Причините за избирателната пасивност

Поредните избори в политическия календар на страната ни – този път за национален и европейски парламент – приключиха. Дойде време за осмисляне на резултатите от тях. Отвъд определяне на „победителите” и „победените”, както и на причините за техния успех или провал, един факт се набива в очите – поредното спадане на избирателната активност и опасенията, че това не е нейното дъно, а следователно и за тежките последици за младата ни демокрация от подобно развитие.

Най-близкото до ума обяснение за коментираното явление е поведението на участниците в политическото съревнование. Без да го оспорвам смятам, че е важно този феномен да бъде разгледан и от друга перспектива – тази на протичащите дълбинни и дълготрайни процеси в обществено съзнание и реалното поведение на преобладаващата част на неговите носители в нашата страна. Този различен ракурс би позволил да се осъзнае сериозността на проблема с „избирателната пасивност”. Защото доброволното самоизключване на огромна част на съвременните българи от участие в политическия процес е красноречив, но не и единствен израз на дори по-тревожно явление – техният доброволен избор на пасивно поведение в родният публичен живот като цяло. А това оттегляне от обществените дела е твърде тревожно, доколкото поставя под съмнение възможността за нормално съвместно съществуване на обитаващите едно и също социално-културно пространство. Под заплаха се намира обаче не само удържането целостта на социума, но и на присъщата на човешкия индивид основна характеристика – неговата природа на „социално животно” (Аристотел).

Процесите на разпадане (фрагментиране) на обществото и разчовечаване чрез атомизиране на неговите членове не са убягнали от погледите на мнозина анализиращи случващото се у нас през последните десетилетия. Тук ще припомня някои от собствените ми наблюдения върху феномените на социално изключване от гледна точка на доминиращите ценностни и светогледни нагласи у голяма част от представителите на тежко болното ни общество:

- загуба на ценностни ориентири, объркване и лутане при обяснение на случващото се във все по-сложния и бързо променящ се свят¹;

- възлагане надежди на създаваните на базата на съвременната наука и техника картини на света², които налагат като доминиращ технократичния (инструменталния) начин на мислене³;

- възпроизвеждане на характерните за епохата на тоталитарния социализъм морални ориентири⁴, след като принципно различни в посттоталитарния период така и не се утвърдиха;

- съзнателно опростяване при обяснението на социално-политическата ситуация, поддаване на слухове („конспиративни теории”) и манипулативни внушения („фалшиви новини”)⁵, както и произволна употреба на непознавани по смисъл понятия⁶;

- разфокусиране на вниманието и невъзможност да се отсее важното от незначителното сред потока от събития, в които така или иначе е въвлечен всеки съвременен човек⁷;

- нарастване на всеобхватното недоверие – към всеки и всичко⁸, водещи до отчуждение от себеподобните, безразличие към ставащото с тях, апатия спрямо всяка публична инициатива и понякога кулминиращо в омраза и агресия спрямо различните хора;

- затваряне на индивидите в себе си или в малки групи на „нашите”⁹, където те намират уютно убежище, от което отстрани наблюдават в по-добрия случай, а по-често напълно пренебрегват събитията от текущия съвместен живот на съгражданите: политически, икономически, културен, научен и пр.;

- търсене и намиране на врагове сред „ненашите”, върху които се стоварва вината за собствените и на страната неуспехи;

- радикализация (екстремизация) в мисленето, водеща понякога до подкрепа на политически сили, предлагащи прости и бързи решения на сложни и дълго съществуващи социални проблеми¹⁰;

- страх от бъдещето, стимулиращ търсене на сигурност в познатото и удобното съществуване на своя дом, намиращо опора в трайните житейски навици;

- упорита съпротива (саботиране) срещу промените от всякакъв характер в социалния и личния живот, често мимикрираща зад уверения за тяхната подкрепа и формално изпълнение¹¹;

- отмятане от вече взети стратегически решения за развитието на страната, пренебрегване на поетите дългосрочни ангажименти на държавата и отказ от вече вложените в проектите ресурси – материални и човешки¹²;

- превръщане на оцеляването в основна житейска стратегия и отказ от полагане на усилия за лично и на страната развитие, тъй като то е свързано с риск от провал, а предполага и влагане на усилия с неясен резултат;

- бягство от „собствената” свобода в името на сигурността и атака на „чуждата”¹³ чрез принуда и оправдавано насилие, които създават предпоставки за отказ от демократичната политическа система, замяната ú с авторитарна;

- политическо невежество, нежелание за вникване в същината на политическите процеси, оставане на повърхността им чрез съсредоточаване върху междуличностните дрязги и текущи скандали, отказ от различаване на политическите субекти според техните присъщи ценности, идеологии и цели („всички са маскари”);

- избягване на ангажимент с определени възгледи, обвързване с дългосрочни каузи и участие в конкретни начинания в публичния живот, предполагащи постигане на съгласие с други съотечественици („Всеки сам си преценя!”;

- запазване на „неутралитет” по отношение на остри конфликти от актуалния национален и международен живот, изискващи вземане на страна и даване на еднозначен отговор на екзистенциална ценностна дилема¹⁴.

Изброяването на симптоми на описаната в най-общ и условен вид болест на значителни части от съвременното българско общество може да продължи. Ала и от вече казаното става ясно, че за да се формира воля за нейното лечение е нужно тя на първо място да бъде призната, след това да се оцени нейната значимост и накрая да се открият подходящи „лекарства” за справяне с нея. В хода на този оздравителен процес би могло да се търси не просто активно включване в общностния живот на преобладаващата част от съвременните българи, но и повторното въвличане в актуалната политическа дейност на тези, които съзнателно или водени от емоционални подбуди са я напуснали. Другояче казано, избирателната активност ще се повиши тогава, когато нарасне интереса и увеличи желанието за участие на визираните сънародници в инициативи, засягащи съвместния им живот.

По същество става въпрос за постепенен процес на преизграждане на обществото, който се явява условие и за преизграждане на държавата. Повторното спечелване на доверие – условие за всяко съвместно начинание между хората – ще бъде мъчно, но не и невъзможно. То винаги е ставало чрез формулиране, оповестяване и въвличане в общи начинания на критична маса от дееспособни и мотивирани граждани. В настоящата ситуация в нашата страна тези проекти могат да привлекат вниманието и евентуално действието на достатъчно широки слоеве от населението, ако имат за цел да решават екзистенциалните му проблеми. За да се започне изобщо подобен процес в неговото начало е важно да се поставят реалистични и сравнително лесно постижими цели. Неговото разгръщане би се осъществило след постигане на малки, но осезаеми резултати, подобряващи ежедневното битие на редовите граждани. Практически способ за стартиране на процеса е влизането в диалог на вземащите решения в държавата лица с редовите граждани, в началото на който първите следва да приемат ролята на питащи и слушащи какви са базовите нужди на вторите, и как те си представят способите за задоволяването им. Не по-малко значение има и обръщането на властимащите и стремящите се да ги заместят към неправителствените организации, като изразители на интересите на значими групи от населението. От техните анализи за състоянието на отделните публични сфери и предлаганите решения на специфичните им проблеми, могат да се заимстват редица полезни начинания.

Формирането на активно гражданство е дълъг и труден процес. Той е необходим за съхранение и укрепване опорите на „отворения” тип общество с пазарна икономика, демократична политическа система и правова държава. В неговия ход ще се появят и неформалните му лидери, чийто авторитет ще допринесе за включване в конкретните социално-политически проекти на големи части от населението на страната. Тук си позволявам да припомня някои от предложенията, които съм правил през последните десетилетия и които евентуално могат да се обсъдят в бъдещи дебати за развитие на пълноценно общество в нашата страна.

- ценностни основания и смислени социални цели: замяна в конституцията на „правото” на гражданите на „безплатност” на медицинските и образователните услуги с „качество”¹⁵;

- държавно устройство: промени в конституцията за въвеждане на изцяло политическа и юридическа лексика – вместо „хора”-„граждани” и вместо „народ”-„нация” – така че да се утвърдят терминологията и понятийният апарат на модерната държава¹⁶;

- държавни символи: промяна на националния празник чрез избор на събитие, най-добре отговарящо на понятието „национален празник”¹⁷;

- държавно управление: оптимизиране на мрежата от държавни институции ¹⁸ с оглед повишаване капацитета и ефективността в работата им;

- гражданско общество: провеждане на национални референдуми по дилеми, отнасящи се до основните проблеми на главните социални системи (здравеопазване, образование, администрация, пенсионно дело)¹⁹, за да се създаде солидна основа за тяхното реформиране;

- гражданско общество: създаване на „коалиция на гражданите”, гражданско движение „Не прекалявай” и „Гражданска коалиция за публична политика „Не ми е все едно”²⁰, в които на непартийна основа да се избистрят общоприемливи предложение за подобряване живота на българските граждани;

- гражданско общество: изграждане на паметник на жертвите на държавния произвол²¹, чрез който както да се отдаде почит към загиналите за свободата на родината, така и да се вдъхне кураж на съвременните им последователи;

- образование: рехуманизация на българското образование²², което е значим участник в процеса на цялостната дехуманизация на българското общество;

- образование: криминализиране на „бизнеса за образователни измами”²³, който ерозира образователната дейност и покварява обучаващите се;

- висше образование: оптимизиране на мрежата от държавни висши училища, преструктуриране на първичните звена във висшите училища, въвеждане на изискване за педагогическа правоспособност за преподавателите във висшите училища и други стъпки за повишаване на качеството му²⁴.

Бележки

1. Вж. Различният поглед към света //Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек, София: „Парадигма”, 2019.

2. Вж. Технонаучните „светогледи” и кризата на хуманизма, София: „Парадигма”, 2023.

3. Вж. Звучи ли гордо думата „технократ'”? //Offnews, 14.01.2021; Интелектуалците вчера и днес. А утре? //Offnews,28.05.2021.

4. Вж. „Моралното наследство” на тоталитарния социализъм //портал „Култура”, 18.09.2023.

5. Вж. Новите клишета //Offnews, 03.02.2021.

6. Вж. Словоблудство //Offnews, 24.05.2021; Политическо пустословие //портал „Култура”, 06.06.2023.

7. Вж. Съвременни злоупотреби с ценностите //портал „Култура”, 19.04.2023.

8. Вж. Съвременните хора са болни от недоверие //Духът на съвременника, изразен в публичния език, София: „Парадигма”, 2019; Суматоха //Offnews, 29.08.2021.

9. Вж. „Нашизмът” и промяната //портал „Култура” на 13.07.2022 г.

10. Вж. „Радикални” промени //Offnews, 14.03.2021.

11. Вж. „Отчетничество и формализъм” //портал „Култура”, 18.12.2022.

12. Вж. Отмятане и презрение //Offnews, 15.02.2023.

13. Вж. Съвременни перипетии на свободата //Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек, София: „Парадигма”, 2019.

14. Вж. Кой обича войната? //Offnews, 22.02.2023.

15. Вж. У нас на важните неща все не им идва времето //в-к „Седем“, 22.02.2006; Другото измерение на промяната //в-к „Дневник“, 25.09.2008; По-важните промени в Конституцията //Offnews, 17.11.2016; Не можем да отлагаме. Длъжни сме да реформираме основните социални системи час по-скоро //Offnews, 14.11.2019; Моите предложения за промени в Конституцията //Offnews, 25.07.2020.

16. Вж. Кой е източникът на властта //портал „Култура”, 01.09.2023.

17. Вж. „Задачата” национален празник //портал „Култура”, 08.03.2022.

18. Вж. Все по-куха държава //Offnews, 15.08.2016.

19. Вж. „Обречена” ли е България? Един отрицателен отговор //Offnews, 19.07.2018; Граждански изход от кризата на българската политика? //портал „Култура”, 19.10.2022; Събуждане на гражданска енергия //Offnews, 18.02.2023.

20. Вж. Коалиция на гражданите //Offnews, 07.10.2014; „Не прекалявай!” //Offnews, 01.04.2020; Време обединително? //портал „Култура” на 24.02.2022; Как е възможно единението //портал „Култура”, 01.08.2023.

21. Вж. Паметник на жертвите на държавния произвол //Offnews, 07.06.2021.

22. Вж. Дехуманизация на българското образование //Offnews, 25.03.2019; Как сведохме хората до „човешки ресурси” //Offnews, 07.03.2021; „За „националния интерес” и хуманизма” //портал „Култура” на 27.04.2022.

23. Вж. Фалшиви дипломи за покварени хора //Offnews, 27.12.2019.

24. Вж. Университети в остра криза //Offnews, 20.02.2017; „Кризата на университетското дело и един възможен изход от нея”, София: ИК „Св. Иван Рилски”, 2017.

Добрин Тодоров, преподавател по философия