Шедьоврите и вивисекциите им

Николай Фенерски 08 февруари 2015 в 11:21 9907 16

Първото забравено издание на книгата

О, как ви чаках аз... Как се досещах предварително. И предварително съм ви простил. На всички, които ще оспорите величието на „Калуня-каля“. Трудно е да преглътнете, знам. Но ще ви мине.

Харесвам писането на Иван Станков. Аз съм великотърновски възпитаник, той също, Борис Христов също. Знам, че и Иван Станков харесва моето писане. Не ми е преподавал лично, но преподаваше детска литература на начална педагогика, а приятелката ми по онова време учеше в тази специалност. Та покрай нея присъствах на негова лекция веднъж, защото той водеше увлекателно и исках да го слушам. Малко след това Станков им възложи задача да напишат есе или интерпретативно съчинение върху разказите „Някога“ на Дора Габе. Моята приятелка се тревожеше, че нищо не може да измисли, притесняваше се страшно, понеже си беше притеснителна. Помоли ме да помогна. Прочетох тази книга с голямо сърце само веднъж и на един дъх. А когато прочета такава книга, после моите думи за нея сами си идват, без да им помагам. Много добри импресии за първото докосване до този свят. Написах есето, приятелката ми го преписа със своя почерк, явила се пред Станков, той го прочел и я накарал да го прочете пред всички, бил възхитен. Какъв срам бра тя и как се е червила е друга тема. Но ще не ще, прочела го. И не само веднъж, а и пред другия курс.

Разказвам този спомен само за да уточня, че познавам автора на първата рецензия, която поставя под съмнение изключителността и достойнствата на „Калуня-каля“. И той не е случаен човек. Неговата „Смърт не може да има“ беше настолната ми книга години наред. Повлия ми много. И при описанието на един много личен момент, на една смърт, за мен водеща беше идеята на Иван Станков. И досега съм убеден в тази констатация и тя е твърде православна.

Великотърновските литератори са умни момчета. Радослав Радев, Владимир Шумелов, Сава Василев, Иван Станков – хора, които разбират от литература. Владимир Сабоурин – той е друга бира. Искам да кажа, че Търновската школа е на висота. И сега вече не мога да се сдържа, става ми заядливо. Да вземем да се въоръжим с шивашки метър и да почнем да мерим висотата – на търновските, пловдивските, бургаските и, разбира се, софийските творци. Писатели и критици. Понеже измервателната дейност е занимание комплексарско, а ние не можем да се отървем от комплексите си, както е добре известно. И пак поради нашата мъничкост ще ни се наложи да търсим още мерни единици. Ако паричната стойност се измерва с левове, тоест лъвове, литературната стойност със зайци ли да я мерим? Примерно литературната „Цената на златото“ е на стойност сто заека, а живата „Калуня-каля“ някъде към 80, а? Или да опитаме с гайгермюлеров брояч – слагаме двете книги една до друга и приближаваме сензорите на брояча до тях поотделно, за да установим коя излъчва повече милисиверти радиация.

Така и не разбрах защо Станков твърди, че все търсим голямото, лично не съм забелязал такава бомбастичност напоследък, дори съм на мнение, че това обвинение би било възможно преди петнайсетина години, но не и днес. И точно поради тази причина книгата изчака, преди да ни се покаже. А аз съм убеден, че „Човекът е сляп, човекът не вижда нещата – виждат го те и го викат да отиде при тях.“* и имам предвид това нещо съвсем не метафорично, а метафизично и чудесно. Да, книгата ни се разкри съвсем навреме.

Книгите с голямо сърце не се измерват. Те живеят. Големите им сърца туптят и повличат след себе си всичко и всички. И дума не може да става за сравнение между две книги. Все едно да сравняваме двама човеци. Сравняват ги и мерят лекарите, анатомите, антрополозите. А човешкият подход към човека какъв е? Хайде да не мерим, да не лицемерим, а да чувстваме, да лицечувстваме. Всяка една антропологична конфигурация е уникална, неповторима. Няма по и няма най. Има книги, има и шедьоври. Не е работа на критиците да тръбят изплашено на всеослушание, че нещо не било шедьовър. Щом ги влече, да си анализират тихичко, за себе си, наум, да си останат книжни анатоми, да си правят вивисекции на живите им тела. И там да си вписват по графичките кой герой е плътен, кой е защрихован само, коя част на сюжетната линия от какви гъбички страда и прочие и така нататък. Занимание безплодно и скучновато.

И книгите, разбира се, ако са живи, изпитват болка от срязването без упойка. На една книга с голямо сърце като „Спасителят в ръжта“ също са правили такива вивисекции, след което са сервирали на публиката сухите резултати от изследванията си, твърдящи, че книгата не била шедьовър, щото не знам какво й липсвало, но това не променило факта, че тя е шедьовър.

Отварям речника: Шедьовър (на френски: chef-d'œuvre, буквално - произведение от висока класа, висша работа, работа на майстор) е уникално, непреходно и изключително произведение на изкуството, в което са вложени оригинална мисъл, талант и творчество. То е висше достижение на изкуството и майсторството. Това е творение, което е получило изключително добър прием от критиката и публиката и обикновено е най-добрата работа на един творец, която увенчава неговата кариера.

Като споменах Селинджър, сетих се за онзи похват главното събитие да не се изобразява директно. Само се загатва за него чрез други герои, чрез разказ за последиците, обичана хватка и от Хемингуей. И от Георги Божинов. Така въздействието е като от удар с чук.

„Калуня-каля“ живее и повлича като стихия все повече читатели и без маркетингови трикове, за съжаление на книгоанатомите. Този факт не се дължи на никакъв комплекс, а на читателската любов. Честността не може да се скрие – като хубав кон под скъсан чул. Аз моите първи думи за книгата си ги казах и тези сега ги добавям, но мога да напиша още, ако се наложи.

Защото съпротива ще има. И нови мерни единици ще се предлагат. Ще ползват модерна апаратура и ще привеждат витиевати термини. И високоумни приказки ще се разказват само и само да убедят едни възрастни хора с изградени характери в нещо неубедително. Не разбирам защо. А книгата ще си живее. Да я убие никой не може. И всички обвинения към нея ще увиснат без тежест. Защото не става дума за многоумност и литературност, а за чиста, кристално ясна и силна емоция. Откровение.

Послепис: междувременно, докато се чудя как живата литература може да се реже с нож, друга една критично настроена особа се провикнала във вестник „Култура“, говори за „случването“ госпожа Кирова, тинг хапенс, американизми някакви. Калунь ага бил „супергерой от екшън тип; фабулата е разгърната върху опорните точки на приключенията, насилието и секса“. Да се смее ли човек, да плаче ли – екшън и секс. Етикети се лепят лесно. До края на текста й думите са само суха трева, плява. Иска да опита и тя със скалпела върху живото тяло. Представете си Калуньо като един балкански Батман или Супермен, като помашки Джейсън Стейтъм.

Но плявата вятърът я отвява и няма смисъл да хабя думи, само за последно ще цитирам една от най-неразбираемите постановки за мен: „Лавинната отмъстителност на неговия герой сякаш се опитва да изрази неговото собствено разочарование, да компенсира в художественото пространство на текста безсилието на индивида пред машината на властта.“ Значи, да си го знаете, не само ние с вас, дето харесваме книгата, сме комплексирани, както твърди Станков, ами и самият Калуньо е изтъкан от комплекси. Което ще рече и Божинов, той ги е проектирал бил у героя си. Едва ли има човек без комплекси. Но в случая става дума за книга. И то необикновена книга, чиято необикновеност сега се оспорва. Забравя се за какво всъщност служи изкуството.

Казах, че съм им простил на всички в началото, нали? Добре, прощавам. И смекчавам тона. След седмица-две е заговезни. Време за прошка. Докато отново не сгрешим. Всички ние.

Страница на статията : 0102
    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

     
    X

    Ивелин Михайлов: Запознах се с Николай Марков 3 месеца преди изборите