Европа е изправена пред тотален разпад, но да очакваме ли чудо*

Последна промяна на 12 юли 2018 в 14:49 7063 1

Проваля ли се Европейският проект? Има достатъчно индикации, за да бъде направено такова предположение - от постоянните боричкания за това кой и колко допринася за НАТО до недообмислени сделки за регулиране на миграцията и симптомите за разрастващ се авторитаризъм в Източна Европа. 

Да, Европа се провали неведнъж през последните 70 години и тези неуспехи бяха превръщани в тухлите, с които беше съграден европейският успех. Но нещата днес изглеждат по-различно. И те показват, че Европа е изправена пред тотален разпад. 

Три различни "версии" на Европа са в основата на това, което познаваме днес: Европа след 1945 година, Европа на човешките права след 1968 година и обединена Европа, която се появи на световната сцена с края на Студената война. И трите Европи вече са под въпрос. 

Да вземем например следвоенна Европа, която е първоосновата на Европейския проект. Това е Европа, която помни ужасите и разрушенията на Втората световна война, Европа, която някога живееше в постоянен страх от последната война - ядрената. Тези страхове изплуваха през 1990 година с разпада на Югославия въпреки вярата в това, че на континента войната е невъзможна. 

Поствоенна Европа днес се разпада най-вече заради младите поколения, за които Втората световна война е "древна" история. Франсис Фукуяма беше прав: Ние сме в края на историята, когато миналото вече няма значение за настоящето. В най-добрия случай, младото поколение на Европа предпочита да попива пасивно уроците по история, вместо да разсъждава исторически. В ерата на интернет държавата е изгубила монопола си над образованието; един от парадоксите на революцията в комуникациите е, че докато младите, които общуват най-много от предходните поколения, говорят само за съвременниците си. Разговорът става излишен, когато тръгне в посока на споделяне на опита на поколенията. 

Има и друга два фактора, които днес подкопават основите на следвоенна Европа. Първият е, че поколението на оцелелите от войната вече го няма и вторият е, че за по-голяма част от бежанците и мигрантите, дошли от общества извън континента, Втората световна война не е тяхната война. Когато говорят за война, сирийските бежанци имат предвид разрушенията в Алепо, но не и тези във Варшава или Дрезден. 

Следвоенна Европа се разпада и защото мнозинството от европейците продължават да приемат мира за даденост в момент, в който светът се превърна в по-опасно място за живеене и в който вече не може да се предполага, че САЩ имат интерес да защитават Европа. Мнението на Брюксел, че сега от значение е единствено "меката сила", докато военната мощ е отживелица, вече не звучи толкова убедително дори за тези, които го защитават. По този начин следвоенното мислене в Европа се превръща в нейна слабост, отколкото в предимство. Следвоенна Европа днес вече няма значението на Европа като мирна сила, тя изглежда като Европа, която е неспособна да се отбранява. (Приемането на тази нова реалност ще бъде особено болезнено за Германия).

Но има и още една Европа, която търпи провал: Европа след 1968 година като проект за човешки права и в частност правата на малцинствата. Влиянието на революциите от 1968 година оформя мнението, че държавите са отговорни за защитата на гражданите си, но и също, че са заплаха за тях. Най-голямото постижение на европейците от 68-а година е в това, че успяха да убедят жителите на континента да възприемат държавата през погледа на уязвими и преследвани групи в собствените им общества. Тази революционна промяна в усещането на европейците за света и тяхната роля в него в голяма степен е резултат от процеса на деколонизация, но и на все по-разпространяващите се представи за демокрация. Ако Европа след събитията от 1968 година може да бъде описана в една дума, тя е "включване". 

Но тази Европа днес също е поставена под въпрос. Драматичните демографски и социални промени трансформираха европейските общества в застрашено мнозинство - това мнозинство, което притежава всичко и се страхува от всичко, общество, което съставлява основата на европейската политика. Застрашените мнозинства изразяват искрен страх, че те се превръщат в жертви на глобализацията. Определящата характеристика на политиката на застрашените мнозинства е, че когато гласуват, те наистина си представят бъдеще, в което те са малцинство в собствената си страна, където тяхната култура и начин на живот оттук нататък ще бъдат застрашени. Би било голяма политическа грешка, ако либералните сили игнорират тези страхове. 

Много от политическите движения, които печелят популярност днес, са до голяма степен застъпници на правата на мнозинствата. Мнозинствата декларират, че те имат правото да решат кой да бъде част от тяхното политическо семейство, за да защитават заедно тяхната собствена култура. В това отношение, мигрантската криза от 2015 година беше повратна точка в начина, по който европейците възприемаха глобализацията. Тя едновременно отбеляза края на Европа след 1968 година и провала на идеята за обединена Европа след 1989 година. Симптоматично е това, че младото поколение в Европа е почти напълно толерантно, когато става въпрос за правата на секс малцинствата, но почти няма разлика в мнението на различните поколения, когато става въпрос за мигрантите като заплаха за Европа. 

Мигрантската криза се превърна в европейския 11 септември. Така както 11 септември принуди Америка да смени очилата, през които гледаше света, кризата с мигрантите принудени европейците да поставят под въпрос нагласите си срещу глобализационните процеси. 

Кризата с мигрантите също постави под въпрос обединена Европа след епохата на Студената война, не просто защото европейските Запад и Изток често са на различни позиции, когато става въпрос за бежанците, но и защото това разкри съществуването на две различни Европи, когато говорим за културно и етническо разнообразие. 

Иронията на историята е, че докато в началото на 20 век Централна и Източна Европа са най-разнородните части на континента, сега те са етнически хомогенни. В същото време, докато Западна Европа е заета с това как да интегрира чужденците, живеещи в страните им, жителите на Централна Европа са се захванали с предизвикателството да обърнат тенденцията младите да напускат. Докато Западът се опитва да се справя с "разнообразието" Изтокът се бори за решаване на проблема с обезлюдяването. В периода от 1989 до 2017 година Латвия са напуснали 27 процента от населението ѝ, Литва - 23 процента, България - 21. Комбинацията със застаряващото население, ниската раждаемост и непрестанното "изтичане" на работна ръка е източник на демографска паника в Централна и Източна Европа, докато в същото време се наблюдава политическа истерия срещу бежанците, които идват от други региони на планетата. Истината е, че повече източноевропейци са напуснали страните си, за да се установят в Западна Европа от финансовата криза през 2008 досега, отколкото са бежанците в резултат на войната в Сирия. 

За две десетилетия след 1989 година политическата философия на посткомунистическа Централна и Източна Европа може да се определи като императив, който звучи така: Имитирайте Запада! Този процес има различни определения - демократизация, либерализация,  разширяване, конвергенция, интеграция, европеизация - но основната цел, преследвана от посткомунистическите реформатори, е проста: те искат страните им да заприличат на Запада. Тези процеси представляват въвеждането на либерално-демократични институции, прилагането на политически и икономически "рецепти" и приемането на западни ценности. Имитацията е широко възприемана като най-краткият път към свобода и просперитет. 

Европа вече не е разделена от комунисти и демократи. Тя е разделена от имитатори и имитирани. Но преследването на политическа и икономическа реформа чрез имитирането на чужд модел има повече морални и психологически негативи. Животът на имитатора е смесица от усещането за непълноценност, малоценност, зависимост, изгубена идентичност и неискреност. Имитаторите не са щастливи хора. Успехите никога не са техни, за разлика от провалите. 

Първата Европа, следвоенната, се провали заради избледнелия спомен от войната и защото стана неспособна да се защити сама. Втората Европа, тази след 1968 година, се провали, защото се превърна в Европа на малцинствата. Тя все още се опитва да убеди мнозинствата, че техните културни права ще бъдат съхранени, без демокрацията да бъде превърната в инструмент на изключването. Европа след 1989 година се провали, защото не иска повече да имитира Запада и да бъде съдена от него и защото предпочита да изгради свой контра модел. 

Означава ли всичко това, че Европа върви безвъзвратно към разпад? Фатализмът би бил грешка. Има значение това дали Европа ще инвестира във военни способности и дали ще спре да приема защитата от САЩ като даденост. Значение има и това, че по същия начин както европейските либерал-демократи успяха да дерадикализират крайно левите течения през 1970-те и 1980-те, така трябва да бъде сторено днес и с крайно десните. Хората трябва да си спомнят, че през 1970-те центристите в Германия гледаха на антисистемния левичар Йошка Фишер - по-късно германски външен министър - като на заплаха за капиталистическия, демократичен Запад. И когато става въпрос за отношенията Изток-Запад в Европа, предизвикателството е да се намери начин за сериозна критика на авторитарния завой в Източна Европа без да настояваме, че имитирането на Запада е единственият смисъл на демокрацията или наивно да си представим, че ангажиментът към демокрацията може да бъде купен с кохезионни фондове от Брюксел.

Преди 70 години Европа като по чудо успя да преодолее разрушенията от Втората световна война и да ги превърне в основата на един мирен проект. Успя да превърне революционния гняв от 1968 година в политически прогрес. Успя за по-малко от две десетилетия да обедини разделяния повече от 50 години континент по време на Студената война. Ако Европа е успяла да превърне толкова много неуспехи в успехи, със сигурност можем да се надяваме, че тя отново ще постигне същото чудо.

____

* Заглавието е на редакцията на OFFNews. С малки съкращения материалът " 3 Versions of Europe Are Collapsing at the Same Time" е преведен от електронното издание на Foreign Policy.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

5168

1

SC

13.07 2018 в 18:14

Европа ще се оправи. Въпросът е само дали това ще стане по разумния или по кървавия начин.