OffNews.bg

Да хвърлим светлина

Не много отдавна бях в Стара Загора, за да представям новата си книга. Щях да говоря пред ученици от елитната езикова гимназия, а после – пред четящите хора – в градската галерия.

Горното изречение се получи странно. Някой би го приел за погрешно и глупаво, но аз го харесвам, именно защото е двусмислено и объркващо. От него може лесно да се заключи, че четящите хора и учениците са две категории, които нямат пресечни точки. Което не е съвсем така, но...

Както и да е. Бях поканен и това ме вдъхновяваше. Винаги идеята да пълня каца без дъно ми е била близка. Винаги съм знаел, че просветителската работа (като тази да се представят книги) е загубена работа. И именно заради това – заради своята трагично-героична безрезултатност (поне на пръв поглед) – е толкова велика.

Дори хора като мен – романтични и непрактични, израсли с книги и фантазии, а не с вещи и имущества – са доста предубедени по отношение на важността на културата. Не знам дали социализмът или новото консуматорство (а нима социализмът не беше едно бедно и измъчено консуматорство – с неговото бясно преследване на идеала за виличката и ладичката?), та незнам – кое от двете допринесе повече за тоя мой начин на мислене. Който аз споделям с всичките си измъчени съотечественици. А именно – да смятам, че културата, изкуството и всички неща, които са над грубо материалното и битовото – са каприз, излишество и празна работа, без която сериозният човек не само може да мине, ами е някак си и по-добре да мине.

Културата, изкуството – те са за префърцунените гражданя. Ние сме българи и овчари, еснафи и собственици на декар и половина в покрайнините на Цивилизацията. – така си казва селякът в мен.

Цивилизацията – хаха – казваме си ние под обръснатите си, но съществуващи все още в съзнанието ни рунтави, овчарски мустаки - Цивилизацията...Тя за нас е като Рим за остготите. Нещо, което само може да развали човека. Хубаво е да отидеш там – в нея - и да и се подивиш! Но - с известни резерви и дори – с известно презрение.

Защото цивилизацията изнежва и отклонява от естествения, нормален, изконен, див и прост, любим овчарски живот. Където носът се бърше с ръкав, а пръдните се пускат гръмко - съпроводени с жизнерадостен, каруцарски смях.

Така съм аз и така сме ние – българите. Някой ще каже – ако ти си така – то ние не сме. Но разказвачът в случая съм аз. Това е моето усещане за нещата.

Всякакви представяния на книги, всякакви цивилизационни напъни на фона на България са предизвиквали винаги у мен една такава – тъжна и слаба усмивчица. Като при вида на нещо, което е хем детинско и наивно, хем героично, хем безсмислено.

Къде си тръгнал, бе? – тия изконно български думи напълно неволно, но натрапливо се раждат в главата ми, когато видя някакъв такъв – цивилизационен напън.

Къде си тръгнтал бре, аланкоолу? – неволно и измъчено си казвам аз.

Повръща ми се от тоя мой начин на мислене, от това анадолско, мазно и безпросветно „аланкоолу”; от това безцеремонно пренебрежение към финия свят на надматериалното.

Но няма как да не призная: Така е – аз съм българин. Изтъкан съм от съмнение към всичко, което се издига над дървеното ми чесало за добитък. Подозрителен съм към всичко, което е над овчарския ми бит. Или за да съм актуален – подозрителен съм към всичко, което не може да се купи от Била или на Илиянци, а се намира в художествени галерии и книжарници.

Това ми е белег по рождение. Това ми е качество, от което се срамувам. Но си признавам и ще се лекувам – отсега и занапред.

И така – в Стара Загора – представяне на книга.

Вървяхме с една мила госпожа от тамошната библиотека по правите улици на тоя изгорен и израснал от пепелта си град (не се цупете на баналната метафора – трябва да се припомнят някои неща!) – и сред разните други дребни теми на разговора ни – тя ми каза и следното:

А пък наскоро един от новите ни тукашни богаташи... като го помолихме да даде пари за нашия детски хор...Той си отвори чекмеджето и ни го показа. Вътре имаше подредени пари. (Аз се усмихнах на думата, която използва – подредени – тя навяваше на мисълта, че богаташът си подрежда паричките като момиченце – своята скъпоценна колекция от салфетки). И богаташът каза: Виждате ли тия пари? Аз предпочитам да ги изпия тая вечер с приятели, отколкото да ги давам на вашия детски хор!

Като чух тия думи, казани от милата госпожа, аз се изсмях глупаво.

Честно казано - въобще не повярвах на думите на старата дама - Та нима има из все пак европейската ни страна и такива нагли говеда? – помислих си - Не може да бъде!

Все пак и най-уродливите богати свине, най-големите безочливи разбойници имат срам от някои неща! – така си казах - И не смеят да отказват на наистина благородните каузи.

Все пак – казах си - ние сме страна, в която хората се отнасят с презрение към културата само скришом. Но когато стане въпрос за показване – всички сме много сговорчиви и благовъзпитани.

Не може да бъде! – казах аз на госпожата. – И какво ви обясни той? Защо така нагло ви е отрязал?

Ами – каза тя злобничко – въобще не си даде труда и да ни обяснява.

Мхм. – казах си аз. – Възможно е в случая този господин просто да е искал да демонстрира презрението си към губещите, изначално загубените каузи. А може би и презрението си към насилените неща, фалшивите неща, които му напомнят с нещо за социализма с неговите празни и кухи иниициативи?

Но след това си помислих така: Тоя човек със сигурност ползва аспирин, когато го боли глава сутрин. Със сигурност говори по телефон. Със сигурност слуша музика от сидиплеър. И със сигурност кара кола, която се задвижва с двигател с вътрешно горене, а се управлява с помощта на компютър.

Да – със сигурност е така. Все пак – той е...цивилизован човек! Съвременен хомо сапиенс, нали така?

А тези неща – по дяволите – и сидиплеърът, и телефонът, и компютърът, и аспиринът – са продукти на едно и също нещо!

На нашата презряна от него Цивилизация! На нашата – съмнителна за нас – овчарчетата – съвременна човешка Цивилизация!

Всяко нещо, което ползваме – от химикалката през хапчето за сън до ядрената електроцентрала – е създадено от хора, пели в детски хорове, слушали музиката на Моцарт и Малер, седели смирено в кьолнски и гьотингенски катедрали...

Всяко материално нещо, което измъченият еснаф, материалист, глупак и овчар в нецивилизованата ни страна ползва – е продукт на културата на цивилизования свят. Антибиотиците, които ни спасяват от овчия ни антракс са пряко свързани със слушането на детски хорове, които пеят меси на велики композитори! Едното не би било възможно без другото!

И така – помислих си аз – в крайна сметка, без изкуството и културата не би се родило и едно винтче от тази така харесвана от нас Западна цивилизация.

Някой трябва да хвърли светлина върху тая простичка връзка! – казах аз на милата госпожа ни в клин, ни в ръкав. Тя ме погледна и надявам се ме разбра.