля мароканската улична престъпност се е превърнала в бич за развитието на местния туризъм. Наглите грабежи се извършват пред очите на бездействащите полицаи. Подобно е положението и в другите испански средиземноморски курорти, разположени в близост до мароканския бряг. Особено тежко е положението в двата анклава Сеута и Мелиля.

Не е ясно докога испанците ще търпят предизвикателствата от страна на мароканските престъпници. Очевидно не задълго – напоследък са налице прояви на крайно-десните. Има атакувани джамии, скандирани обидни за исляма лозунги, отправяни смъртни заплахи.

Разбира се, че местните крайно-леви и либерални активисти надават отчаян вой за помощ и толерантност спрямо имигрантите, твърдейки, че не всички са терористи и не може заради проявите на отделни представители на една етно-религиозна общност да се обобщават изводи за нея като цяло. Но испанците вече все по-малко ги слушат. И все по-често им демонстрират презрението си. Едва ли в бъдеще в Испания е възможно повторението на ситуацията от пролетта на 2004г.: тогава серията атентати в Мадрид и околностите обърнаха резултатите от парламентарните избори: Народната Партия загуби и министър-председател стана Хосе-Луис Родригес Сапатеро – социалистът, който изтегли испанския контингент от Ирак и сега се опитва да спаси Венецуела от гражданска война (както виждаме, все по-безуспешно). Той обаче не се справи с жестоката икономическа криза и трябваше да отстъпи мястото си на Мариано Рахой.

Тенденцията не е трудно да се предвиди: поява на нещо като Националния Фронт в съседна Франция, с възможност за бързо привличане на последователи. Това означава отмиране на традиционните и нови леви партии и «затягане на коланите» за криминално-паразитните общности, за сметка на увеличаване благосъстоянието на работещите и въвеждане на ред.
Испания в момента се управлява от дясно-центристка коалиция, опитваща се да съхрани териториалната цялост на страната.

Това вече изглежда невъзможно. След каталонците, със сигурност ще се надигнат и баските. И може би галисийците и валенсианците. Първите напредват в икономиката, вторите живеят добре от туризма (и говорят каталонски диалект). И е логично да искат да се отърват от по-слабите икономически испански райони. Следващите предизвикателства пред новите държави на Иберийския Полуостров сигурно ще бъдат справянето с ислямисткия екстремизъм и тероризъм, социалния паразитизъм и битовата престъпност. Разрешаването на въпросите не предвещава връщане на левицата на власт.

Оставането в опозиция на Испанската Социалистическа Работническа Партия (ИСРП) и на лявата партия «Подемос», оставката и напускането на Кортесите на бившия председател на ИСРП Педро Санчес (безуспешно опитал се да дръпне партията още по-наляво) се вписа в общата тенденция на спад на влиянието на крайно-левите в света като цяло и конкретно в Ибероамерика. Двукратното провеждане на парламентарни избори в рамките на половин година утвърди на власт двете дясно-центристки партии – Народната и «Сюдаданос». Сега «Сюдаданос» натрупа още повече авторитет пред обществото, за сметка на Народната Партия.

Атентати в Барселона и резултатите от двете гласувания в Каталония могат да доведат до два вида последствия: засилване на крайно-десните тенденции в състава на управляващата коалиция; поява на испански вариант на френския Национален Фронт. Това означава още и възкръсване и реабилитация на франкизма. Който, всъщност, никога не е отмирал напълно.

П.С: За голяма част от читателите франкизмът е тъждествен на фашизма и нацизма. Те обаче не са наясно колко много евреи са спасили испанските дипломати през Втората световна война, в цяла Европа и конкретно в България.