На 15 минути от...

Медиите са опустошителни, братя и сестри. Тяхната слуз е лепкава и всепоглъщаща, точи се на едри парцали, стеле се под краката ни, обема целия ни видим свят и не останаха чисти местенца. Зеленикавосивкава, мирише лошо, навсякъде все същата гадост. Когато ми се прииска да се скрия от нея, хващам пътя нанякъде. Имам си едно затънтено ъгълче, в една планина на Балканския полуостров, построено е от едри камъни, пренасяни с коне и магарета в средата на 20-и век. И до днес няма автомобилен път и дори най-коравият лендкрузър няма да може да се добере до тази точка на 1600 м надморска височина.

Идвам тук два-три пъти в годината, през различни сезони. Достигал съм хижата от четирите посоки на света. От запад и изток е билото, а от север и юг са стръмнините през горите. Такива стръмнини, които ти крадат дъха и пренавиват пружинката на сърцето ти. По всяка от тези пътеки трябва дълго да трамбоваш, часове наред, за да стигнеш до подслона. До убежището. То не ти е някакъв евтин петзвезден хотел със спа джакузита и безплатен интернет. Трябва да си платиш високата цена за спасението и тя е това маршируване между скали, зъбери и букове. А понякога насред най-злите и виещи на умряло ветрове най-горе върху прешлените на този голям лъвски гръбнак.

Когато извършваш това просто човешко действие – преместването на краката по земята, мисълта работи по-добре. Изчиства се. Всички шумове и скърцания в съзнанието се стопяват. Остава една силна здрава тънка нишка на мисълта. Остава основната Мисъл. Такава, каквато са имали Аристотел, който също се е разхождал, докато говори с останалите от своята умна банда, и добрият войник Швейк, когото нищо не е могло да извади от равновесие.

Не пътешествам до хижата, за да се възвисявам духовно, не си падам по дъновистки и йогистки упражнения, струват ми се условни и ограничаващи. Вървенето и мисленето са естествени състояния, могат навсякъде да се вършат. А до тук просто не стига обхват на мобилните оператори и липсват медийни дразнители. Друго такова действие за мен като ходенето в планината е колоезденето по стотина километра на ден. Но това състояние на избистрена мисъл не бива да се бърка с пречистването на душата, което може да се осъществи само чрез покаяние, пост, изповед и Причастие. Не, това сега не е духовно състояние. Това е само вид молитва.

Медиите и през този януари стигнаха кресчендо – в планините е опасно, не тръгвайте неподготвени, внимавайте... Отново загинаха хора в Стара планина и в Хималаите. Разликите между двете планини са големи, но смъртта е подобна, подхлъзване, измръзване, изтощение. Ясната преценка на ситуацията е задължителна, но нямам желание да го слушам от всички страни. Да тръгнеш във виелицата и снега с леки маратонки нагоре, без гети, без топли дрехи, без провизии е откровено умишлено самоубийство. От друга страна, трябва да познаваш и собственото си тяло, ако то не може да издържи повече от 15 килограма на гърба, рискът също е голям. Усетих това, което ви проповядвам, със собствената си кожа, на 27 януари 2021. Раницата ми беше по-тежка, отколкото мога да нося. Надцених се, но не беше фатално.

Разчитах на другите, в по-добра форма са, въпреки че сме на една възраст. Те тренират повече и нямат паласки... В ниското на южния склон температурата беше -5, а снегът до глезените. След два часа драпане нагоре стана -10 и сняг до колене. На петия час малко преди хижата снегът беше до гърдите. А вятърът правеше ледена акупунктура на очите ни. Усетих, че няма да мога да се справя с раницата си още след първия час ходене. Момчетата си разпределиха по-тежките неща от багажа ми помежду си и успях някак да продължа. Страхувах се. Навярно пръст имаха и медиите, които втълпяваха колко е страшно. Подсъзнателно все пак са ме обработили. Няколко пъти попитах тук ли ще е краят ми. Смееха ми се. Наистина им бях забавен. Не виждаха никаква опасност, въпреки снега, студа, вятъра и баира. На последния километър вече се изкачвах с темпо крачка – почивка, пет секунди дишане – крачка.

А може би се страхувах и от самата мисъл, че съм само на 15 минути от смъртта си. Беше достатъчно толкова време просто да не правя нищо. Да седна и да се отпусна. Да си отпочина, а студът лекичко ще превземе тялото ми откъм периферията накъм сърцето. Малко герои ли са заспивали по този начин... Къде по-опитни от мен. Дрехите ми топлеха, обувките ми не пропускаха, имах сили да продължавам въпреки бавното темпо. Двама вървяха след мен. Сигурно са чакали ако си изкълча крак или съвсем се спихна, да ме понесат на гръб. А не бе, викат, ще те търкулнем тук надолу и напролет ще дойдем да си те приберем. Стъмни се, включихме челниците, първите от групата сигурно от един час насам вече се грееха на огъня, а аз се влачех геройски метър след метър и изричах молитви.

Последните петстотин метра са жестоки – хижата е пред очите ти, но стръмнината става все по-отвесна и снегът все по-дълбок.

Преодоляхме ги. Влязохме в сградата, строполих се до камината, наляхме си горещ чай. Обадих се по телефона и с невинен гласец съобщих на Мария, че вече сме на сигурно място и да не се тревожи, остави ги тия медии, душице, те винаги раздуват всичко. Другите ме слушаха отстрана и се превиваха от смях на артистичното ми изпълнение. Да, нямаше риск. Въпреки тези 15 минути, които бяха съвсем достатъчни, за да се пренеса на друго място. Приятелите ми имаха и опит, и сили, и провизии, и оборудване.

А ония, дето ви твърдят надменно, че биха оцелели в зимната планина дори посред снежна буря, не ги слушайте. Първо – ще им е нужно закътано място зад някоя скала, където вятърът не реже толкова. За да стигнат до такова място, ще им трябва време, поне половин час да го открият. После ще им е нужна много енергия, за да съберат клони, които някак да запалят. Но как се пали огън в такъв мраз и без газова горелка? Ако се изпотиш, хипотермията настъпва още по-бързо. В някои ситуации е съвсем невъзможно човек да остане жив.

Важно е този същият жив все още човек да осъзнава тази своята слабост. Ние в определени моменти сме безпомощни – въпреки силите си, провизиите си, оборудването си, опита си. Дадем ли си тази сметка, почваме да ценим повече и здравите обувки, и приятелството, и хижата, в която няма джакузи. Има камина, чай, легло – напълно достатъчно. Другото е за глезльовци.

После някои играха белот по повече от дванайсет часа без прекъсване, пиеха ракия на почивки, замезваха с гъби, събирани из всички гори на България, четяха книги, рисуваха. Операцията се нарича great reset и продължава пет дни.