Проф. Емил Паскалев: В условията на пандемия ние приемахме пациенти, трансплантирани в Турция

Продължава от 1 стр.

Какъв е вариантът тогава? Трансплантациите не могат да спрат?

Това са рисковете на пандемията. Дори това да се случи, не е повод да не се правят трансплантации. Защото където и за каквото да погледнем в медицината 1 случай на 1 млн. население е такава рядкост, че тя е пренебрежима и в клинично отношение това се допуска. Няма 100% гаранция, но при нас трансплантациите са малко и това ще рефлектира.

Второ, протоколът е направен от гледна точка на спешността. Правили са го хирурзи. Те правят операцията днес, наблюдават пациента една седмица и го пускат на нас нефролозите. Нещата идват при нас. Специално моето мнение, по отношение на бъбречните трансплантации, не е взето. Уважавам колегите, които са го писали, но те не са нефролози. А това касае наблюдението на прясно трансплантираните пациенти, когато са вече при нефролозите.

Искате да кажете, че тази част, която обхваща постоперативния период, не е догледана?

Не е интерпретирана от специалист нефролог изобщо, когато се касае за бъбречна трансплантация. Освен това истината трябва да се предостави на пациента и да му се каже, че има риск. Негово право и задължение е той да бъде запознат. В същото време съм сигурен, че ако кажем това, половината от пациентите ще се откажат. Все пак това касае и техния живот – дали ще живеят на диализа, или има риск, който да поемат с решението си за трансплантация. Затова трябва да подпишат информирано съгласие, да знаят, че има такива рискове.

Искате да кажете, че трябва да има такъв елемент на информирано съгласие в протокола?

Абсолютно задължително, специално за COVID-19. Защото за другите ситуации има, но за новия коронавирус - не. Това се прехвърля като ангажимент на болниците, но болницата и екипът, който ще работи, поемат твърде големи отговорности.

Какво може да Ви накара да трансплантирате в тази ситуация, при резервите, които имате към протокола. Ще създадете ли вътрешна организация?

Принудени сме да го направим. Имаме трупен донор – два бъбрека, ще се трансплантират двама души от извиканите най-подходящи – примерно 6 души. Всичко е ОК – от страна на уролози-оператори, от страна на имунолози, анестезиолози, нефролози. Същевременно ние сме в епидемия, пандемия, има нови условия, нови характеристики, с които трябва да запознаем пациента и това остава като ангажимент на болницата. Това е нещо ново, за първи път. Другите европейски страни не работят трансплантации в момента. Опитът на САЩ вече го споменах. Смятам ли аз, че съм равностоен на опита на един голям център какъвто има например в Париж, Италия, Вашингтон. Колко по-сигурен ще е този център в сравнение с един наш?

Струва Ви се, че рано разрешиха трансплантациите?

По-добрия вариант според мен е рано да се започне, да се даде разрешението, за да имат възможност лекарите да се подготвят. Защото по-голямата отговорност пада върху тези, които работят, не върху тези, които са го написали. Протоколът е написан пожелателно, не в детайли. Всеки случай за трансплантиране е различен, а някак се прехвърля твърде голяма отговорност на работещия екип в условията на пандемия. Това малко или много притеснява специалистите.

Казват, че след пандемията вече нищо няма да е същото, но като че ли и трансплантациите няма да са същите? Излиза, че няма да е момент, а тенденция. Вие как мислите?

Нищо няма да е същото, защото касае хората. Лекарите са част от тези хора, няма как да бъдат изключение.

Миналата година имаше една много мащабна кампания в полза на донорството и трансплантациите и се заговори за донорството. Според един ръководител на донорски център проблемът е, че се изпускат случаи на мозъчна смърт. Защо липсват донори според Вас?

Финансовата обезпеченост е на първо място. Има много работа, която няма реалистично финансово покритие. Освен това са вменени страшно много отговорности. Медицинската дейност е специфична и се извършва от специалисти, които са поставени под финансова еквивалентност с тези, които не го правят. Не е логично, да не говоря, че не е хуманно. Така още дълго време няма да има съживяване на трансплантациите.

Тази високоспециализирана дейност не носи нищо на един специалист. Ако в същото време той работи нещо друго – частни приеми да речем, ще бъде по-доволен, няма да има толкова натоварване и ще бъде по-щастлив. Няма как да се обърне тази логика. Това не са 1000 души в България. Не са и 100. Те са много по-малко. Една държава не може ли да покрие достатъчно проявили се със своята значимост квалифицирани кадри?

Повдигна се темата за кръстосаното донорство, вие казвате, че в други страни се трансплантира бъбрек и когато няма кръвна съвместимост. Какъв е аргументът да не се позволява да се прави това у нас?

Честно казано и аз не мога да разбера, защото това го казват специалисти – че е възможно и че ако ние трябва да се уеднаквяваме с Европа, то задължително трябва да стане. В същото време обаче това не се допуска. Това умишлено според мен до момента не се е допускало. Кръстосаното донорство вече се разреши. Но може да се направи трансплантация и тогава, когато няма достатъчна съвместимост. Такива трансплантации са рискови, но се правят. Правят се извън България, в съседните ни страни и тези двойки трансплантирани пациенти след втората седмица идват при нас. На нас не ни е разрешено да правим, но ни е вменено задължението да ги лекуваме. Каква е логиката след като ги лекуваме, да не можем да го правим? Това е абсурд.

Друга Ваша теза ми направи впечатление – че е по-евтино да се трансплантира пациент, отколкото да се поддържа на диализа години наред. Защо е така?

Три пъти и половина е по-евтино. Три пъти и половина повече са финансите, които държавата харчи за диализата на един пациент. Тук не се включва това, че една жена може да има дете, когато е трансплантирана, а на диализа не, което е несравнима качествена разлика; за мъжете е по същия начин. Освен това тези хора се връщат на работа и плащат и здравните си осигуровки.

Казвате че тези, които са регистрирани в листата на чакащите за трансплантация, са между 1000-2000 души…

Около 1050 са обикновено.

Но твърдите, че може би са около 15-16 000. Откъде идва тази голяма разлика?

4000 са на диализа в момента. От тях са неподходящи за трансплантация една четвърт максимум. Подходящите са поне 75%. От тези 4000 поне 3000 трябва да бъдат трансплантирани, но не са записани всички в листата на чакащите. Само оттук има 3000, а не както са записани 1050. Това са пациенти на диализа. Най-правилният начин за бъбречна трансплантация е пациентът да бъде трансплантиран преди да стигне до диализа. Защото това е най-качественият вариант, най-малко са уврежданията, най-ефективна е трансплантацията като резултат за пациентите. Тези пациенти трябва да чакат т.е. да са включени в листата на чакащите трансплантация доста преди започване на диализа, те са с обичаен креатинин (вещество в кръвта, което показва степента на увреждане на бъбреците) около 250-450. Те, по статистическа характеристика, според мен са около 10 000. Защо?

В България има проучване, което казва, че честотата на хроничното бъбречно заболяване, водещо до бъбречна недостатъчност и необходимост от бъбречна трансплантация е около 13%. Това е огромен брой пациенти. Всички диабетици с напредване на диабета имат бъбречно увреждане – 500 000 души се лекуват от диабет по НЗОК, но има много повече, които не се занимават със Здравна каса, протоколи и други губещи време неща. На второ място като причина за хронично бъбречно заболяване е артериалната хипертония – хипертониците са около 1 млн. и 200 000 души и с напредване на хипертонията получават бъбречно увреждане.

Има много пациенти с първични бъбречни заболявания, те са около 35% от пациентите с хронично бъбречно заболяване. Това показва, че хората, които имат увредена бъбречна функция, са над 2 млн. Те рано или късно стигат до този момент – до диализа и до трансплантация. Много голяма част от тях, за съжаление, умират от инсулти и инфаркти. Но от тях минимум 10 000 са тези, които имат 300-350 креатинин, които трябва да са в листата на чакащите, защото този момент е най-благоприятен да бъде трансплантиран пациентът. Диализата помага, но от нея настъпват увреждания, които са необратими и трансплантацията не може да промени, а това намалява качеството ѝ.

Така правят по света. В Норвегия 55% от пациентите с хронично бъбречно заболяване се трансплантират и никога не започват диализа. Останалите 45% се трансплантират след като са чакали средно 3 месеца.
Това е фантазия за нас. Но за тях е реалност. След като сме в една общност и за тях е реалност, защо и ние да не го правим реално?

Продължава на 3 стр.

Следете новините ни в GoogleNews