Улицата няма икони

Това е лятото на Улицата. По вълнуващ и противоречив начин тя изкуши и пристрасти десетки и стотици хиляди хора – по площадите и жълтите павета на живо, както и дистанционно – пред телевизорите и компютрите. Виц на лятото стана: „Къде е баща ти?... Сваля правителството по Фейсбук.”

Улицата замести очакваната ваканция и замени плажовете с протестните шествия, начупения планински релеф с площадните пърформанси.

На Улицата принадлежеше и зимата с февруарските протести, и пролетта с тътена и началото на сегашните, принадлежи и тяхното развитие в разгара на лятото. Няма съмнение – нейна ще бъде и есента, и следващата зима… Всички годишни времена.

Преди Улицата само вдишваше недоволно и това правеше гневът й невидим, но зловещ. Издишването й беше изведнъж, още се дочуват хриповете му, с времето ритъмът се успокоява, но никога докрай.

Най-важното е, че хората по площадите ритуално се научиха да бъдат солидарни. Да гонят страха, да се събуждат и заспиват безстрашни, да предават това на децата си, по улиците и площадите всяка вечер се събират три, а понякога и четири поколения. Заедно със страха, полека си отива и самотата. Много от уличните обитатели се бяха маргинализирали, избягали от близките, приятелите и обществото, някои и от душите си, чужди е непотребни на себе си дори. Сега те са част Улицата и това ги приобщава към общата енергия, дава им повод за живот и надежда. Улицата се превърна в колективен психоаналитик.

Но така или иначе, основната функция на Улицата, е политическа. По площадите, колкото и това да не се иска на някои, се решава бъдещето на страната. Независимо от онова, което, скрито или явно, се случва в политическите централи и институциите. Процесът е двупосочен. От една страна, множеството отвън има енергията и желанието да рисува политическата картина на бъдещето. От друга – за това са му нужни ясни послания и представителност. Нужни са лидери.

До скоро на мода бяха месиите. Техният списък завършва с Царя и Пъдаря/Б.Б./. Вторият не е отказал от политическите си амбиции, независимо от опустошенията, които причини на нацията – срив на държавните институции и съдебната система, рекет върху бизнеса, полицейски произвол, ерозия на морала, разделяне на нацията. Днес битката между него и Станишев е на живот и смърт. За втория е въпрос на политическо оцеляване в национален и международен план, за първия – на лично, говори се, че дори и физическо. Борисов и Станишев са в капана на политическото его, заради него са готови да жертват всичко – партиите, държавата, а ако могат – и Космоса.

Добрата новина е, че модата на месиите като че най-после отмира. Голяма заслуга за това има Улицата – това беше и продължава да бъде част от нейната солидарна терапия. Само че изпитанието, пред което нацията ни е изправена, за да се възкреси от пепелта, е тежко, изискват се огромни усилия. Изисква се енергията, вярата на всички ни. Трябва всеки ден да се молим Бог да ни даде сили, вяра и търпение да успеем. Днес, повече от всякога, се нуждаем от упование. Намираме се пред олтара на Отечеството. Но той е празен.

Нужни са нови икони. Нужни са нови лица, нови лидери. Ако трябва, ще им помогнем да се създадат, да укрепнат. Това са хората от Улицата. Това са младите. Това са децата ни.

Тук става дума за представителност в ляво и в дясно, целият политически спектър има нужда не от проветряване и изпиране, а от подмяна.

Заявките за подобна промяна в ляво още са плахи, нормално за партия столетница. Но няма съмнение, че тепърва предстоят дълбоки процеси, както вътре в БСП, така и в лявото пространство като цяло.

В дясно има няколко заявки. Ще пропуснем корпоративните, тип „Безуханова”, на чиито претенции за откритост, почтеност и чистоплътност би се изсмяло и малко дете. Ще пропуснем и двата „герба”, които в опит да се определят, първо трябва да изчистят родилните си петна от Борисов, Цветанов, Фидосова и компания, както и да се преборят помежду си за един и същ оредяващ електорат; тогава ще станат и обществено приемливи, а не изтикани в ъгъла, както до момента.

Интерес представлява Реформаторският блок. Няма съмнение, че процесите там заслужават нашето внимание. Независимо от противоречия в миналото, трудно лечимия вътрешнополитически егоцентризъм на отделните партии, различия в политическите пристрастия и програми, широкия спектър на участие. Всичко това може да се преодолее – по собствена воля и по силата на натиска на нейно величество Улицата.

Най-важни обаче остават иконите. Тях все още ги няма. Виждаме лидери като Радан Кънев от ДСБ, Меглена Кунева от „България на гражданите”, Корман Исмаилов от „Народна партия Свобода и Достойнство”, Надежда Нейнски от „Синьо единство”, Андрей Ковачев от „Зелените”, виждаме и редица други до тях и зад тях. Повечето са положителни хора, умеят да говорят умно, почтено, очаква ги политическо бъдеще. Само че това не е достатъчно. Виждаме и още бутикови партии/някогашни емблеми на демокрацията/ като СДС, БЗНС, също и други, които предстои да се присъединят към Реформаторския блок; виждаме и лидерите им. Разбира се, че там има качествени хора. Само че и това не е достатъчно.

На олтара на Реформаторския блок липсват икони, които да излъчват упование, светлина и надежда. Липсват лидери, които да изглеждат месии, но да бъдат икони.