Овца с намордник

Николай Фенерски Последна промяна на 15 декември 2020 в 05:20 8080 0

Това е образ от „Малкия принц“ - спомняте ли си, когато той казваше „Нарисувай ми овца!“, а след това тъгуваше, че овцата ще вземе да изяде неговата любима роза. Та казвам, че ако ѝ сложи на муцунката на овчицата едно предпазно средство, може да се успокои, да си поеме дъх, но според мен този пикльо се тревожи излишно, явно няма достатъчно житейски опит и не знае, че по чуждите плетове се катерят козите, не овцете. И разликите между тези две животни са непреодолими и съдбоносни.

И вие, ако нямате житейски опит, също може да се заблудите по някои такива проклети въпроси. Но да почвам по същество, че много дълга стана прелюдията.

Само още един въпрос и спирам. След кое точно повторение лъжата се превръща в истина? След хиляда и първото или на стотното? Или е индивидуално за всеки индивид?

Аз сега ще ви кажа истината и само истината, но не повече от веднъж. Няма да я повтарям, а вие ако искате ми вярвайте. Ако не искате – недейте.

На пръв поглед нямаше да заподозрете нищо в тази пандемична обстановка. Някакви хора си карат колелетата през декември. На втори поглед също – нищо. И може и никога да не ви хрумне, че те всъщност са група за подривна дейност, ГПД. Целта им съвсем не беше просто да повъртят за здраве някакви си 40 километра. Това представляваше единствено прикритие. Бяха замислили нещо друго. Но плановете имат свойството да се провалят. Или да се изменят по най-странни начини.

Даскала, Лъчезар, Станислав, Иван и Йонка поеха с велосипеди по черните пътища към Поморие в ранния следобед. Даскала и тримата му ученици бяха тръгнали малко по-рано от Бургас, а в Сарафово към тях се присъедини и момичето. Йонка не подозираше нищо за скритите им намерения. Но пък тя също си имаше таен план. Съвсем невинен. Възприемаха я също и като свое алиби и защита. Ако се наложи някъде нещо да се обяснява, тя ще говори само истината и ченгетата могат да я подложат дори на полиграф, детектор за лъжа и тя ще потвърди – отишли са да карат колелета, нищо повече.

За шаблоните отговаряше Лъчезар, който си падаше малко художник. Станислав носеше спрейовете. По пътя към Поморие беше подготвителният етап – да открият и набележат подходящите места за графити, стената да е удобна и видима, да се забелязва и в същото време да е далече от камерите, да не са в обсега на врага. С маските, качулките и старите си дрехи нямаше никаква опасност да бъдат разкрити дори със записите от камерите, но предпазливостта никога не е излишна.

Не говореха много, само кимваха и си посочваха местата, запомняха ги. По обратния път вече по тъмно Иван щеше да осветява, Даскала да наблюдава за минувачи и свидетели, а Лъчезар и Станислав да изпълняват съществената част. Да изпращат посланията. Да ги отпечатват с шаблона и спрея. През почивните дни по тези алеи минават хиляди. Все щяха да се намерят и такива, които да снимат и да качват из мрежите. Посланията щяха да достигнат до Нова Зеландия и Патагония за броени часове. Но... плановете са само планове. В реалността нещата се развиват по свои пътеки. Това вече го казах, но го повтарям за всеки случай.

Един час след като Йонка се присъедини към ГПД с колелото на татко си и излязоха от Сарафово, през поляните стигнаха до едно чудно място. Насред нищото. Всеки би искал да живее тук. На този паралел на планетата – достатъчно южен и топъл край скалистия черноморски бряг. Отвън на паркинга пред високите зидове бяха паркирани мерцедес кубче и огромно БМВ от магазина. И нищо друго наоколо. Нито улици, нито град. Явно вътре живееха богаташи, избягали от шума на простолюдието. Построили са своя собствен рай и са недосегаеми.

Децата и учителят им продължиха по пътя си, като всеки си мислеше нещо свое за това имение. Внимаваха за кучета, понеже извън сезона имаше опасност някой пазач на хотел да ги е пуснал на разходка. Стигнаха Поморие. Даскала щеше да ги почерпи с черен чай, извади от раницата си термоса, но движенията му бяха несръчни, прибързани и го изпусна върху крайбрежния бордюр. Счупи се и това беше знак. Знамение. Че ги чакат изненади.

Тогава бе разкрита тайната цел на Йонка. В Поморие я чакаше приятелка, с която се отдалечиха по кея и заклюкариха по някакви свои въпроси. Момчетата се спогледаха. Мислеха, че само те имат планове. Нейният обаче беше безобиден в сравнения с техния.

След като не успя да им налее чай, Даскала извади орехи, разчупи ги с джобното си ножче и ги почерпи. Направиха си снимки. Залезът наближаваше. Трябваше да тръгват назад. Имаха да вършат работа.

Когато по обратния път стигнаха до имението насред нищото, вече бе съвсем тъмно. Безлунна вечер, само фаровете ги водеха. Караха с умерена скорост, не бързаха. На около двайсет метра вдясно на полето стопанката на къщата беше извела на разходка стокилограмовия ротвайлер, който ги бе стреснал яко преди няколко часа, когато преминаха оттук. Как така се осмеляват тия навлеци да се приближават към неговата територия! И този път им се ядоса по същия начин. Освирепя този звяр.

Фаровете и колелетата му лазеха по нервите. Той се спусна към тях. Стопанката се опита да го спре, хвана повода му, но животното беше твърде силно и разярено. Отскубна се със страшна скорост и се хвърли към най-близкия от тях, Иван. Щеше да скочи направо върху него и да го захапе за сънната артерия, ако Даскала не беше реагирал светкавично. Сам той не разбра как така успя да запази самообладание, някакво чувство вътре у него го мобилизира, действаше като робот. Свали раницата, бръкна в предния джоб, извади газовия си пистолет и произведе три изстрела срещу кучето. Първите два бяха халосни, само за сплашване, третият беше приготвен специално за побеснели кучета, с газ и лют червен пипер. Той спря атаката за част от секундата. Кучето изквича и се търкулна настрана, от всичките му страни потекоха секрети. Собственичката му крещеше нещо разгневена, къщата светна, отвътре се дочуха викове. Даскала прецени ситуацията бързо, извика на всички да гасят фаровете, да се съберат накуп и да залегнат в близката канавка.

Порталът се отвори и отвътре се закърбаля тлъсто тяло с пушка-помпа в ръце. Жената викаше към него и сочеше натрапниците:
- Там!
Онзи стреля първо във въздуха, приближи се към кучето, наведе се да го огледа, после насочи фенерчето към тях. Те се свиваха надолу и трепереха. Велосипедите бяха захвърлени наблизо. Мъжът ловко презареди пушката с една ръка и отново стреля, към тях. Сачмите свирнаха над главите им. От къщата се показа втори човек с пушка, по-млад. Ставаше непоносимо. Трябваше много бързо да се направи нещо. Двамата мъже от къщата – баща и син – щяха да ги убият, без да им мигне окото. Кучето квичеше, жената пищеше, мъжете псуваха.
- Почакайте! - извика Даскала към тях. - Недейте! Всичко ще...
Гласът му ги озлоби още повече. Настъпи ад. Стреляха без прекъсване. Жената също влезе в къщата и след секунди излезе с пистолет и се присъедини към мъжете.

- Край с вас! - изкрещя им тя.

Даскала успокояваше младежите. Йонка плачеше. Тогава Даскала забеляза, че групата е намаляла, един липсваше. Лъчезар бе пропълзял в суматохата зад джипа и се бе озовал зад стрелящите. Хладнокръвно се прицели в дебелака и метна към него с всичка сила метална звезда. Тя се заби в слепоочието му и туловището се строполи тежко. Лъчезар се скри. Синът на дебелия стреля към него, но успя да счупи само стъклата на собствения си автомобил на стойност половин милион. Жената стреляше към останалите, в тъмното не виждаше къде се цели. Даскала притича бързо, грабна пушката от земята край дебелия. Посочи на Лъчо накъде да бягат. Лудата майка и лудият ѝ син не разбираха много какво се случва.

Завърза се престрелка, в която стопанката на голямата къща се прости с живота си. После и синът ѝ падна жертва в ръкопашен бой. Кое как точно се разви после никой не си спомняше, стана бързо. Кучето бе спряло да скимти и кой го знае накъде бе хванало. Отново бе тъмно и тихо. Само Йонка беше изпаднала в ступор и не спираше да хълца и повтаря: Какво ще правим! Какво ще правим! Станислав ѝ заши един шамар, за да се опомни и веднага я прегърна силно. Постепенно момичето се успокои. На километри наоколо нямаше друга жива душа. Някъде много далече премигваха фаровете на колите по магистралата.

Прикриха следите си, събраха оръжията, които бяха докосвали, и се спуснаха към брега. Хвърлиха ги от скалите на място, където водата беше най-малко петнайсетина метра дълбока. Изпратиха Йонка до Сарафово. Тя обеща да не се издава и да забрави какво се бе случило. Тайна завинаги. Нямаха избор. Ако не бяха реагирали, сега щяха да лежат някъде в кръв. Онези не им дадоха много възможности. Понякога положението е на живот и смърт в най-прекия смисъл на тези думи. Не някакви метафори. Живееш или загиваш.

Цялата ГПД, състояща се от Даскала, Лъчо, Станислав и Ванката, продължи към Бургас. Дали след всички тези премеждия все пак бяха свършили и работата, която бяха планирали – навярно ще ме попитате вие. Не ме питайте. Такива неща не се казват в прав текст. Само се разходете, ако искате, по онези алеи през деня и се оглеждайте. Покрай различните графити, посветени на любовни истории или музика, може и да забележите една по-различна картинка, отпечатана на десетина места. Една овца с намордник и жалостив поглед. Много жалостив. Но вие не се нажалявайте. Хората в Патагония и Нова Зеландия също не се нажаляват. Напротив – изпитват онова другото чувство, което ще им потрябва много скоро.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !