Добрин Тодоров: Коалиция на гражданите

Извънредните парламентарни избори приключиха: вече са известни както победителите, така и победените. Не стихват коментарите на техните резултати от гледна точка на предстоящото разпределение на властта в държавата. Текат консултации между политическите сили за включване в бъдещо коалиционно правителство на страната. Публичното внимание е съсредоточено върху това каква ще бъде новата управленска конфигурация. Ала почти липсват опити за осмисляне на вота от перспективата на състоянието на обществото като цяло, както и на дълбоките проблеми, пред които то е изправено.

Тези избори не изненадват с конкретните си резултати – в голяма степен те бяха предварително известни. Но процентите, дадени за отделните участници в надпреварата, регистрират не само моментните партийни предпочитания на гласоподавателите, а и техните виждания за най-добрия начин, по който би следвало да се управлява занапред държавата. Или поне така би следвало да бъде. Всъщност мотивацията на голяма част от гласувалите не беше такава. Подкрепата им на широк кръг от партии и коалиции, за които участието във властта е по-скоро хипотетично, буди съмнение, че далите вота си за тях очакват тъкмо тези политически субекти да се включат ефективно в управлението на страната. Изглежда главният им подтик е бил да „накажат” основните политически субекти, като им покажат, че снемат доверието си от тях, загубено в резултат от разочарование от предходни техни участия във властта. Като специфична форма на протестен вот срещу водещите политически сили може да се разглежда и съзнателното неучастие в изборите на половината имащи избирателно право български граждани.

Пъстрата партийна картина в новия парламент може да бъде тълкувана по различен начин: от задоволство от максимално широкото политическо представителство на различни социални групи до загриженост за трудното създаване на дееспособно парламентарно мнозинство, респективно правителство. Зад тази набиваща се на очи картина обаче се крият по-дълбоки проблеми. Един от тях е огромното разминаване във вижданията на различните групи от населението за най-добрата посока на бъдещото развитие на страната. Този разнобой се проявява ярко чрез подкрепата за политически сили с принципно различни и в голяма степен несъвместими схващания за това бъдеще. А известно е, че когато каруцата на държавата бъде дърпана в различни посоки, няма как да стигне далече.

По-важният проблем, който този вот за пореден път демонстрира, е разрушеното доверие на гражданите не само в политическата класа, но и помежду им. Още веднъж следва да се констатира, че българското общество е болно от недоверие, като е разклатена вярата във всекиго и във всичко – от публичните авторитети и каузите, които те защитават, до тази в институциите и техните норми. Под въпрос е поставено дори доверието в най-близките хора – роднини и приятели – а и в себе си. На този фон недоверието в политиците изглежда страничен отглас от доминиращата нагласа сред мнозинството днешни българи. Ала глобалното недоверие води до объркване и загуба на ясна перспектива за собственото и на страната бъдеще. То има за последица разпадане на социалната тъкан с всички произтичащи от това негативни последици, главната от които е невъзможността за провеждане на еднопосочни съвместни действия на гражданите за ефективно решаване на обществените проблеми.

Пандемичният характер на болестта недоверие и нейните разрушаващи за обществото последици изискват радикално лечение. Мерките за укрепване на доверието следва да са от такъв вид, че да обхванат максимално широк кръг граждани. За да се случи това, е нужно да засягат най-дълбоките основания на тяхното съществуване като човешки същества: нищо по-малко важно вече не е в състояние да ги въвлече в общи действия. Само начинания, които биха включили българите като хора и биха удовлетворили базови техни потребности, могат да ги мобилизират за подобни ангажименти. А известно е, че само участието в споделени проекти – от планирането до провеждането им – може да изгради доверие между хората. Всички планове, които касаят отделни групи граждани или частни социални проблеми, са обречени на отхвърляне от мнозинството, като в тях бъдат привиждани само користни лични или групови интереси.

Ако оставим настрана притесненията и страховете от натрупващите се все повече текущи проблеми на държавата – спасяването на една банка, спирането строежа на съмнителен газопровод, предотвратяването фалита на основни играчи в енергетиката, осигуряването на средства за нормалното функциониране на общественото здравеопазване до края на годината и пр. – следва да заключим, че колкото и трудни да изглеждат те понастоящем все пак са решими, при това без да се стига до крайности с дългосрочни негативни ефекти за страната. Нужно е обаче българските граждани да си дадат сметка, че такъв тип затруднения с конюнктурен характер ще стават все по-трудно преодолими при липсата на базов консенсус между тях относно подхода, който управляващите следва да възприемат. Настоящите наистина важни задачи ще бъдат все някак решени, но след тях ще дойдат други, като всяко моментно решение ще бъде оспорвано и заплашено от ревизиране при друга конфигурация във властта.

В тази ситуация става все по-ясно, че е нужно постигането на съгласие сред критична маса от българските граждани по стратегическото развитие на обществото и държавата. Иначе казано, потребна ни е „голяма коалиция на гражданите”, скрепена с дългосрочен договор – обикновено ролята на такъв играе конституцията на страната, гарант на който да бъдат всички участници в него. В основата на това съглашение следва да залегнат общосподелени ценности и цели – съхраняване на живота и здравето им, осигуряване на добро образование, гарантиране личната сигурност и собствеността им, създаване на възможности за проява на стопанска и социална инициатива, защита на тяхното достойнство, права и свободи, както и на справедливостта в обществото. Трябва ни обществен проект, който да стъпва върху най-простото общочовешко желание – да се живее добре. Неговият превод на езика на споделената публичност е по-добро качество на живот. Тъкмо то е и целта, която е най-естествено и логично да си поставят днешните българи. Начинът за нейното постигане е отдавна известен – конкуренцията, като средство за отсяване на добре справящите се от неспособните да издържат на съревнованието във всички сфери на обществения живот: от здравеопазването и образованието, през администрацията, та до правосъдието и вътрешния ред. Тя е нужно да се внедри по същество, а не само фиктивно, като се приеме и съпътстващия ефект от нея – отпадането на загубилите. Дали българските граждани са достатъчно зрели и имат куража да си поставят подобна задача предстои да видим.