Русия не е алтернатива

Николай Василев е анализатор. Автор е на книгите: „Триумфите и катастрофите на българската дипломация“ (1999 г.); „Битката за България – Последното десетилетие на 20-ти век“ (2002 г.) и на романите: „Правилата на пантомимата“ (2004 г.) и „Токсикологично отделение“ (2013 г.).

Навлизаме в бурно време. Днес не можем да си представим как ще изглежда света през 2022 г., така както през 1986 не можехме да си представим какво ни чака през 1992 г.

Доскоро изглеждаше, че обединена и неделима Европа, стратегически обвързана със САЩ ще се случи от само себе си. Очакването, че веднъж приета в ЕС и НАТО на България няма да ѝ се налага да вземе тежки решения и да устоява на волята на силни източни империи не се оправда.

Европейският съюз изпадна в най-дълбоката си криза. Приемането на България в Шенгенското пространство не се състоя, а все още не сме дори в чакалнята на Еврозоната. Дълговата криза на Южна Европа постави под съмнение оцеляването на общата валута, а Брекзит поставя под съмнение една основна европейска ценност – свободното движение на хора в общността.

Излизането на Великобритания ще постави ЕС пред още по-трудно решима дилема. Да се превърне във федерална супердържава, при която мнозинството от гласоподавателите (от южните и източните страни) ще могат да налагат системен трансфер на ресурси от центъра към периферията? Или да се утвърди като „Четвърти райх“ при който националните правителства на богатите страни – най-вече на Германия, ще диктуват политиката на бедните и задлъжнелите? Първата опция ще срещне остра съпротива в по-богатите общества. Втората вече разтриса по-бедния Юг, а и Изтокът едва ли ще я приеме.

Двете големи сили, разположени на границата не ЕС, отново отправят предизвикателства към единството и сигурността на континента. Още през 2005 г. президентът Путин заяви, че според него разпадът на СССР е бил най-голямата геополитическа катастрофа на 20 век. Може ли някой да си представи британски премиер да оплаква по такъв начин разпада на Британската империя? Но Кремъл е наясно, че не може да възроди някаква монолитна империя, простираща се далеч извън днешните граници на Русия. Нараства относителната тежест на страни като Полша и Румъния, които ще оказват категорична съпротива на всеки руски имперски проект, а към тях е на път трайно да се присъедини Украйна. Интеграционните проекти на Москва дори с най-близките ѝ съюзници като Беларус и Казахстан упорито боксуват. Русия нито може да гарантира националната им сигурност, нито да им осигури икономически просперитет. Но нейната стратегия на създаване на пояс от замразени и не толкова замразени конфликти около своята територия очевидно дава резултат. Шансовете на Украйна, Грузия и Молдова да станат част от Западния свят в обозримо бъдеще бяха сведени до нула. Дори споразумението за безвизово пътуване на гражданите на тези страни беше блокирано и през последните дни европейската дипломация полага спешни усилия, за да го активира.

Москва ще продължи с усилията си да разделя ЕС, като се опитва да се договаря с отделни държави за сметка на други. Руското влияние на Балканите безспорно ще нараства, но предвид категоричната позиция на Румъния, шансовете за монолитна руска зона на влияние в региона са незначителни.

Точно в този момент на сцената се появява президентът Ердоган, който след неуспелия опит за преврат се утвърждава като автократичен лидер. Преди седмици той даде да се разбере, че се счита за приемник не на Кемал Ататюрк, а на султаните. Турската република възниква от руините на Османската империя при сключването на Лозанския договор. С него през 1923 г. Ататюрк реално връща на страната ключови територии, изгубени от султана няколко години по-рано. В замяна Република Турция се отказва от всякакви претенции от доскорошните владения на Османската империя. Близо век този договор бе възхваляван от всички турски правителства като огромна победа и Анкара се придържаше стриктно към Лозанската доктрина. Малко българи се замислят какво би се случило, ако през фаталния септември 1944 г. не само Съветската, но и турската армия бе нахлула в България?!

Със своите скорошни изказвания президентът Ердоган даде ясно да се разбере, че той разглежда „Лозанските граници“ като политическа реалност, но не ги счита за морално оправдани. Границите на сърцето му очевидно обхващат цялата някогашна Османска империя! С действията си той даде ясно да се разбере, не само че изоставя всякакви амбиции Турция да се присъедини към ЕС, но и че поставя под въпрос стратегическото партньорство със САЩ. По „препоръка“ на президента големите турски фирми масово започнаха да прехвърлят доларовите си резерви в турски лири. Ердоган не скри амбицията си международната търговия най-вече с Русия да не се извършва с американската валута. Свидетели сме на огромно геополитическо разместване!

Не знаем как ще изглежда света когато мандатът на г-н Радев приключи през 2022 г. Но каквото и да се случи, Съединените щати ще продължат да доминират моретата и техните „специални“ съюзници, разпръснати по света – от Великобритания и Австралия, до Израел и Южна Корея най-вероятно ще запазят относителното си благоденствие. Възможно е други сили – Русия, Турция, Китай, Иран да изградят свои сфери на влияние. Не е трудно да се предположи, че поданиците на техните владения или васали едва ли ще се радват на особена свобода или на икономически просперитет. Полша и Румъния дадоха ясен знак, че ще направят всичко по силите си да са част една евентуална „Лига на демокрациите“, в случай че ЕС и НАТО престанат да гарантират благоденствие и сигурност. Колкото повече интересите на Турция и САЩ се отдалечават, толкова по-вероятно става Атина и Вашингтон отново да постигнат някогашното си стратегическо партньорство.

Къде сме ние? Ако ЕС и НАТО преодолеят сегашната си криза, както е шаблонно да се казва, България трябва да действа като техен активен член. Но ако те се окажат неактуални, нашият интерес е заедно с Румъния и Гърция да формираме блок на сигурността на Балканите, тясно обвързан с големия задморски свят на демократичните народи. Формален, или неформален този блок ще трябва да възпира домогванята на източните автократи.

Жестока наивност е да мислим, че ще можем да избираме към кой от тях да се прилепим. Набезите от степите винаги са били разрушителни за България, но никога не са траели особено дълго. Както видяхме – максимум 45 години. Но завоеванията от Мала Азия винаги са траели с векове.

Следете новините ни в GoogleNews