От Виена до Враца

Николай Фенерски Последна промяна на 10 февруари 2021 в 08:21 7198 0

Наскоро ми се наложи по работа да отскоча до Словакия. Ей го къде е. Независимо, че е декември, извънредна ситуация, мерки и теглилки, тестове и страшилки, реших да преодолея всички препятствия и да отида. Дотам и обратно. Като един Билбо Бегинс. Героят в приказките как преодолява всички трудности и накрая се завръща победител! Не може някакви си несгоди и ограничения да ме спрат. Заредих се с няколко кобита из джебевете, пачаврички за муцуната, искам да кажа, дори ми бръкнаха и в носа с някаква пластмасова пръчица, защото си мислех, че някой по границите ще ми иска удостоверение, че съм здрав човек. Никой нищо не ми поиска. Хартийката не ми послужи хич, но се бях подсигурил, щото трябваше да стигна целта.

Сутринта към 4 се изтърсих на автогарата в Братислава. След около час отвори врати някакво малко магазинче и си купих кафе и бира, щото исках да се ободря, а и да си припомня вкуса на словашкото пиво в самата Словакия. Същото има съвсем различен вкус, ако го консумираш другаде.

Докато се радвах на напитките си, седнал върху автогарската пейка, до мене се примъкна един от ония обичайни заподозрени, дето цял живот се скитосват по автогарите. Дребен един такъв и никакъв. Брато, вика ми, дай две евро да си купя билет за рейса до едикъде си. Бръкнах у джеба, набарах монета и викам брато, само едно имам. Взе го, ама не си тръгна. Продължи да ме навива да се разделя с още пари в името на нашето приятелство. Глей ся, брато, викам му на чист словашки език, аз съм българин и току-що пристигнах от България, нямам повече какво да ти предоставя, айде, довиждане. Оня се опули и си тръгна.

После се съмна и се натоварих в градския транспорт, който ме отнесе в покрайнините на града, където живее един човек, за когото ще ви напиша отделен разказ.

Само един детайл от неговия гостоприемен дом – телевизионната му стена срещу удобния му диван е изгасена само в интервала от 1 до 6 часа, през останалото време не спира да излъчва послания. Научих наизуст актуалните словашки реклами за тази седмица. Най ми допадна една за традиционни словашки коледни чорапи, произведени в Китай, според моя любезен домакин. Много телевизия. За три години напред си взех телевизията. И не видях по телевизора цялото лице на нито един словак – водещи, новинари, политици, случайни хора, специални хора, до един бяха покрили своите предни части на главите с най-различни по форма и цвят кобита. И още към края на първия ден от престоя ми си обясних защо – те даваха пример на драгите словашки зрители. Възпитаваха. Дресираха. И зрителите се впечатляваха и вярваха, твърдо вярваха във всяко едно коледно чорапено китайско послание, защото кой ще седне просто така да ги лъже или да ги манипулира, само разни селски бегове от България проявяват нездраво съмнение.

Обаче имам една кратка процедурна забележка и после продължавам. „Нездраво съмнение“ е оксиморон, нонсенс, безсмислица като „близка далечина“ и „млад старец“. Съмнението може да бъде само и единствено здраво и здравословно. Друг вид съмнение не съществува. Човечеството достига някъде напред само чрез съмнението си в привидностите и сам Христос ни е повелил да изпитваме нещата и да не се връзваме хоп веднага кат първите шарани. Край на процедурата. По същество.

Моят домакин рече, че си чака ваксината, за да отпътува за Африка, където няма телевизори и стрес, а океан, слънце и пространство.

Тръгнах да обикалям братиславските улици пеша, изминавах повече от десет километра дневно. Видях много неща, дори се спрях пред една врата на студентско общежитие, която бях отварял през 1996 година. Гледах я и „спомените нахлуваха“ у мен, както се казва. Ами да си нахлуват, не съм ги спрял. Спомени като спомени. Пиво, момичета, всякакви неща. С годините нещата стават все по-малко и така трябва да бъде.

До четвъртия ден приключих със задачите си и реших да звънна до автобусната компания да ми потвърдят, че всичко е наред с обратния път. А, рекоха, много ясно, че нямаме такъв автобус за тази дата, господине. Как мразя да ми казват „господине“ с тоя гадостен тон. Е, как така нямате. Продали сте ми билет и върху него пише дата, час. Ами нямаме, като ви казваме, три дни по-късно ще имаме автобус и ще ви вземем. Три дни!!! Лелята повишава тон, все едно вината е моя, че те са се издънили. Времето е мътно и те си имат в него оправдания за всички свинщини. Натиснах копчето за прекъсване на разговора. Няма смисъл да се ядосвам. Автобусът няма да пристигне. И почнах да мисля други варианти. Племенникът ми и баща му ще пътуват с кола от Германия през Австрия на следващия ден. Уговорихме се.

Сутринта в 4 се настаних във влака за Виена. В 5 слязох на Виенската гара, на която дори Бай Ганьо е слизал. Връзката ми за Грац тръгваше след 45 минути. На всеки виенски гаров перон имаше чисти виенски пейки и много виенски светлинни табла, разясняващи къде точно се намира човекът в този момент и откъде да си хване влака. Красота. И реших да заснема видео как потегля някакъв чист австрийски влак накъм някой друг изящен европейски град. Пазя си го това видео и си го пускам понякога. И на вас ще ви го пусна. В първия момент не обърнах внимание, макар слухът ми да отбеляза в подсъзнанието ми точните тонове. Не полутонове, не четвъртинки. Цели. Локомотивът ускори до работния си звук не плавно, а с гамата – до, ре, ми, фа, сол, ла... Честна дума, братлета. Какво да им се чудиш. Моцарт и така нататък.

После и аз бях понесен с гамата накъм Грац и слязох на грацката централна гара към 8 и половина. Моите хора ме взеха. Шофирахме през Словения, Хърватия, Сърбия, сменяхме се на волана. Към 2 през нощта отегчените митничари на малкото КПП край Кула се чудеха как да ни пуснат да преминем. Просто така – не става. Пушите ли? Не. Не пушим. Пуснаха ни срещу две немски кенчета бира. Берекет версим. Всеки се радва на хубавото.

У детския си дом в Бяла Слатина се наспах и продължих накъм възрастния си дом в Бургас. Във Враца ми се наложи да почакам 45 минути влака за София. От Виена до Враца са много километри. Но не чак толкова. Врачанската гара и тя е красива. По своему. Даже си е съвсем същата. Е, може да има някакви разлики. Не казвам, че няма. Но да не навлизаме в детайли. Даже на Врачанската гара видях нещо, което го нямаше във Виена. Едно хубаво мургаво момиче си играеше с едно куче. Голяма игра, дълга игра. Наоколо опадала мазилка, ръжда, сиви вагони в трета глуха, бивши заводи и бивши някакви съоръжения. Бивш град. В бивша държава. Но кучето се радваше на момичето, момичето се радваше на кучето. Двамата със своя приятел го наричаха Чарли. Чарли, ела тук. И то се носеше с подскоци и ги прегръщаше с гръм и трясък.

Ваше ли е, попитах ги. Не. Тук го срещнахме, казаха ми момчето и момичето.

А после влакът за София додрънча на първи коловоз в неравноделен такт. Песента на колелетата на Сали Яшар така ще да е звучала. Или някак си подобно.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови