Ветеран от ВСУ: В България приемате хубавото за даденост, дойдат ли руснаците хлябът ще е с купони

След войната трябва да прокопаем ров с крокодили на границата с Русия, казва Олександър Славский в интервю за OFFNews

Горица Радева, наш кореспондент в Одеса 02 октомври 2024 в 19:33 21558 0

Олександър Славски
Олександър Славски.

Олександър Славский е общински съветник в Одеса, предприемач и ветеран. С него разговаря кореспондентът на OFFNews в Украйна Горица Радева.

- Разкажете за себе си преди войната. Кога се присъединихте към Въоръжените сили на Украйна?

- Мобилизирах се на 25 февруари 2022 година и се уволних през март 2023 г. До пълномащабната война работех като директор на Фонда за държавна собственост на Украйна в Одеска и Николаевска области. Отговарях за приватизацията и отдаването под наем на държавната собственост. След като се уволних от армията се върнах в този фонд, поработих, завърших си нещата и напуснах. Отидох в Лвов, където година работих в Центъра за рехабилитация и протезиране на военни „Супер Хюманс“. Върнах се в Одеса в началото на лятото, защото бях избран да общински съветник и открих такова пространство, още мислим как ще се казва, но кафенето вече се казва „Племя“ и тук работят само ветерани и военни. Също ще работи съпруга на военен. Тя има опит в работата в кафене, а ние разбрахме, че това е специфичен опит. Не всички са такива ценители на кафето като мен. Например тук работят две момчета от 28-ма бригада, които преди да дойдат да се учат да правят кафе, навярно не са знаели, че кафето е различно на вкус. Мислеха, че кафето трябва да е горчиво и силно.

- Разкажете за бойния си път.

- Аз се мобилизирах в 122 бригада на Териториалната отбрана (ТРО). Те доста бързо разбраха какви са моите умения, защото им намерих няколко големи места за разсредоточение, пунктове за постоянна дислокация. И ме взеха в Регионалното управление на ТРО юг. Практически ходих по батальоните, отговарях за обезпечаването, търсех места за дислокация, правих така, че на войниците да им е максимално комфортно. Това беше в районите на Снегировка и Березниговато. После, когато освободиха Херсон, отидох там, защото там отидоха и голямо количество военни от ТРО.

- Какви са Вашите спомени от освобождението на Херсон?

- Най-яркият ми спомен е за постоянни взривове. Непрекъснато бомбардираха града. Не знам как е сега, не съм бил там отдавна. Ние имахме място за дислокация в подземен бункер. Спускаш се там, вършиш си работата, излизаш след някакво време и виждаш нови стълбове черен дим. Стълбовете черен дим са ми най-яркия спомен за Херсон.

- Разкажете за работата си в „Супер Хюманс“ с ранените ветерани.

- Аз отговарях за обучителните програми в Супер Хюманс. Там имаше център за протезиране и рехабилитация. В тази година откриха отделение Хирургия, където се правеха операции на лицето, на тъканите. Аз отговарях не за медицинската част, а за това какво ще прави ветеранът след лечението. Това е социална рехабилитация. Също отговарях и за обученията на медицинския екип. Ние организирахме по 5-7 събития на месец, понякога доста продължителни, на тях лекари с различни специалности се обучаваха на нови методи. Също така правихме събития, обучения и курсове за пациентите. Например, курсове по предприемачество. И вече няколко от ветераните откриха свои бизнеси в Лвов.

- Какви са най-големите страхове на ветераните при завръщането им в цивилния живот?

- Че няма да успеят да бъдат самостоятелни. Че няма да могат сами да се обезпечават. Вие сега можете всичко, да ходите, да правите, да работите. А там хората са с ранявания, обикновено доста сериозни. И те не знаят ще могат ли да бъдат такива, каквито са били до войната. Ще успеят ли да работят. А в такъв случай на кого ще са необходими. Ще са полезни ли и т.н. На мен ми изглежда, че това са най-големите страхове на ветераните.

- Според Вас обществото как възприема ветераните и какво трябва да се промени в отношението към тях?

- Повечето ветерани не искат да демонстрират, че са ветерани, именно заради този страх от иронични забележки, намеци. Не се случва много често, но момчета, които работят, разказват такива истории, че ги обвиняват: „Какъв си ти, ветеран? Защо се перчиш с това? Мислиш, че си по-добър от нас?“. Ние имаме приятелка, Альона, тя е ветеран, много красиво момиче, публикува красиви снимки и професионални фотосесии. И тя пише, че мъжете се дразнят, когато разберат, че тя над година е била в армията, а те не са се осмелили да отидат. Те се боят от нея, и я обвиняват, и си измислят такива неща, че тя е отишла в армията за пари, или за нещо друго. Това за мене е някаква супер учудваща история. На мене ми се иска обществото да е по-открито, да е повече информирано. Иска ми се хората да разбират, че пред тях може да стои ветеран, особено, ако е човек с ампутация или очевидни ранявания, физически дефекти. Може би трябва по-внимателно, или по-уважително да се отнасят към този човек. Може би не трябва да питат ветерана „Колко човека си убил“. Това е много странен въпрос. А постоянно го задават. Аз не мога да разбера защо на хората им е толкова любопитен този въпрос. Нужно е уважение. Не трябва да се мисли, че всички ветерани са прекрасни. Трябва да се разбира, че човекът е отдал една година, две години от живота си, здравето си, в някои случаи и живота си… И трябва да се разбира това. От една страна не трябва да се правят идоли от ветераните, от друга страна, трябва да се уважават и изборът на човека, и действията му. Аз мисля, че трябва да преживеем това и много да говорим по тези теми. Досега ние имахме ветерани от Афганистан, но това не е било наша война, а война на Съветския съюз. Не беше разбираемо къде е Афганистан, защо отиваме там и т.н. И не ни се искаше да проявяваме към тях такова уважение. Имаше ветерани от АТО (антитерористичната операция, войната на Донбас 2014-2016). Това е вече по-близо до нас, но все пак, някъде в Донецк, някакви други хора. А сега това се отнася до всеки. Виждаш ветерани на улиците, виждаш удари всеки ден. И си струва това да го изговорим като общество, как искаме да проявим уважението си към ветераните. На мен често са ми разказвали пациенти от Супер Хюманс, че вървят по улицата, минава някакъв дядо, тика им в ръцете 200 гривни. Навярно човекът прави това от най-добри чувства, иска така да прояви своята причастност към войната. Но това също обезценява избора на човека и неговият подвиг. Затова трябва и да говорим и да мислим. Трябва да създадем свой модел как искаме да изразяваме уважението си към ветераните. Може както в САЩ, където си слагат ръката до сърцето и казват „Благодаря за службата“, може по друг начин.

- Защо сега хората не са така мотивирани да защитават страната, както в началото на войната?

- Даже не знам. Всички мои приятели, които се уволниха от армията сега казват: „Всички са отишли в Курска област, а ние не сме. Може би трябва пак да се мобилизираме, но към тези, които отидоха към Курск.“ Много мои приятели се мобилизираха през тази година, това лято. Има и умора, други проблеми. От друга страна, нашите „руски приятели“ разпространяват всички тези истории в Тик Ток и Инстаграм, разказват: „Украйна ви ограничава електроенергията, а реално я продава някъде в Европа“, „В Украйна има бусове с ТЦК, които събират хора“, а това са реално единични случаи. Пропагандата обаче така ги разпространява, все едно е невъзможно да ходиш по улиците. Аз например ходя спокойно по улиците, това лято съм бил няколко пъти в Киев, няколко пъти в Лвов. Постоянно пътувам из Одеска област. Да, има проверки по блок постовете, но събиране на хора нито веднъж не съм видял. Не знам дали вие сте виждали.

- Не. Аз съм ходила и в Киев, и на Донбас всеки месец. Не съм виждала.

- Клипчета на единични случаи разпространяват, при това извадени от контекста. Това също работи. В първите месеци много хора отиваха в армията, може би милион. Разбира се, има някакви грешки и в работата на ТЦК (териториални центрове за комплектация, военкомати), и в работата на властите, корупция… Но те са реално незначителни, според мен. И аз лично не разбирам защо хората се боят да отидат в армията. Имам камара приятели, които воюват. Не са ги пратили веднага в месни щурмове. Някои си стоят в Киев и се занимават с IT, други управляват дронове на 10 километра от линията на фронта. Армията е голяма история и там трябват много хора. И далеч не всички са пехотинци. Един работи в артилерията, или на Хаймарс, стои на 10 километра и стреля по координати, даже не вижда къде. Разбира се, някакви грешки има и от страна на Украйна. Част от демотивацията е резултат и от нашите грешки. Но по-голямата част е резултат от работата на руските информационно-психологични операции (ИПСО), злонамерени хора вътре в самата Украйна.

- А какво бихте казали на българите, които все по-малко обръщат внимание на новините за войната?

- Аз съм бил в България няколко пъти. Много ми хареса. Бях по крайбрежието, Варна, Несебър, остров Св. Анастасия, Бургас, в София. Крайбрежието е прекрасно. Тогава разговарях с таксиджия, който през цялото време ми обясняваше, че ЕС нищо не е направил за България. А навсякъде се виждаха табели „Училище обновено по европрограма“, „Мост построен по европроект“. Казвам: „Приятелю, на този път има табела, голяма, че това е направено с финансиране от ЕС“. Навярно българите са свикнали, че така трябва да бъде и не обръщат внимание. Приемат хубавите неща за даденост. А реално, ако Русия ни победи ще отиде на запад, а те това искат, искат да възстановят Съветския съюз, където е била и България. Ако дойдат в България, няма да има нито пътища, нито нищо. Ще се купува хляб с купони, ще забранят митингите, в магазините ще продават само съветски ябълки и турски сладки. А на мен ми изглежда, че това е доста лош вариант. Аз съм бил в Русия няколко пъти преди 2014-а година. Тя очевидно е по-зле отколкото България например. Ако даже в Москва отидеш на километър от центъра, виждаш много лоши условия за живот. Пренаселено... Конфликти между етническите групи. Очевидно превишаване на правомощията от страна на полицията. В България всичко това го няма. И трябва да се пази и да се напомня, че това е достижение на европейската цивилизация, на демокрацията. Ако победят нас, то следват Полша, Румъния, България, страните Естония, Латвия, Литва. А ако има нападение над някоя от тези страни, България ще трябва да е част от конфликта, да заеме страна, да воюва. Докато ние воюваме, в това число и за вас, си струва да ни подкрепяте в тази борба. Извинете, че малко патетично, но…

- Какво за Вас е победата?

- Възстановяване на границите от 1991-а година. Моите родители са в Бердянск, днес окупиран град, много мои роднини също са там. Възстановяване на границите от 91-ва година и възможност да пътувам из Украйна, да ям тиквички в Бердянск, в Херсон и Николаев в спокойни условия да хапна диня, в Донецк да отида, в Крим на прекрасното крайбрежие. Това е победа. А Русия в това време да прави каквото иска. Да направим ров с крокодили, за да не се върнат при нас. Да си живеят в своята страна както искат, с беларусите, с чеченците, с когото искат.

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    X

    Заедно с Азов на фронта в Донбас. Нашият кореспондент Горица Радева разказва войната от първо лице