Пандемията на гузната съвест

Проспериращите общества страдат от самите себе си. Активисти (и активистки) за правата на малцинствата с удоволствие се възползват от този факт и издевателстват над мнозинството. При това има добра причина мнозинството да допуска това

Райнхард К. Шпренгер Последна промяна на 20 юли 2021 в 18:33 7148 1

Снимка https://www.facebook.com/ExtinctionRebellion/

Ако си мислиш, че си твърде малък, за да влияеш на събитията, опитай се да заспиш, докато в стаята има комар.” Тибетска поговорка. Напълно приложима към съвременния дебат, който елитите водят от името на малцинствата.

Тези малцинства идват отдясно или отляво на политическия спектър, и се основават на идентичност, религия, нация или човешки права, цвят на кожата, раса или пол, на ценности, природа или език. С виртуозна отдаденост разясняват на мнозинството чии интереси вече не се признават, какво може да се говори и прави, и какво не може. Способността на тези колкото кресливи, толкова и донякъде ограничени малцинства, да натрапват своя начин на мислене и говорене на останалата част от обществото, e толкова успешна в търговията с внимание, че те дори се „усещат“ като мнозинство.

Твърдата валута: жертвенически статус

Предпоставка за това внимание не са заслугите, а ощетеността. За целта светът се разделя на жертви и агресори. За да се включиш в клуба на жертвите, не е нужно да си дискриминиран – достатъчно е да се чувстваш така или морално да се упълномощиш за говорител на жертвите. Историческата или структурната неправда се драматизира, защото само това гарантира достъп до големите медийни рупори, които от своя страна преподреждат обществените ценности. От тази жертвеническа позиция се изисква спасение или компенсация.

За да умилостивят претендиращите групи в този културен конфликт, агресорите или усещаните като такива размахват добродетели. В бизнес изявленията циркулират понятия като общо благо, устойчивост, ценности, екология и отговорност.

Фирмите се преобразуват в организации за опазване на природата и представят продуктите си като морално превъзходната консумация: който си купи бира, спасява дъждовната гора. На преден план вече не стои създаването на стойност за клиентите, а борбата срещу детския труд, колониализма и климатичните промени. Даже банките привличат с „устойчиви“ сметки (каквото и да значи това).

Все повече малцинства (етнически, религиозни, полови) се компенсират за „структурни неправди”, като се включват чрез натиск, но разбира се, само там, където има обещание за пари или власт. В езика добавяме родови форми до пълно объркване, а субсидираната електрическа кола се промотира като подвижна декларация за нравственост. Към начините да се пречистиш принадлежи и изискването т. нар. „системно релевантни“ професии не само да се аплодират, но и да се заплащат по-добре. Всички кимаме замислено.

Защо обаче мнозинството допуска да го тормозят така? Ами първо, да възразиш срещу мнимото добро не е приемливо; човек не негодува срещу негодуващите. Че кой е против защитата на малцинствата? Но ако се задълбаем, ще се натъкнем на един социалнопсихологически механизъм: съвестта на малцинството е чиста, докато тази на мнозинството не е. Самоувереността на някогашните мнозинства се превърна в гузна съвест. И това може да се експлоатира.

Съществуването: първородният грях

Ежедневното ни съзнание отдавна обитава мътни конфликтни територии. И причинно-следствените му връзки не потъват в нищото, а попадат на точно определено място: в самия човек! Самото ни съществуване е грешно.

Съответно доста хора имат чувството, че живеят не както трябва. 11-ти септември, който ислямският терор обяснява с безбожието ни; надвисналият срив на финансовия капитализъм заради алчността и консумеризма ни; обвиването на света в CO2-мъгла заради производствените ни методи, строителството ни и консумацията ни на говеждо, както и заради пресушаването на влажните зони; топенето на глетчерите, на полярните шапки, отмирането на видовете и на дъждовните гори, пластмасата в океана, икономическата емиграция, всичките причинени от охолството, в което живеем; продължаваме да ползваме двигатели с вътрешно горене, да летим за ваканцията, да се къпем твърде дълго, да купуваме евтина храна, да се радваме на ултра ниски цени на дрехите благодарение на детския труд в Близкия Изток.

Разиграват мъжете с някакви квоти и това е някак си в реда на нещата, за да се отплатят за хилядите години предполагаемо патриархално господство. Да не забравяме и прегрешението пред климата, наречено „дете“ – нима майката земя вече няма достатъчно деца? И всичко това увеличено през лупата на Швейцария, която и без това винаги е изопачавала световната история.

Купонът наистина беше твърде хубав и буен. Затова и почерпилото се мнозинство е готово да поеме вината. Хората се фокусират върху загубите, а не върху печалбите и бленуват за идилията на едно благоразумно-автентично съществуване, за благородни диваци и милостива природа, за алтернатива без съпътстващи щети, за живот без губещи, за повече равенство, което наричат „справедливост“.

Приема се пристрастие в правосъдието по морални причини, манията за регулации и яростната обратна дискриминация, политически коректното нормиране на мисленето, чувстването и езика; премълчават се разумни изявления и балансирани мнения, ако може да се окажат от полза за „грешната страна“. Бамби-ефектът в политическата теория, при който малкото и малцинственото се смятат за особено достойни за защита, във всеки случай кара някои да се чувстват като чужденци в собствената си страна; все едно мнозинството е длъжно да се нагоди към малцинството.

Гузната съвест…

Но защо гузната съвест триумфира над фактите? Защо заменя разума? Да осветим малко по-надълбоко и да разгледаме интрапсихичната търговия, която се извършва тук.

Хората са същества на равновесието. Не могат да живеят дълго в ситуации, които ги натоварват душевно. Имат нужда да постигнат вътрешен баланс. Когато например някой усеща категоричното изискване да не прави нещо, но въпреки това го направи, после един вид се „разплаща“ с гузна съвест. Това може да е чувство на вина, самообвинения, стигащи до себеомраза. Така дебитът на всъщност невинния, се урежда с кредита на гузната съвест. „Ама то не ми е хубаво!“ След което човек пак се чувства до някаква степен балансиран.

Това изпълнява значителна несъзнателна функция – гузната съвест му позволява да продължи. Това е малката му мръсна тайна. Тя казва: „Ще го направя пак“. Това е интрапсихичната лепта, която човек плаща, за да не променя нищо – знае, че трябва да спре, но въпреки това продължава: „Mea culpa! Mea maxima culpa!“

Както еко делегатите с гузна съвест летят от една конференция на друга. Или както хората с наднормено тегло с гузна съвест омитат планини от сладкиши. Или както голф играчите с гузна съвест играят на терени, които изсмукват огромни количества вода всеки ден. По същия начин някой от подкрепилите Инициативата за отговорни предприятия за защита на човека и природата от 2020-та (KVI) е можел да заблуди себе си и другите, че е направил нещо много морално. И при това без да му струва нищо.

. . . и разкаянието

Този механизъм превръща власеницата в дрехата на съвремието. Триумф на условността: „Всъщност не би трябвало да…“ Една ментална техника за успокоение като жертвения козел, който човек коли ритуално, за да се очисти, но без да трябва да предприеме нещо по същество. Затова гузната съвест не трябва да се бърка с истинското разкаяние. Когато някой съжалява за нещо, той престава да го прави.

Гузната съвест обаче може да те подлуди – ширещият се страх на мнозинството, че изпитва удоволствие от грешните неща. Затова и то с готовност екстернализира този страх като морализаторски натиск: човек вижда треската в окото на другия, но не и гредата в своето.

Не дай Боже някой да направи нещо, което ми се иска и на мен, но не си го позволявам! Тогава отговорът е: щом аз се лишавам, трябва да се лишиш и ти! И не дай Боже някой без задръжки и с удоволствие да направи нещо, което всъщност правя и аз, но тайно и с гузна съвест. Това ми натиска всичките бутони едновременно. Тогава срамът с радост се заменя с вина, а завистта се трансформира в солидарност.

Нищо не е толкова непоносимо, колкото свободата на другите.

Авторът Райнхард К. Шпренгер – философ, мениджмънт експерт и автор, наред с други на „Почтеното предприятие“ (Das anständige Unternehmen), 2016, и „Магията на конфликта. Защо всеки се нуждае от него и как той ни придвижва напред” (Magie des Konflikts. Warum ihn jeder braucht und wie er uns weiterbringt), 2020. Живее в Швейцария.

Превод от немски: Борислава Велкова

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

3217

1

zuljin

20.07 2021 в 19:27

Идеологии (комунизъм, капитализъм), религии и йерархични централизирани структури на управление са отживелица...
Всичко това дори в идеалния случай (нулева корупция), само спъва прогреса и намалява ефективността. След поне 20 години или 3-та световна човечеството ще започне да проглежда... Децентрализацията му е майката, а йерархията трябва да е само на локално ниво - във фирми и сдружения до 150 човека.