Преди време слушах изявление на народни представители, които огласиха в медиите свое предложение да се отмени наскоро въведената пълна забрана за тютюнопушене на закрити обществени места. Заслушах се, защото темата ме интересува, а и подкрепям ограничителните мерки – дълго отлагани, но все пак вече въведени, най-вече заради последователния натиск на ЕС върху управлението на страната ни.

Не бях изненадан, че лобито на противниците на тази политика не се е примирило и за пореден път се опитва да я ревизира, използвайки благовидни финансови, икономически и социални „аргументи”. Изумих се обаче от определението, дадено на защитниците на настоящата забрана от техните противници. Последните си позволиха да нарекат своите опоненти „здравни фашисти” и „екоталибани”.

Смятам, че това е напълно несправедливо и злонамерено и няма нищо общо с духа на толерантност и разбиране, така нужен на обществения дебат у нас. По-важна в случая обаче не е демонстрираната злоба на протагонистите на пушенето, а тенденцията към неадекватна употреба на отдавна утвърдени термини, която разпознавам зад техните изявления. На нея бих искал да се спра тук, тъй като я намирам за твърде рискована с оглед съхранението на нормалността в публичното слово и удържането на здравия разум в държавните и в обществените дела.

Усилието за дискредитиране на инакомислещия и неговото заклеймяване чрез отнасяне към категорията на обществено осъждани групи не е непознато явление, тъй като се е наблюдавало многократно и в миналото. Омаскаряването на идейния „противник” посредством приобщаване към кауза, еднозначно определена като неприемлива, се оказва твърде удобен инструмент за разправа с него. Затова и не е учудващо, че до такъв „довод” – според мен изразяващ морална и интелектуална немощ, се прибягва и в днешната българска социалнополитическа ситуация. Особено често напоследък този прийом се употребява във връзка с термина „тоталитаризъм” и неговите производни.

Предполагам, че всеки, който се интересува от ставащото в страната ни, е чувал квалифицирането на едно или друго неприемливо за съответния публичен говорител действие като „тоталитарно”. Обикновено това става при определяне на някоя твърдо отстоявана и последователно прокарвана позиция от страна на държавата или друг играч на обществената сцена. С лепването на този етикет се цели както да бъде безусловно отхвърлена тезата на опонента, така и той да бъде окончателно елиминиран като възможен конкурент на противоположната теза.

Прибягването до относително честата употреба специално на термина „тоталитаризъм” в споровете между различни социални групи може да се обясни по няколко начина. На първо място, е обикновеното невежество от страна на изричащия тази дума, който има само смътна представа за нейния смисъл. Той все пак знае, че този термин носи отрицателен морален заряд и е обиден за този, към когото се отнася, затова и го използва.

От друга страна, посоченият термин използват лица, които разбират значението му, но съзнателно злоупотребяват с него, като приписват признаците на тоталитарното мислене или действие на опонента си, въпреки че са наясно относно своята неправота. Тук се разчита както на незнанието, така и на леността на слушателя, който няма да си даде труда да вникне по същество в казаното, а ще възприеме само крайно отрицателната оценка на атакуваната позиция.

Най-перфиден обаче е замисълът на употребяващите термина „тоталитаризъм” с цел неговото дискредитиране. Когато той се използва по очевидно неправилен начин, се постига косвено внушение за неговата негодност като средство за адекватно осмисляне на дадено явление. Задачата е той да се изхвърли напълно от речника на гражданите, а следователно и от мисленето им, като се замени с по-малко точни, но за сметка на това кухи слова.

Примерът с неадекватната употреба на термина „тоталитаризъм” е особено подходящ, за да се даде отговор на питането какво следва да се прави в ситуация, при която се ерозира смисълът – съзнателно или не, на утвърдени и доказали полезността си понятия. Препоръките ми тук са прости, ясни и предсказуеми. Първо, всеки, който прибягва до тяхното използване, да бъде така добър да научи какъв е техният първичен смисъл, включително като се обърне към тълковния речник.

Второ, когато е наясно с тяхното съдържание, да не се изкушава да злоупотребява с човешкото незнание, а да се придържа към вече установеното разбиране за тези понятия и намери друг начин за доказване правотата на своята теза, респ. погрешността на чуждата. Трето, недоволните от употребата на един или друг езиков, съответно мисловен продукт да предложат по-добър, но като съхранят фиксираните от него важни характеристики на описваната реалност. Ако не са в състояние да го направят, нека замълчат.