От стр. 2

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Следва на стр. 4