Светът, който познавахме, беше изчезнал - разказът на един руски свещеник, който е против войната

Свещеникът от църквата в село Карабаново, в руската Костромска област, отец Йоан Бурдин, е глобен с 35 000 рубли за проповед. На 6 март, след литургия, срещу него е съставен протокол по част 1 от член 20.3.3 от Административния кодекс - за проповед, осъждаща братоубийството, и за публикуване на линк към петиция срещу военните действия на уебсайта на енорията.

Отец Йоан Бурдин, свещеник от Кострома, стана известен в Русия, а и по света преди няколко дни. На 6 март, в малката църква в село Карабаново, преди литургията, той говори пред миряните за недопустимостта на т. нар. "специална операция" в Украйна. На службата присъствали само десетина енориаши и един от тях изобличил свещеника пред властите. След това отецът е извикан в полицията, разпитван е половин ден и са изразходвани тонове хартия за записи с думи като "на публично място в църквата "Възкресение Христово" по време на богослужение е извършил действия, насочени към дискредитиране на Въоръжените сили на Руската федерация". Сега срещу православният духовник предстои съдебен процес. Новината се разчува - непознато селце, 50-годишен селски свещеник и такива страсти, разказва "Новая газета".

Храмът наистина не се е изгубил в дълбините на така обичания "руски свят". Въпреки че местните хора почти не ходят там, сега хора от цяла Русия идват да се молят в малката църква в Кострома. Това се дължи най-вече на факта, че тя е възстановена и прославена от бившия й игумен, отец Георги Еделщайн, активист за правата на човека, член на Московската хелзинкска група. За Еделщайн са заснети филми, написани са статии и са проведени множество интервюта с него. Синът на Еделщайн - Юли, заемаше поста министър на здравеопазването на Израел до юни миналата година.

Полицаите, които са разпитвали отец Бурдин, настоящ настоятел на църквата "Възкресение Христово", също кръщават децата си там. Няма такси за тайнствата, можете да си вземете свещи безплатно или да дарите сами, колкото желаете и можете. Самият отец също е неочаквано откровен човек, особено в контекста на лудостта, която се случва в момента в Русия. Той е филолог и бивш журналист. Но в действителност не иде реч за бившите му занимания, така несвойствени за сегашната му професия. Поразителни са по-простите и естествени неща. Отец Йоан Бурдин се отнася с любов и разбиране към постъпката на човека, който го е издал на полицията. Призивът на свещеника да не позволяваме на омразата и гнева да се настанят в сърцата ни заслужава особено внимание днес, когато всеки изгражда своя рай или ад в сринатия предишен свят.

Журналистът от "Новая газета" Сергей Мостовщиков се срещна с отец Йоан, за да разкаже за пътя, който духовникът е извървял, за да стигне до тази проповед, разразила толкова страсти в руското общество. Ето разказът на духовника:

"Как влязох в църквата, всъщност е интересна история. Отидох там в ранна възраст, беше съветско време. Роден съм през 1972 г. в Одеса, по онова време майка и татко са били студенти, на двайсет години. Просяци без пари. Как е възможно да се отгледа дете? С бабите. Отначало живеех при едната, а на тригодишна възраст се преместих при другата, в град Болград в Одеска област, на границата с Румъния. Градчето е малко, баба ми беше медицинска сестра, там всички я познаваха, ходех с нея при пациентите й. Вероятно бях на около шест години, когато разбрах, че съм християнин".

Разбира се, има какво да се каже и за прекрасните хора, които са повлияли на моето разбиране за света. На първо място това беше Мария Ивановна Скадовска, която смятам за една от моите учителки. В Одеска област дори има град Скадовск, наречен така на името на нейния дядо, който е бил благодетел там. Майка ми се срещна с Мария Ивановна и всъщност тази среща и до днес до голяма степен определя целия ми живот в критични ситуации. Когато трябва да знаеш как да постъпиш и какво да кажеш, пред мен винаги стои един модел: Мария Ивановна.

Тя остава без родители, когато е на осем години. Баща ѝ е свещеник, става такъв след революцията, целенасочено, когато идва съветският режим и църквата е преследвана. Арестуван е заедно със съпругата си. Застрелват го, а съпругата му изчезва. Мария Ивановна и брат ѝ останали без дом, живеели на улицата, през зимата отивали в Черезвичайния комитет, за да се стоплят, а чекистите се забавлявали, като насочвали към тях автоматите си, преструвайки се, че ще бъдат застреляни. Мария Ивановна е живяла в крайна нищета, никога не е имала никакви права, преживяла е глад, Гражданската война и Втората световна. Станала инвалид - за нещастие скочила от трамвай, счупила си бедрото, имала гърбица. Няма семейство, няма деца. Брат ѝ не беше лош човек, но после се пропи до смърт. И тя прекарва целия си живот зад църковния щанд, в църковния магазин. Получила всички възможни нещастия заедно в пакет. Тя е като библейският образ, Йов. Всичко лошо, което може да се случи на един човек, й се е случило. Но в същото време Мария Ивановна беше човек с огромен размах, човек с непоколебима воля. От нея се излъчваше светлина, светлината на любовта, която никога не може да се предаде с думи, но която винаги виждаш.

Вторият важен човек за мен беше един свещеник, отец Василий, сега не мога да си спомня фамилията му. Веднъж го посетихме с майка ми. Имал е тежък живот по време на съветския режим. От катедралата в Одеса е изпратен в някакво отдалечено село, не е правил нищо особено, просто не е бил нужен като проповедник. Но когато го посетихме, той ме благослови. И тогава вървях по улицата като малък и казах: "Мамо, иде ми да полетя". Имах усещането за някаква необикновена лекота. Изглежда като малък епизод, но от тези, които ви правят това, което сте.

Друг човек, с когото родителите ми се запознават в Болград, е отец Василий Агура. Навремето той е бил председател на дружество на българските емигранти, каквото в Русия няма. Той се занимавал със сиропиталища, милостилници, приюти, училища и гимназии, които обединявали всички българи в Бесарабия. Когато през 40-те години в Бесарабия идват съветските войски, повечето от хората са отведени без съд и присъда и изпратени в Сибир. Отец Василий преминал 15 години през лагерите във Воркута, там си счупил гръбнака, след което ходил тежко изкривен. Но благодарение на него град Болград запазил своя храм, който бил много красив и единствен на двеста километра наоколо. По времето на Хрушчов църквата е трябвало да бъде разрушена. Но отец Василий отишъл в Москва. С помощта на приятели отишъл лично при Хрушчов. Той го навикал, но накрая се разбрали и храмът оцелял. Там се озовах на шестгодишна възраст и започнах живота си като християнин.

Предполагам, че животът ми тогава беше нещо като живот до Христос, а не с Него. Майка ми понякога ми даваше да чета Евангелието. Често отивахме на езерото. Баща ми ловеше риба, а майка ми се молеше на брега. Можех да се изправя до нея и да прочета и аз нещо. Можех да отида и в църквата, а след това да изляза и да се разходя. Но има един случай, за който непременно трябва да ви разкажа. Бях на шест години, в предучилищната група. Един ден учителят ме извика и ме попита: "Вярваш ли в Бог?" Уплаших се. Казах: "Не." Отрекох се. И въпреки че бях малък, дълго време го преживявах. Много се срамувах, измъчвах си, това чувство ме съпътстваше през целия ми живот, макар че за щастие успях да се реабилитирам.

След още две години учителката отново и ме попита: "Ти вярваш ли в Бог? И аз казах: "Да."

От този момент нататък върху мен започна да се упражнява натиск. Не са ме тормозили, но ме изправиха пред черната дъска в клас и казваха: "Вижте, деца, той вярва в Бог, нека му се подиграем. Или, например, по време на лабораторните експерименти, когато слагахме манганов диоксид в чаша с вода, учителката казваше: "Виждате ли, превърнах водата във вино, но той вярва, че само Бог може да направи това". Няколко пъти са ме викали да ме питат кой ме е научил на всичко това и защо съм принуден да ходя на църква. Така че, общо взето, имам опит с разпитите още от детството си.

Започнах да мисля за семинарията през 1991 г. По онова време живеех в Кострома, постъпих в Иваново, във филологическия факултет на университета. Но по онова време все още се колебаех - струваше ми се, че това е твърде драстична промяна. Не бях готов за такъв обрат. Така че живеех нормалния си живот до 2015 г., когато бях ръкоположен. Отне ми 24 години. Мисля, че не е лошо да преминеш през житейския път и да натрупаш житейски опит, преди да станеш свещеник. Наистина не ми харесва, когато за свещеници се ръкополагат малки момчета.

На човек му се струва, че животът е низ от поредица от странни, несвързани събития. Но ако погледнете назад, ще видите, че Бог ви води нанякъде, просто вие не го разбирате. Завърших университета и се ожених през 1994 г. Започнах работа като учител в селско училище. Със съпругата ми нямахме достатъчно пари, затова си намерих работа като пазач на строителен обект в Кострома. После се върнах в града. Видях редакцията на регионалния вестник "Северна правда". Реших да вляза за всеки случай. Главният редактор ме пита: "Бурдин?" "Да", казвам - "Бурдин". Започнах работа само на половин работен ден срещу 180 рубли". А заплатата ми на учител на пълен работен ден беше само 120. Така че това си беше фантастично. След пустите макарони с масло.

Дълго време работих като журналист, бях редактор, дори аз самият станах издател, печатах списание "Костромски счетоводител". И всичко това сякаш се случи случайно. Но в един момент все по-често се замислях, това ли искам, към това ли се стремя? Построих къща, после получих пневмония и попаднах в болница. В продължение на четиринадесет дни лежах там и разговарях с Бога. Казах си: "Господи, направих нещо за себе си. Може би сега ще мога да направя нещо и за теб. Тогава отидох първо при един епископ. Беше горещо, бях с тениска, беше ми неудобно да срещна Господа по този начин. Отидох в един магазин за дрехи втора употреба и си купих жълта риза. Така отидох, но отецът само ме погледна и не прояви особен интерес към мен. Мина време. После се срещнах с  друг митрополит и му казах, че искам да стана свещеник. Пита ме само дали си падам по бирата. Отговорих му с "не" и нещата започнаха да се случват.

След ръкополагането ми през 2015 г. служих в катедралата в Кострома. Отначало явно не знаеха къде е най-добре да ме сложат и накрая се озовах в църквата "Възкресение Христово" в село Карабаново. Препоръча ми я нейният настоятел отец Георги Еделщайн. Познавах го от четиринайсетгодишен, ходех на училище със сина му. Родителите ми, разбира се, също познаваха отец Георги. Между другото, именно той навремето ожени съпругата ми и мен и кръсти дъщеря ми. Той несъмнено е уникална личност. Вече е пенсионер, на 90 години. Сега вече 7 години аз служа в храма, на който той посвети много години от живота си.

Трябва да ви кажа, че първата ми проповед срещу братоубийството произнесох още преди седем години, когато в Донбас пак имаше изостряне на обстановката. Излязох и по същество казах същото, което казвам и сега: "Братя и сестри, това е братоубийствено клане. Християнинът няма право да вдига ръка срещу човек, още по-малко срещу брат в Христо." След тогавашната проповед един човек се приближи до мен. Беше малко смутен, и ми каза: "Отче, дай ми благословията си. Трябва да отида в Донбас". И знаете ли, не можах да не го благословя. Благослових го и казах: "Бог да те благослови". Чувствах, че е различно. Едно е да си против войната, друго - да носиш отговорност за човек, който може да бъде убит и който, може би, действа не по своя воля.

Това е трагедията на ситуациите, които ви разкъсват отвътре. Не избирате между добро и зло, а между по-голямо и по-малко зло.

Фактът, че след неотдавнашната ми проповед в Карабаново хората се опитват да ме представят като някакъв екстремист, ми се струва съвсем нормален. Най-екстремистката книга в света, общо взето е Библията. А още по-екстремистка книга е Евангелието. Когато говорите искрено за Христос, рано или късно започвате да казвате неща, които не се харесват на онези, които управляват този свят. В това няма нищо трудно. Затова, когато се събудих сутринта на 24 февруари и прочетох новината, затворих месинджъра Telegram и го изтрих от телефона си. В продължение на двадесет и четири часа се опитвах да не казвам нищо, да не мисля, да не чета и да не пиша. Трябваше ми време, за да се събера. На 50 години не е лесно да преживееш подобно нещо, това е огромно изпитание за нервите. Светът, който познавахме, беше изчезнал. Беше започнал нов. Как се живее в него? Как се разговаря с хората? Как ще дойдат в храма? Каква трябва да е литургията? Не знаех.

Имах време да помисля преди проповедта на 6 март, която стана причината за цялата тази суматоха. Бях болен от коронавирус, а малко преди това погребах майка си. В крайна сметка стигнах до следните заключения. Ако оставим настрана дребните детайли, които сега се разглеждат като дискредитиращи руската армия, посланието е просто: човек няма право да пролива чужда кръв. Християнинът не трябва да убива християнин. Отговорността за кръвта, която се пролива сега, пада върху всички нас.

За мен беше важно да изразя тези си мисли не защото искам да проповядвам нещо. Избрах времето преди службата, защото вярвам, чувствам и знам, че по време на литургията заставам пред Бога. Да се преструваме, че нищо не се е случило в света, е лъжа пред Бога. И всяка лъжа е очевидна за Него. Затова казах това, което казах. Явих се пред Бога, който винаги пита човека кой е той? По същия начин, по който мъжът, който ме докладва в полицията, направи това, което смята за правилно. Не го упреквам, не можеш да откажеш на човека свободата, която Бог му е дал. Да, свободата може да бъде трагедия, но е възможна само когато я имаш.

Божият съд не е трибуналът в Хага. Това е просто пълната картина на живота на всеки човек.

Всъщност ние винаги носим тази присъда в себе си, така че няма как да се оправдаем. Но можете поне да се опитате да осъзнаете себе си, преди да е станало ясно кои сте в действителност. Малко са откровените негодяи, казва Достоевски. Обикновените хора допускат омраза в сърцата си. И тази омраза е най-лошото нещо, което може да ни се случи сега.

Следете новините ни в GoogleNews