“Клането в Буча е не просто грешка или пристъпление.

То е „умствена непроходимост” за разбиране на времето.

Това е лицето на войната, която се страхуваме да погледнем в очите”.
(Коментар от Фейскбук)

В дните след като светът настръхна от разкритията за Буча, се случиха две неща: съмненията, че това е дело на „укронационалистите” и на „наркоманите бендеровци” повече не са определящи. Дойде и прозрението, че съдбата на Буча е застигнала и други места в Украйна.

Всеки остана насъме със съвестта си и последваха емоционални вопли: „Ох, ах, ама, как така?!?”, „Чайковски, Достоевски, Толстой, Окуджава, Висоцки, Цой, Любе... стига, бе, не може да бъде, защото не може по определение!!!”

За осмисляне на трагедията, украинският историк Александър Палий потърси помощта на Карл Маркс.

Палий определя Маркс като „изключително прозорлив” с „най-дълбоки компетенции” и сочи, че „изследванията и прогнозите” на Маркс са „потвърдени от времето” и не са „актуална спекулация”.

Публикацията на Маркс, на която се спира Палий, е за Кримската война (1853-1855 г. В нея Русия воюва срещу съюз на Османската империя, Британската империя, Франция и Сардинското кралство за наследствените права върху..., няма да повярвате, върху правата за владеене на Кримския полуостров). Като съпътстващи Маркс разглежда и външно-политически събития от епохата на Киевска Рус до Петър Първи.

По-конкретно, в статията „Разобличение на дипломатическата история на Осемнадесети век” (писана в периода юни 1856-март 1957 г. и печатана същата година в Sheffield Free Press), Маркс търси корените на руския „имперски нагон” в тъмните времена на монголското господство:

„Люлката на Московия беше кървавото блато на монголското иго, а не суровата епоха на норманите. А съвременната Русия не е нищо друго освен преображената Московия.

Татарското иго продължи повече от два века, от 1237 до 1462 г. То не само потъпкваше, но оскверняваше и изсушаваше самата душа на народа, който беше негова жертва.

За да поддържат междуособиците между руските князе, и за да си осигурят робската им покорност, монголите възстановиха тежестта на титлата „велик княз”. Борбата на руските князе за тази титла беше подла, борба на роби, главно оръжие на която беше клеветата. Князете винаги бяха готови да се шпионират един, друг и да донасят на жестокия им монголски повелител. Те враждуваха непрекъснато за права върху васалните им престоли, които можеха да достигнат само като самозванци, грабители или отцеубийци. С ръце, пълни със злато и окаляни до лактите в кръв. И можеха да ги задържат само когато треперят на колене, проснали се коренопреклонно и тръпнещи под кривата сабя на хана. Винаги готови да вземат от нозете му робската корона и да я наденат на главите си. „

По нататък Маркс откроява в публикацията си ролята на Иван Калита, който на престола на Суздалското княжество полага основите за трансформацията през вековете на „Московия” в „събирател” на руските земи и стожер на Руската империя.

„Иван Калита, роб на монголите, достигна величие имайки в ръцете си най-крупния си враг – татарите, които той използваше срещу по-малките си врагове, руските князе. Принуден да скрива от своите господари силата, която в действителност беше придобил, той заедно с това трябваше да ослепява своите събратя-роби с властта, която не притежаваше. За да реши този проблем, той беше принуден да вгради в система всички уловки, на най-низко робство и да прилага тази система с непреклонното упорство на роба.”

Горните цитати са достатъчни, за да се разбере защо в условията на СССР, където беше преведено и публикувано цялото писмено наследство на Маркс, до последната „запетайка под линия”, посочената статия беше включена в научния оборот на идеологическата машинерия на КПСС едва през 1988 г.

Но украинския историк Палий ни поднася още едно „откритие”: Маркс не е единственият класик, който посвещава на темата за „военната мощ” на Русия свои мисли. Вторият е Фридрих Енгелс. Отново във връзка с Кримската война Енгелс сочи:

„Тези особени условия, при които руския солдат се призовава в армията, „монщтрува”, марширува, се обучава, получава различни доволствия, се облича, се разквартирова, се ръководи от командирите, изпълнява дисциплината и тактиката и се сражава, служат като основа на този ужасен факт, че почти цялата Руска армия, събрана през 1853 г., преди началото на войната, вече изчезна от лицето на земята, без да причини на противника и една трета от загубите, които сама тя понесе.”

Александър Палий има своя версия и защо наблюдаваме такава висока и масова концентрация на „сквернословие” в диалозите на руски военни в Украйна с техни близки в Русия, в това число кръвно най-близките:

„Киевският летописец Нестор, историческа личност от Десети, началото на Единадесети век пише:

„Поляните (названието на племето, населяващо района на Киев) имаха обичаите от своите предци на тихо и кротко общуване със своите невести, сестри и майки. Родимичите и вятичите (племена от угрофински произход, населяващи „Залесието”, където по-късно се разраства Московското княжество) имаха един обичай. Те живееха в горите, като тамошните зверове, ядяха всичко „нечисто” и „срамословието” у тях пред бащите им и пред невестите беше обичай за собствена изява”.

И за да не изпадаме в краен „исторически детерминизъм”, само още една препратка:

През 1947 г. Маршалът на победата, два пъти носителят на Ордена на победата, четирикратният Герой на Съветския съюз, маршал Георги Жуков (и най-важно, през втората половина на т.нар. Отечествена война – заместник на върховния главнокомандуващ, тоест на самия Сталин) изпада в немилост. На специален пленум на ЦК на КПСС, на който го изваждат от състава на Централния комитет и му налагат „строго мъмрене с последно предупреждение за изкрючване”, са изнесени данни за имущество, намерено след „секретен оглед” в квартирата и в дачата на маршала:

Списъкът на намерените в дома му драгоценности и злато е от няколко страници. В дачата са намерени 4 хиляди метра скъпи платове, 323 обработени кожи, 44 килима, гоблени и картини от двореца в Потстдам. Седем комплекта скъпи порцеланови сервизи, 20 уникални ловни пушки и само два комплекта сребърни прибори за 50 души.

Наказанията, което Жуков понася на пленума и последвалото негово „низвергване” от заместник-министър на отбраната, до командуващ на специално създадения за целта Уралски военен окръг, не е заради мародерство „в особено крупни размери”, а заради „Бонапартизъм”.

Сталин просто е искал Жуков много ясно да разбере, че примерът на командуващия силите на САЩ в Европа по време на войната, генерал с четири звезди Айзенауер, който беше избран за президент на САЩ, не се отнася до Жуков.