АФИС: Половината българи казват 'не' на Истанбулската конвенция

38 на сто от хората у нас не са осведомени за Истанбулската конвенция. Осведомеността е значително по-слаба в малките населени места и при ниско-образованите, показва проучване на АФИС, осъществено в периода 8-12 февруари 2018 г. Интервюирани са пряко „лице в лице“ в домовете им 1010 пълнолетни български граждани. 

Близо половината от хората клони към мнението, че конвенцията във вида, в който е внесена, не трябва да бъде ратифицирана. Но сред противниците на конвенцията има група, която е склонна на компромис: 15% отговарят, че това може да се направи, но с български тълкувания на текстовете. 

Мнението силно зависи от политическите ориентации, но има признаци и за объркване. Категоричното и безусловно отхвърляне е най-често при привържениците на БСП (41%) и Обединените патриоти (40%), докато този дял при вносителя ГЕРБ е 19%. Сред електората на ДПС преобладава липсата на осведоменост и мнение. За отбелязване е, че мнението на ориентираните към БСП и ОП е по-отчетливо негативно, докато подкрепата за конвенцията при ГЕРБ повече клони към междинния вариант – ратифициране с тълкувания (предпочетен от 29%). 

А объркването личи от следното. Сред тези, които не одобряват ратификацията, 10%, въпреки логиката, същевременно одобряват позицията на ГЕРБ по въпроса. Като във вица: имам собствено мнение, но не съм съгласен с него. Аналогично е при БСП. Сред тези, които са за приемане без тълкувания, 9% казват, че одобряват позицията на БСП по въпроса.

Досегашната политическа практика сочи, че въпросът за ратификацията или отхвърлянето ще се реши, както обичайно, според конюнктурата, но далеч по-неясно е какво ще стане в реалната практика. Затова преди всичко да изясним: има ли в България домашно насилие и какви са условията за неговото увеличение/намаление?
Само по себе си е показателно, че по такава тема хората рядко са откровени пред непознати, включително и пред анкетьори на социологическа агенция като АФИС. Въпреки това, достатъчно ценни емпирични данни могат да се извлекат чрез косвения подход – като се пита, дали хората знаят за подобни неща от лични контакти. 

През предходните 12 месеца 53% от пълнолетните граждани поне веднъж са чували за случаи на домашно насилие. Сред източниците в 32% от случаите са били приятели, 28% – случайни познати, в 19% – колеги, 17% – роднини и близки. Изводът е, че обхватът на такова девиантно поведение е достатъчно голям, за да заслужи поне ранга и вниманието, отдавано на други теми, като корупцията, например. 

Логично следва въпросът дали честотата на това явление може да бъде локализирано в рамките на определени социално-демографски категории хора. Тъй като мрежата на личните контакти включва преобладаващо хора от сходни общности, то притежаването на такава информация следва профила и на самото явление.
Преди всичко, в София хората, които са чували за домашно насилие, са най-много – 60%. Делът им намалява с големината на населеното място и в селата спада до 48%. Това не учудва. Универсална закономерност по света и у нас е, че престъпността в по-големите населени места е по-голяма. Личните мрежи за информация също са по-широки в по-големите градове. Жените по-често споделят такава информация от мъжете. Осведомеността е равномерно разпределена според демографски категории като възраст, образование , религия. С две уточнения.

Най-възрастните притежават по-ограничени социални контакти. Второ, показателят е по-нисък при мюсюлманите, което поне отчасти се дължи на компактното им присъствие предимно в села и малки градове.

Профилът на отговорите ни насочва и към съществени хипотези за причините за домашно насилие у нас. Прави впечатление, че факторът образование не влияе върху вероятността човек да е чувал за такива случаи. Това не потвърждава очакването, че манталитетът, традициите, конфликтът между нови и стари модели на семейни отношения, характерът на личността са достатъчно обяснение за напреженията в днешното българско семейството. Значението на манталитета е безспорно и отдавна установено от социологията, но в днешно време над него господства фактор извън семейството – материалните затруднения.

Семейството поема като буфер капризния натиск на икономическата среда и не винаги успява. Това личи от данните. Насилието се случва по-често в обхвата на следните категории:
- Тези, при които член на семейството или лично са работили или работят в чужбина – 66% (или с 13% повече от средното). Логично става дума за временно прекъсване на личните връзки.
- Тези, при които домакинството се намира на дъното на подоходната скала (до 150 лв. месечно на член от домакинството) – 65%.
- При безработните – 63%. Също така в домове, в които последната година член на семейството е губил работа – 70%. (Такива са 24% от домакинствата).
- При които изплащането на заплатата на работещ член е било забавено – 73% (Такива са 21% от домакинствата в страната)
- При които е съкращавано работното време – 76% (това се случва при 8% от домакинствата).

Личните трудности на всеки един от родителите инжектират във всекидневието тревога, понижено лично самочувствие и всичко това резонира в отношенията между партньорите и с децата. Материалната несигурност се проявява дори в това, че за насилие свидетелстват по-често хора в частния сектор, отколкото в държавния, където трудовият кодекс почти изцяло се спазва. Но в държавния сектор работят само 20% от трудозаетите.
Дори един случай на системно домашно насилие е прекалено чест. Но обществото се интересува, дали явлението се среща над един реалистичен минимум и с колко.

Какво показват международните сравнения. Общоевропейско изследване на Агенцията на Европейския съюз за основните права(Union Agency for Fundamental Rights), завършено през 2014 г. показва, че „чашата е наполовина пълна“. Използвайки еднотипни и специални техники за интервюиране, изследователският екип е установил, че делът на претърпелите насилие от своя партньор жени в ЕС е 21%. За България делът е доста близък – 23%. Мнозина ще се изненадат, че в Дания, Франция и Великобритания този дял е значително по-висок (29-32%), а в Германия е принципно същият, като у нас (22%). Значително под обичайното ниво се съобщава за този тип престъпление в Южна Европа, Словения, Италия и Португалия(19%), Австрия, Полша (11%). Изследователите не са достигнали до дефинитивно обяснение на разликите, но посочват различната степен на урбанизация, различната степен на табуиране на темата. Интересно е също така, че показателят е по-нисък там, където Католическата църква има силно присъствие. Възможно е задължителните тайни изповеди пред свещеника да създават механизъм за регулация в рамките на епархиите.

А за България „чашата е наполовина празна“, защото физическото насилие, независимо кой го извършва и срещу кого, е тежко нарушение на правата на гражданина и законите. Бракът е доброволен съюз. Абстрактно погледнато, проблемът би трябвало да се решава лесно. Първо, физически по-слабият, който като правило е жертвата, може да прекрати този съюз, второ, Наказателният кодекс предвижда сериозни санкции за насилие над личността.

Но парадоксално – в типичния случай единият инструмент за самозащита се оказва спънка за другия. Майката е неразривно свързана с децата. Разходите и липсата на собствено жилище, високите наеми, често са причина тя да предпочете ролята на много търпелив заложник. Т.е. да не търси помощта на външни сили като роднини, съседи, полицаи и прокурори, съд, защото се бои, че така конфликтът само ще се усложни, без да бъде решен. Вместо това много жени изчакват времето да излекува техните чувства, накърнените взаимоотношения и лошия пример за децата. Така външният тласък на материалните несгоди може да пропука семейството, то тъкмо той е и пречка да се излекува по естествен начин. 

Този парадокс е илюстриран и от данните на АФИС. На въпроса, „Чували ли сте лично за случаи, при които жени, претърпели насилие от партньора, продължават връзката си с него?“, 22% потвърждават – „Много пъти“; 27% отговарят „Рядко“. 42% посочват, че не са чували, а 10% отказват да отговорят, вероятно заради чувствителния характер на темата.

Неизбежно обаче, при личностна предразположеност на мъжа конфликтът добива очертанията на систематичен тормоз и садизъм, раздирайки завесата на табутата. Така става достояние на лекари, адвокати, полицаи и даже на Съдебна медицина. Те могат да разкажат за десетки случаи на жени, докарани в спешните отделения с нанесена средна или тежка телесна повреда.

Но ето друг парадокс: нито лекари, нито полицаи могат да сигнализират за очевидно извършеното престъпление, защото по закон следствие се завежда само по оплакване на жертвата. А у нас тя почти никога не го прави.
Финансовото неравенство оковава жени с веригите на най-святото чувство –на майчината любов. Думата „трагедия“ не е социологическа категория, но тя най-точно описва подобни ситуации.

България има уредби за защита на децата и жените, но криминалната статистика показва, че те са обезсилени от бездействие и криворазбрани икономии. Убежищата за майки с деца, преследвани от партньор са крайно недостатъчни на брой и не са на държавна издръжка. Почти символичен е достъпът до правни и психологически консултации, до финансова подкрепа на пострадали. Няма помощ за настаняване в жилище, образование, обучение и намиране на работа. Наред с това у нас дори не е криминализирано сексуалното насилие, извършвано от сегашни или бивши партньори.

Кризата в семейството е нещо, което винаги „се случва на другите“, но минавайки определен количествен праг, тя започва да прелива в обществената среда под формата на повишена криминогенност сред млади хора, израснали в трудна среда. И най-вече легитимация на правото на по-силния и по-антисоциалния като норма в обществото. Едва ли е случайно, че от около десетилетие в медиите и политиката успоредно набират сила словесното насилие и демонстрациите на екстремизъм: оскърбления, унизяване, клевета, сочене на различни социални категории като виновни и нисши, закани за насилие.

Затова най-лошата реакция на Истанбулската конвенция не е нито приемането й, нито отхвърлянето й, а по-вероятното – безучастно наблюдение как нещата продължават да се развиват по вътрешна инерция. Съмнително е дори дали ще бъдат приети законодателните корекции, които опозицията предложи. А главното е, че няма предпоставки да бъде адресиран най-мощният генератор на нещастни семейства – това, че върху основната клетка на обществото се стоварват едновременно всички реформени експерименти върху икономиката и социалните услуги.

Следете новините ни в GoogleNews