Отвъдното законодателство
Можех да напиша и „небесното“, но в случая тази дума е по-подходяща. Ако съществува земно законодателство с всичките му там алинеи, адвокати, тоги, „един с червени дрехи, един с черни“, закон от Соломоново време, който и до ден днешен управлява обществото и комуто се покланят американските филми, неслучайно е толкова популярен този мотив, съдилище, съдебни заседатели и т. н., нарочно са превърнали в печеливша индустрия юридическите трилъри, буквата на закона са следвали и техните прадеди, фарисеите, когато са разпъвали Христа, от другата страна, от отвъдната страна също се е съблюдавал закон. Ненаписан, неподреден в параграфи и точки, без букви, но ясен и чист като капка роса – законът на сърцето, защото буквата може да бъде тълкувана всякак, може и да те подведе, но сърцето никога не лъже. Невидимото ни дава есенцията, която ни превръща в хора.
И точно това е законът, който писателят следва, само с него се съобразява, ако е честен и добър писател. Не са му необходими никакви други земни закони, този вътрешният, отвъдният, сърдечният е толкова голям и вездесъщ, че обезсилва земните, пред него те са невалидни. И до читателското сърце на публиката достигат и остават да живеят там завинаги единствено писателите с големи сърца, спазилите Закона писатели, неговите служители и защитници, неговите проводници и продължители.
Защото никога на тази грешна земя няма да бъдат велики писатели ония, за които са най-важни продажбите, евтината сензация, моментната слава, ония, които пишат, за да погъделичкат някакви нищожни страсти. Те са и ще си останат част от бизнеса, такива са фактите, позволете ми да ги разбирам тия неща, филолог съм от най-ранната си възраст и това е призванието ми, да чета, да отсявам и прецеждам. Както вие може да сте добри лекари, така аз съм добър читател, професионално добър читател. И не е въпрос на вкус понякога, а въпрос на Закон. Или е спазен, или е погазен. Добрите писатели виждат ангелите над главите ни... или демоните. Имат очите да ги виждат. Великите писатели могат да усетят буца в гърлото от случайния поглед на друг човек, великите писатели се вълнуват от своята Родина и могат да се разплачат, когато се завръщат в нея от дълго пътешествие, понякога и една седмица далече от България е много. Когато самолетът снишава за кацане и преминават над София, те сякаш са в своите селения...
Деян Енев има извисен поглед върху българската литература, знае и ни разкрива оная тайна, пренася със себе си оная нишка от Талев и Йовков, иска да я занесе някъде напред и там да я предаде на следващите в тая космическа щафета. Така се прави по закона на писателя, това е приемствеността, подобна на приемствеността при апостолите и монасите, нищо не се самопоражда, всичко идва отнякъде и отива нанякъде, по закона на писателя добрият писател знае откъде и накъде и с каква цел. Литературата е онова, което ни кара да изпитваме чувства, да сме човеци. И вселенският закон, основаващ се не на разума и рационалността, не на формулите и закономерностите, а на усещанията, на трептенията, е писателският. Деян Енев е прокурор, адвокат и съдебен заседател на отвъдното законодателство. Не е съдия, защото Съдията е само Един. Но по закона на писателя той защитава и обвинява, преценява вината и дава своето мнение. В новата му книга той писателят лично е обвинител на „кожодерите“, които са „наклякали в кръг и чакат“. Като хиени. Наскоро не съм чувал писател от неговия ранг да заяви толкова категорично нещо срещу злодеите на времето ни. По закона на писателя обаче Деян няма право да мълчи. И им го казва – всички вас, кожодери, ви очаква „най-сигурното банково гише“. Съобщава им един факт. Не съм чул скоро никой друг голям писател да им го казва така смело. Те се правят, че не го чуват, но това е без значение. Те може и да си мислят, че Съдия няма, но рано или късно ще застанат на гишето, това е неотменимо някак си.
Тук сред тези писателски и човешки разкази и есета е и цялата негова сага с „Калуня-каля“, книга, за която написахме много и за която има да се пише още повече. По закона на писателя Божинов я е сътворил в най-трудния период от живота си, защото не бива да си се родил писател и да те е страх от земните неща. Само ще попитам литературните чиновници, които следят под лупа процесите, дали са залостили със скали и стоманени резета за вечни времена пантеона с литературните шедьоври в България? Защото да се поставя под чистофайнически съмнения нещо, което намери толкова широк отзвук и спечели толкова читатели, само за да не се изцапа случайно свещеният пантеон, не съответства на закона на писателя. А и, както рекох, Съдията е друг, не са те. Текстовете на Деян не идват от въображението му. Те не са фентъзи, те са християнска мистика и метафизика. И не идват от него, а при него. Така е правилно по закона на писателя – да улавяш текстовете, които идват при теб. Другото е насилие над думите.
По закона на писателя насилието е забранено. Всички текстове в книгата на Деян Енев са нужни, защото идват в своето време, преминават границата от отвъдното небитие към нашето битие и носят със себе си следващата истина по най-естествен начин, без да ни се натрапват. Като например „Патриотизмът – тази мръсна дума“. Това е. Имаме нужда от тия думи, колкото и да ги смятат вече за мръсни. Имаме нужда, потребност напълно физическа и душевна и от тоя човек. Колкото и да говори за стари, овехтели, отминали и забравени неща. Нещата, от които произлизаме. Но ги забравяме...
Имаме нужда от този „хронично безработен“ брадат търсач и откривател на шедьоври, постоянно обвит в цигарен дим като в една сивосинкава тога, който като малко дете може да се зарадва на един обикновен слънчев ден, на една дума или поглед или на един дребен подарен предмет. Хората, които познават Закона, които притежават у себе си знанието за него, са такива.