Най-високите планини на Балканския полуостров (Хърватска)

Последна промяна на 09 февруари 2013 в 11:30 8723 0

Хърватска. Снимка: Asterix

С Asterix от Offroad-Bulgaria и неговите приятели ще се изкачим на най-високия връх на Хърватска - Динара. Пътуването ни с тази приятна компания ще е до красивите Плитвички езера, Морето в Дубровник , Черногорската перла Котор и малко от Албания.

Ето и неговия разказ:

Едва дочаканото пътуване до Хърватска и Черна гора най-сетне бе налице и една сутрин, около 3:00 ч.  товарехме багажа в багажника и не само там, защото по стечение на обстоятелствата вместо 2 коли останахме 1 с 5 човека екипаж. Тя наистина е с голям багажник, но не е комби - и планинарска екипировка, раници, храна и т. н. за 5 човека за 6 дни си е много нещо. Верният автомобил – Ауди Б4 така разгърна своите дебри, че някак си събра и 5-те човека и багажа. Няма да споменавам на какви места имаше багаж.
И така по добре познатия маршрут минахме бързо на Калотина, после дойде Белград и границата с Хърватска. На границата пак минахме бързо, само дето спряхме да хапнем малко след нея и там сърдит граничар така нагло ни изгони, все едно бяхме направили голямо нарушение, а там си беше паркинг. Не знам какъв му беше проблемът. Участъкът от границата до Загреб винаги ми се струва безкраен. Може би заради перфектната, идеално права магистрала без почти никакви извивки. От Загреб поехме на юг към Карловац, а от там към Плитвичкитве езера, които бяха целта ни за следващия ден. За Плитвичките езера задължително поне 5-6 часа за разглеждане са необходими, а цената на билета е 110 куни или 16 евро. Беше вече късен следобед, затова проучихме нещата за следващия ден и си потърсихме място за палатка. Малко след градчето по коларски път в една горичка изскочи идеалното за целта място. Направо като по поръчка. Разпънахме палатките, хапнахме стандартното меню от русенско варено и лютеница и запука такъв дъжд, че едва смогнахме да се напъхаме в палатките.

 

 

 

На следващия ден времето беше чудесно от сутринта и след малко мотане и сушене на палатките отидохме в парка и разглеждането започна. Още на входа видях две коли от Стара Загора и Ловеч, а малко по-късно и от Варна и ми стана ясно, че ще има много сънародници. Все пак бяха почивни дни и се изсипаха и бая автобуси. По-късно направо се зачудих има ли други хора освен българи, толкова много бяха. Паркът беше невероятна красота. Тук думите са излишни. Просто трябва да се види. Не е и далеч от България. Заслужава си!

Отначало се тръгва с корабче, после се ходи пеша по нещо като екопътека и накрая може пак с корабчето, пеша или с автобусче. Такава навалица е по пътеките, че се замислих за приходите за икономиката на страната. Общо-взето Езерата могат да хранят половината държава, а Дубровник другата половина.

След цял ден тюркоазено синя вода, спиращи дъха водопади и величествени пейзажи беше време да потегляме на юг към град Книн. където е стартовата точка за планината Динара - най-висока в Хърватска. Поехме на юг в късния следобед, доволни от прекарасния ден. Започна да гърми, но валя малко. Направи ми впечатлeние, че през всичките дни, прекарани в тази част на Хърватска, всеки ден времето сутрин беше супер, а следобeда започваше да гърми и се изливаше по някой кратък дъжд. Климатът си е такъв. Град Книн е сгушен в полите на Динара.

Планината не е много висока - 1831 м, но над 1300 м надморска височина става много красива и алпийските пейзажи започват да изникват. Планината е част от т.н. Динарски алпи, простиращи се на територията на Хърватска и Босна. От града се хваща черен път, който отначало е доста приличен, но след около 4-5 км става лош и оттам нагоре е по-добре с джипка.

Ние решихме оттук нагоре да караме пеша, така че намерихме една чудесна ливадка, сгушена в храсталака, и разпънахме бивака. Колко е хубаво да си в планината. Има някакъв особен чар в спането на палатки, уюта в топлия спален чувал, приготвянето на чай и супи на газовото котлонче, и най-вече това, че си близо до природата. Някаква притегателна сила, която въпреки неудобствата и липсата на условията, с които сме свикнали в градовете, те кара да се връщаш отново и отново само и единствено, за да си там горе!

Денят беше отреден изцяло за планината. След ранно ставане поехме отначало по черния път, а после по пътека право нагоре. Отначало беше еднообразно изкачване в ниската част на планината и единственото по-забележително бяха осеяните с остатъци от ракети и шрапнели пътеки. Бяха много, ама наистина много.

 

Близостта до границата с Босна и спомена за онези размирни времена обяснява нещата. Стигнахме до място, където имаше няколко изоставани танка, които бяха ръждясали и полуразпаднали се под натиска на времето. Тук малко пообъркахме пътя, заради грешно поставена табела, но нещата бързо си дойдоха на мястото. В района има една хижа - Брезовац като водата там се вади с ръчна помпа. Тук беше мястото за обяд, а и точно оттук нагоре започваше хубавата част. Непреодолимият мързел след обилния обяд беше преодолян благодарение на хубавите гледки и скоро отново бяхме по пътеката.

 

Тя започна да се изкачва по-стръмно нагоре и върхът скоро надникна иззад камъните. На върха! След около 5 часа ходене от колата. Гледката беше чудесна. Виждаше се почти до морето. Замислих се, че това ми е предпоследният балкански първенец. Остана само Джеравица в Косово. На върха прекарахме около 20 минути и започна да гърми бая силно. Голямо тичане падна надолу и след час пак бяхме на хижата, на фона на 2:30 ч. по пътя нагоре. Там изчакахме стандартния следобеден дъжд да се извали за около 40 минути и хайде надолу. Към 20:30 ч. бяхме отново при колата. Първоначалната идея за слизане до морето още същия ден отпадна и прекарахме и тази вечер на същото място. Една лисица се навърташе около палатката цяла вечер, явно примамена от миризмата на русенско варено и рибни консерви. Разбирам го животното, защо да не разнообрази малко с български деликатеси!

На сутринта времето е отново чудесно, а свежият планински въздух набързо избистря заспалия ми мозък. Закуска в планината и се отправяме към едно не толкова популярно туристическо местенце, а именно изворите на река Cetina.

 

Не е много далече от Книн в южна посока. Аз знам какво да очаквам, защото съм го виждал на снимка, но моите спътници са направо очаровани. Изворът представлява една бездънна на вид дупка, от която извира тюркоазено синя вода и наоколо щъкат пъстърви със завидни размери. Странно място. Някак се различава от всички извори, които съм виждал досега, но този факт го прави много интересно. Има един параклис близо до извора, чийто образ при подходяща светлина се отразява в извора огледално и се получават условия за много интересна снимка. Става бая жега, ние поемаме на юг към град Мостар в Босна и Херцеговина.

 

Границата се минава за минути и веднага след нея задължително пълня резервоара догоре, защото бензинът е по-евтин там. Мостар има хубава стара част и освен нея няма какво друго толкова да се види. В града все още изпъкват белезите от войната - надупчени сгради и порутени постройки. Същото ми направи впечатление и в Сараево миналата година, но там беше доста по ярко изразено. Не е необходимо много време, за да се разгледа основното в града. Всичко на всичко това е едноименният мост, който е символ на града, и старата част около него. Хубаво е тук и си заслужава дa се види по мое мнение. Просто да се усети атмосферата на града. От тук пътя е към Дубровник. Следобед е и обичайно започва да вали. Този път проливен дъжд, но пък кратък.

Километрите не са много, границата между Босна и Хърватска минахме неусетно се включихме в така хваления крайбрежен път на Далмация. Признавам, действително е красиво, особено за возещите се, които спокойно могат да зяпат в безкрайната морска шир. Отново се влиза в Босна, защото се пресича малка ивица, която е боснанска. Единственият излаз на море на Босна. Тук митничарите нещо са станали със задника нагоре. Малко се заяждат, но като видят претъпкания с планинарски атрибути багажник, ни махат да изчезваме.

В Дубровник сме късния следобед. Настаняваме се в къмпинг Solitudo и така дългоочакваната баня е вече налице. Много хубав къмпинг – 12 евро на човек като колата и две палатки са включени в цената. Условията са много добри и къмпинга е почти пълен, предимно с французи, холандци и германци. Вечерта пийваме Karlovacko pivo на плажа и после се впускаме в разглеждане на нощен Дубровник.

 

Страхотно място (визирам старата част зад крепостните стени). Прилича много на старо италианско градче с тесните алеи и просторите, висящи над уличките. Сякаш има малко от Венеция и съвсем малко от Неапол, но е доста по-чисто. Разходката е много приятна, но минава полунощ и се връщаме да спим, че на другия ден ще е основното разглеждане и ранното ставане е желателно.

Ранното ставане беше налице, но и мотането не беше малко. Паркирахме в центъра, за да разгледаме стария град и по светло. Изводът - и на светло, и на тъмно си е забележително място. Една баба ни омая да си купим от нейните домашни изкушения - ракия с розмарин и глог, сушени портокалови корички, сушени смокини и бадеми по някаква пак специална рецепта. Действително бяха много интересни и на вкус, и на вид. Направихме оборот на женицата и тя щастливо ни махаше за довиждане.

Няма какво да описвам за стария град. То в интернет всичко си пише. направи ми впечатление обаче, че многото котки, които щъкаха наоколо, бяха с някаква специфична физиономия. Бяха някак груби и приличаха на котки хулигани :-) До обяд се мотахме из града и после отидохме на плажа. Колко е хубаво да си на плажа преди сезонът да е дошъл. Няма навалица, крясъци и лудница. Плува се на спокойствие. Пълен релакс.

След около два часа на плажа се отправихме към Котор в Черна гора. Тук искам да поясня нещо. Винетката за Черна гора важи една година от датата на закупуване, а не до края на годината независимо кога е купена, както е у нас. Така на нас не ни се наложи да взимаме нова. Малко преди Котор спряхме да хапнем до морето и да се полюбуваме на красивите фиорди. Беше красиво, но за разлика от Хърватска беше доста мръсно по брега. Преди да се достигне Котор има едно малко градче на име Пераст.

 

Много си заслужава да се види. Много е автентично. Даже имаше коли с регистрации от времето, когато Черна гора е била в пределите на Югославия. Тук заваля неизменният следобеден дъжд. Между другото, има ферибот, който може да се ползва, за да се спести обикалянето по завоите из залива, ако се минава транзит, но си заслужава да се мине по пътя заради великолепните гледки. В Котор е много оживено.

Непрекъснато пристигаха круизни кораби и изсипваха тълпи от туристи, които се отправяха незабавно към стария град. Направи ми впечатление контрастът в растителния свят. На брега палми, а по склоновете на планината - иглолистни дървета. Зад крепостните стени на стария град се потапяш в едни минали времена.

Разстоянията са много малки и за по-малко от час може да се разгледа, но най си заслужава да се изкачи човек до върха на хълма над стария град или поне до параклиса. Стига се по пътека в края на стария град, която се изкачва нагоре. От тук всичко е като на длан - заливът, целият град, преминаващите коли и приближаващите кораби.

Трудно е да си тръгнеш от това място. Гледката те кара да стоиш още и още... Но за жалост нямаме цялото време на света. Вече се смрачава, а трябва да търсим място за палатка, което от опит знам, че по тъмно е много трудно. Още повече в района равните места са рядкост. Малко след Будва по изключително стръмен път се натъкваме по поръчка на идеалното място, което предлага и неповторима гледка към морето, но за жалост духа буквално ураганен вятър и опъването на палатка е немислимо тук. Поглеждам към морето и си представям как разкопчавам ципа на палатката на следващата сутрин и виждам изгрева... но няма как. Слизаме обратно и малко по-надолу вятъра е поносим. Разпъваме палатките в нещо като частна градина, но няма за кога да търсим по-хубаво място. Вече е тъмница, а и на следващата сутрин идеята е за много ранно тръгване, така че тук ще е.

Часовникът звънна в 4:00 ч. местно време или 5:00 ч. по нашенски. Меко казано, на никой не му се ставаше, но нямаше как. Предстоеше още малко каране в Черна гора, спирка на Шкодренското езеро, прекосяване на цяла Албания (а тя не е много бърза за прекосяване), на Македония и обратно в България. Набързо събрахме лагера и се понесохме към албанската граница. Очакванията ми бяха за 2 сламени колиби и едно отрязано дърво вместо бариера, но те се опровергаха. Изглеждаше си съвсем нормално и отново минахме бързо.

Само да отбележа нещо. В Албания от влизането до излизането от страната не съм влязъл в нито една дупка. Много завои, но идеален асфалт. На път за Шкодренското езеро минах през най-отвратителното гето, което някога съм виждал. Беден ми е речникът да го опиша и затова ще пропусна описанието. Иначе езерото се води най-голямо на балканите. Около него има планини и е красиво, но и доста мърляво по брега. Доста типично за държавата. Шкодренската крепост се извисява гордо на отсрещния хълм. За нея имаше нещо, че била най-стара, но не съм 100 % сигурен.

След закуска на брега на езерото се отправяме в посока Тирана. Пътят е доста прав и скоростта от 120-130 км/ч. е нормална за района, въпреки ограниченията от 60-80 км/ч. Бях чел, че полицаите не санкционирали чужденци и малко или много разчитах на това. Имаше бая километри, че да се влача с 60. В Тирана минавам за 2-ри път и знам какво да очаквам. Все едно караш в Техеран или Кайро. За моите спътници това е първо посещение в Албания и са малко втрещени от хаоса по кръговите движения и каруците, които от крайна дясна лента правят ляв завой на трилентов път. За малко се разминах с една такава. Не знам как, но дори и на такова място успявам да намеря някакъв чар.

Вадим чист късмет, че прекосяваме града само за около 1 час, въпреки задръстванията и лудницата. От Тирана до Елбасан е тесен път с безброй завой, но и много панорамен. Тук се появява първата кола с българска регистрация - голф от София. Покрай пътя продават на много места череши за 2 евро на килограм. Елбасан е град с много мръсен въздух, заради металургичните комбинати в района, но е доста по-спретнат от Тирана. Малко след града е първата ми среща с албанската полиция. Изпреварвам камион на непрекъсната линия, неусетно се подава палка и виждам строгия поглед на закона. Почва се едно жестикулиране едни обяснения той на френско-албански, пък аз на английски. После поглежда регистрационния номер, задава дългоочаквания въпрос : "Булгарин?". Аз кимам положително и той маха с ръка да продължавам, че този път ми прощава. Това и чаках. Благодарен съм му!

Следва границата с Македония и после така познатия път през Кичево, Гостивар, Тетово, Скопие, Куманово и хайде в България. Спирам само за малко в Македония, че на задната седалка вече не си усещат краката. И така благополучно към 9:00 ч бяхме в София. Километрите за последния ден не бяха много - към 780, но се пътува доста бавно. И все пак си заслужава да минеш по непознат път било то и бавен. Страхотно и разнообразно пътуване се получи. Като километри общо беше 2397 км. 

*     *     *

Пътеписа на Asterix и снимките в реален размер можете да видите след регистрация в от Offroad-Bulgaria .

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови