Българският работодател – далеч от романтичната идея

За съвременния млад човек, избрал да живее и работи в България, понятието „български работодател” звучи като дълга тирада от наслагвани обиди. Като заплаха за сигурността и достойнството му. Дали е случайно, че българите в активна възраст старателно избягват да влизат в трудови отношения с български компании?

Какво пропусна да направи бизнесът, за да изглежда привлекателен за високо образованите и ерудирани кадри с опит и компетенции? Защо той става все по-малко конкурентен на трудовия пазар, превръщайки се в анти-утопия?

Да се върнем към пирамидата на Маслоу, която отразява йерархията на човешките потребности. В дъното на пирамидата стоят потребностите от храна, вода, въздух, сън, секс и други подобни жизнеутвърждаващи неща, за които така или иначе всеки си плаща. Ако месечната издръжка на човек възлиза на сума от порядъка на 500-600 лева – при положение, че лицето не плаща наем, не пуши и не пие повече от една бира на ден – тогава може би първичните потребности са задоволени. Може би ако сме наети в българска фирма и получаваме шестстотин лева (преди облагане с данъци и осигуровки) – ние би трябвало да сме доволни и щастливи, защото всеки ден ще можем да изяждаме по един хляб и една кофичка кисело мляко, отделяйки останалата част от надника за покриване на сметките към топлофикация.

Между шестстотин и осемстотин лева – това е размерът на заплатата, която българският работодател дава на средни си мениджмънт, дори в някои ай ти компании. Остават обаче още ред потребности, които следва да бъдат задоволени. Това не става с шестстотин лева.

Освен това не всичко е въпрос на пари. За да бъде една бизнес организация добра среда за работа, е необходимо тя да притежава добър микроклимат, да поддържа стратегия на етика и коректност към конкурентите и клиентите си, да се отличава с адекватна на пазара и времето си фирмена култура.

Една от причините за ниския рейтинг на работодателите у нас е фактът, че управители и ръководители стават... бивши сервитьори, които никога не са отваряли учебник по управление, нямат елементарни икономически познания и най-често гледат на света и на хората в него с погледа на презрението. Обикновено такива „мениджъри” са твърде далеч от дейности като мотивация на персонала, сплотяване на екипа, стимулиране на развитието и прочее полезни и в днешно време дори задължителни активности. Самите ръководители в много случаи са изправени пред редица лични психологически проблеми за разрешаване, което ги прави напълно неспособни да отговарят за други хора.

Затова ако попаднем по някакъв повод за час в българска фирма, ще забележим унизителното отношение на едни служители над други, нерядко изразявано с директни обиди и крясъци, сплетни и жлъчни коментари, и едно откровено недоволство на персонала към управленския състав. Когато към тази отблъскваща среда се прибавят и закъсняващите заплати и морално остарялата техника, да работиш за българи изглежда налудничава идея.

Но и това понякога е непостижима цел. Назначаването на специалисти – особено в провинцията – става по един архаичен, тракащ на несмазаните си зъбни колелета модел. Дори в големи предприятия персоналът се избира по препоръки, или по добре известния начин - с връзки. Там всеки е някой. Някой на шефа, някой на жена му, на съседа му... Дори портиерът е далечен роднина от село. И в процеса на работа е въпрос на състезание – разбирай, подмазване - кой от всички толкова близки хора е най-любим на шефа. Дори не кой е най-добър. За останалите – хомота на робството.

В същото време работодателите търсят „десет в едно”. За позицията специалист по Маркетинг, например, често се изискват задълбочени познания по дизайн в рекламата. Сякаш процеса на разделение на труда още не е стигнал до България. Но когато работодателите упрекват ВУЗ-овете, че не подготвят подходящи кадри, те не смеят да визуализират изискванията си точно, тъй като те ще звучат точно като...: ние търсим „десет в едно”.

И като се заговори тези дни за излизане на икономиката от сивия сектор на светло, българският работодател и предприемач има остра нужда от такива апели. Ама не само покрай избори, а целогодишно. И не апели, а неподдаващи се на компромиси и подкупи санкции. Нима е възможно предложението за работа на заплата от петстотин и петдесет лева да включва осигуряване върху минималната заплата? Или пък при работа на осем часов работен ден – осигуровки за четири часов?

За съжаление днес много хора нямат друг избор и работата при такива условия – независимо дали в българска или чуждестранна компания – е единствено решение за оцеляването. Тоест, за хляб и тоалетна хартия – между другото нещо, което някои класически теории за управление цинично определят като напълно достатъчно.

Следете новините ни в GoogleNews