Аз съм смел. Страхлив и смел

Последна промяна на 07 юли 2016 в 20:10 8782 14

Добре! – така казва Подозрителният стрелец от Великолепната седморка (надявам се да помните този филм). – Добре! Значи в това село, което ще защитаваме, няма нито злато... нито хубави жени... нито скрити диаманти... нито даже много уиски и хубави, сочни пържоли, с които да ни хранят... Добре! Те даже нямат няколко спукани сентавос, за да ни платят! Всичко това е ясно! Не ми е ясно защо вие, най-страшните, най-опитните и най-великите стрелци на Запада се хващате да защитавате това скапано селце от бандитите?

А най-великият от великите стрелци на Запада (ролята се изпълняваше от Стийв Маккуин) му казва: Виж какво... просто така ни харесва... И... Защото друг няма да го направи.

Ето това е мъжеството.

Днес денят е мъглив, (образно казано) сравнително топъл и съмнителен. Такова е Времето. Мъжество не се очаква на хоризонта.

А мъжеството, както си личи от горния пасаж, е тая способност да направиш нещо, от което не само че няма да спечелиш, но и ще загубиш – дори и живота си – но това не буди у теб колебание. Това е мъжеството. Поне според моите представи.

Днес времето е приятно – консуматорско и взаимоизгодно. Ползата и Интересът са Аполон и Афродита на нашето топличко време. Бих го нарекъл дори Временце, с риск да заприличам на телевизионен готвач. В нашето Време да направиш нещо, което не носи никаква облага за теб самия или за близките ти хора, е твърде неприемливо. Мъжеството е артикул, който не се търси много в моловете на днешния ден.

Нека си представим: Мъжественият лекар, който се заразява с холера, за да създаде ваксина срещу ужасните холерни вибриони. Той е типичен син на романтичния деветнадесети век. И нека го пренесем в наше време. Как мислите ще изглежда той? Представете си го – блед и синкав, с температура около 35 градуса, с еректирал пенис (това е просто симптом на холерата), с тежка дехидратация, със сини и напукани устни – как върви през величествения втори етаж на мола на Ситняково. Нелепо – нали?

Време, в което саможертвата се смята за лудост, едва ли може да търси в себе си мъжество.

Но как оценяваш ти – ще попитате – това, че мъжеството не е на мода?

Аз съм твърде объркан. Нека този, който не е объркан, пръв хвърли камък по мене.

От една страна, и на мен, като на всеки ретрограден, четиредесет и шест годишен, въздишащ носталгик ми е мъчно за красивите и мъжествени времена на всякаквите там мускетари, матросовци, албертшвайцеровци, джорданобруновци и янпалаковци. Страх ме е, че много от изброените имена на самопожертвователи няма да говорят нищо на никого. Само да спомена – Ян Палах е чешки студент, запалил се с бензин по време на Пражката пролет в знак на протест срещу съветските (и българските) войски в родината си. Та така – мъчно ми е от тази липса на герои, готови да изгорят телата си, за да издигнат душите си – да ги пратят в космоса на Саможертвата. От друга страна...

Да... от друга страна аз ясно съзнавам, че всяка саможертва, продиктувана от яростно мъжество е продукт на касапници, на морове, на катаклизми. Всяко велико мъжество иска почва от зверство и ад.

Освен това аз знам: тази самопожертвователна гениална ярост е симптом на едно хаотично и незряло общество.
В добре организирания мравуняк на Постмодерното Време няма място нито за касапници, нито за мъжество. Хората, братя мои и сестри, са много, прекалено много. Вече. Трябва бързо да осъзнаят това. Няма място при толкова хора за бесове и ярости. Няма място за Мъжество. Или поне в примитивния му, изстъпителен вид. Когато на едно място седем милиарда водят тих, жужащ разговор, вторачени във Фейсбук и Скайп, няма място от ревовете на герои и мъченици. Явно.

Мъчно ми е от тая липса. Аз съм израснал с мъжеството. То винаги е било ценност от най-високите. Като шпага с ефес от старо сребро в стар и обкован сандък е било то в моя пантеон от ценности. В моя и, доколкото знам – на моите връстници. Моите герои бяха хора, готови да дадат живота си.

Моят последен и велик герой – мой и на цялото ми поколение – беше Джон Ленън. Човек, съвсем ясно и без съмнения дал живота си в борба. Не срещу нещо (както бяхме научени да мислим за всяка борба). А За нещо. В борба за мир и любов. Миролюбив, весел, очилат светец, говорещ така: Да си представиш Рай, че няма, и няма религия също.

Възпявам светците на онова мъжество, което отричаше кървищата, касапниците, изнасилванията, злобата и алчността. Кротките ангели на Смиреното Мъжество. Всъщност – те ми липсват най-много. Но добре знам, че за да ги има тях, трябва да ги има и другите – палачи, мъчители, изчадия на мрака, които правят катрана, върху който най-силно изпъква белотата на моите ангели.

И ето така си мисля: Дали да не изоставя Мъжеството в името на Спокойствието и Реда. В моловете няма място за мъжество. Там има ред и спокойствие. Хората си свършват работата, изживяват си спокойно живота и си отиват. Ще ми се да предложа на управителя на някой мол да уреди и гробище в мола си – за да е пълна хармонията, за да е затворен житейският цикъл. Хората от седеммилиардния свят спокойно и абсолютно безпроблемно ще щъкат сред стоките за масова консумация и никой няма да реве и гърми със стоманени доспехи. Героизъм евентуално ще се прожектира в три де вариант в кината на мола. Никой няма да вие и да умира в мъки. Или ще умира, но спокойно, немъжествено и съвсем благоприлично. И ще отива в добре санираното гробище на мола. Няма да има клади и амбразури и на тях няма да се гърчат тела.

Днес денят е мъглив, сравнително топъл и съмнителен. Такова е Времето. Мъжество не се очаква на хоризонта.
Европа е място на маслено-спокойните хора.

Да не забравяме, че идват и други. Готови да умират за… дявол знае за какво – за религията си, ценностите си, омразите си, заради отмъщение или за да отидат в някакъв техен, идиотски рай.

Повярвайте ми – всеки рай е ад. Раят е на Земята, ако си достатъчно умен. И ако знаеш по кои планински пътеки да се разхождаш и в кои кафенета с хубави сервитьорки да сядаш.

Лев Гумильов – синът на Анна Ахматова, е наричал този феномен „пасионарност“. Готовността на един човек или един народ да умре за родината си и за идеалите си. Гумильов ми е симпатичен, но ако е имал и капка симпатия към тая негова „пасионарност“ – вече няма да ми е симпатичен.

Аз седя разколебан и гледащ полегналите си, обезценени ценности и тъгувам. Но се и надявам. Да получа просветление.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1284

13

ДидоВъТъ

09.07 2016 в 17:47

Видехте ли,че може да пише г-н Терзийски?Аз говоря,не приказвам.Поздравления.

52633

11

Red or Dead

09.07 2016 в 11:12

“““....."...в душата му никога Няма да съмне Мъжеството..."“““““““““““


COOL.....:):):)

15180

10

ELPIDA

09.07 2016 в 09:35

Ех,това редактиране...
"...в душата му никога Няма да съмне Мъжеството..."

15180

9

ELPIDA

09.07 2016 в 09:15

@ 7 ..."Искрени поздравления" ,
нали знаеш,че нефелният имбецил в каквато и среда да го поставиш в душата му никога да съмне Мъжеството.

52633

8

Red or Dead

08.07 2016 в 22:49


Не мога да си представя нещо по-нелепо и по-дебилно от 2 та “коментара“ на лицето 'чесън'.........

Не можах да се въздържа да не драсна 2 реда, съзнавайки колко е безполезно......

52633

7

Red or Dead

08.07 2016 в 22:43

Браво на г-н Терзийски, много силен текст, грабна ме още с алегорията от “Великолепната седморка“!

Искрени поздравления!