Справянето с настоящата извънредна ситуация поставя управляващите я власти пред важен избор. Те трябва да преценят коя от възможните стратегии да предпочетат. Засега те дават предимство на тази, акцентираща върху принудата.

С усложняването на епидемиологичната обстановка все по-голямо става изкушението пред тях да засилят още повече ограниченията в ежедневието на населението. Наблюдаването на изключения при спазване на въведените правила от недобросъвести граждани се изтъква като аргумент за продължаване политиката на „затягане на гайките”. Чуват се гласове от влиятелни фактори в държавата за драстично увеличаване на наказанията на гражданите, неспазващи въведените предписания за поведение в публичната среда. Днес за властимащите изглежда като че ли се разбира от само себе си, че няма друг път за излизане от кризата освен този на засилване ограниченията при придвижване и ожесточаване на санкциите при неговото нарушаване.

Тази стратегия се гради на базово недоверие към гражданите. Тя стъпва върху подозрение в недобронамереност към всеки от тях. Ала проявата на подобна мнителност допълнително нагнетява и без това голямото напрежение сред населението. А е добре известно, че недоверието ражда агресия, която пък е бременна с насилие. Ако се продължи по тази линия неминуемо ще се стигне и до избухването му в значими мащаби.

Сега е моментът да си дадем сметка, че тази стратегия има алтернатива. Тя стъпва върху разбирането, че прекомерния натиск върху хората ще доведе до обратен ефект.

Нагнетяването на страха, който и без това вече не е малък, неминуемо ще предизвика нарастване на паниката сред тях, а тя винаги е лош съветник. Добре е днес да си припомним една древна житейска максима, която според преданието е дадена от бог Аполон на оракула в Делфи (жрицата Пития): „Не прекалявай” („Нищо излишно”).

В случая става дума за преувеличаване на някои от защитните мерки, предприети срещу епидемията от коронавируса. Имам предвид най-вече мярката за забрана за посещаване на паркове и градини, дори при спазване от гражданите на физическа дистанция, както и на правилото за несъбиране на повече от двама възрастни на едно място. Смятам това ограничение за прекомерно и ненужно. Отмяната му би била акт на здрав разум. Тя би могла да послужи като малък отдушник и средство за частично отпушване на напрежението („изпускане на парата”) от хората.

Въвеждане на това необосновано изискване е тревожен сигнал за нарастващата заплаха от отиване в крайности при управление на тази криза, които създават рискове както за психическото здраве на хората, така и за запазването на социалните баланси. Огромното мнозинство от българските граждани приемат с разбиране нуждата от временно ограничаване на личната им свобода, но без да се отказват изцяло от нея. Те обаче не разбират основанията за увличането по прекомерни рестрикции, на които изглежда са склонни да се отдадат без задръжки някои овластени лица. Още повече, когато самите гражданите масово демонстрират съвестно поведение.

Смятам, че занапред е по-уместно държавата да следва стратегия, основана на взаимното доверие с гражданите. Тя би заложила на доброто начало у човека, като насърчи проявите на кураж, отговорност и взаимна помощ между хората.

Тази стратегия предполага подкрепа да получи доброволното поемане на ангажименти за спазване на медицинските предписанията. Другояче казано, тази стратегия ще заложи на меката сила на убеждението. Прокламирането й поражда подозрение за наивност и дори глупост на нейния автор. Ала те са за предпочитане пред цинизма на алтернативата. Разбира се, нейното следване е свързано с поемане на риск. Ала обратната стратегия е дори по-опасна, особено ако се проведе докрай. Там заплахите са от друг характер и дори са още по-страшни в дългосрочен план.

Основание за представяне на това предложение ми дава досегашното поведение на преобладаващата част от българските граждани. По правило те действат отговорно и спазват предписанията на властите. Нещо повече, вече са налице редица примери за проява на съпричастност между непознати сънародници: дарителство, доброволчество, воля за споразумяване (например, постигнатото разбирателство между синдикати и работодатели по мерките в стопанската сфера), индивидуални актове на взаимопомощ. Евентуалният успех на тази стратегия би помогнал на всички българи да излязат от кризата с важни поуки: солидарността и взаимното уважение са възможни, а съпричастността помежду ни е силно лекарство срещу отчуждението.

Стратегията за спасяване по единично е погрешна, а тази за управление чрез страх – опасна.