Писмо на жена, оцеляла след потъването на „Титаник“, предава от първо лице подробности около трагедията.

Писмото е написано от французойката Роуз Амели Икар на 8 август 1955 година – повече от 43 години след потъването на кораба. То описва сцени на ужас и на героизъм, докато пътниците се опитват да се спасят от потъващия „Титаник“.

Икар е написала писмото до дъщерята на една от пътничките на кораба, която също успяла да се спаси.

Предполага се, че Икар е била прислужница на богатата американка Марта Стоун, също пасажер на кораба.

Двете успели да се качат в лодка и били спасени от кораба „Карпатия“, преди да бъдат върнати в Ню Йорк.

Писмото се появи в интернет, след като човекът, закупил го на търг, помоли за помощ при превода му от френски.

Около 23 часа госпожа Стоун и аз си легнахме. След около 45 минути, докато корабът пътуваше с пълна скорост, голям удар ни изхвърли от леглата. Искахме да разберем какво се случва, когато преминаващ наблизо офицер ни каза: „Няма нищо, връщайте се в каютата си“. Аз отговорих: „Чуйте този звук, все едно вода влиза в кораба“. 

След като се върнахме в каютата, видях, че съседката ни си е легнала отново. Дъщеря й се появи паникьосана и започна да крещи: „Мамо, бързо, бързо, ставай, много е сериозно“.

Помогнах на госпожа Стоун да се облече. Тя си сложи спасителната жилетка и ме извика с нея. Аз треперех. Все още бях само по халат, затова си взех палто и спасителната жилетка и я последвах...“.

Офицерите и моряците започнаха да хващат жените и децата и да ги качват на лодките... Като по чудо госпожа Стоун и аз се оказахме в една и съща лодка, където имаше общо около 30 души. Офицерът ни каза: „Гребете силно, имате само 25 минути, за да спасите живота си“. Взех греблата и започнах да греба толкова енергично, че ръцете ми кървяха, а китките ми бяха парализирани, защото трябваше бързо да избягаме от огромната бездна, която „Титаник“ щеше да отвори, докато потъва.

Тогава забелязах, че млад мъж се е скрил в дъното на лодката. Нямах силата да разкрия присъствието му. Така и не разбрах кой беше мъжът, който беше спасил живота си по този начин.

Докато се движехме по почти спокойния океан, съвсем леко осветено от фенера, който офицерът държеше, не можех да сваля очите си от блесналите светлини на „Титаник“.

Изведнъж настъпи пълен и непрогледен мрак, започнаха ужасни списъци, докато корабът скърцаше и това беше всичко. Дори и сега – 43 години по-късно, понякога все още сънувам това“.

Други спомени, които я преследват, се въртят около моряци и офицери, които помагат на жени и деца да се качат в спасителните лодки, много от които не искат да тръгнат без мъжете.

„До мен имаше двама възрастни – господин и госпожа Страус, собственици на верига универсални магазини Macys в Ню Йорк. Тя отказа да се качи на лодката, след като пусна прислужницата си да се качи. Тя прегърна съпруга си и му каза: „Ние сме женени от 50 години, никога не сме се разделяли, искам да умра с теб“.

Тя си спомня и „възвишени жестове“, като например „след като помогна за спасяването на жени и деца, милиардерът Бенджамин Гугенхайм си сложи официални дрехи и роза на ревера, за да умре“.

В един момент екипажът започна да пее, за да повдигне духа на пътниците, спомня си още Икар.

Роуз Амели Икар е една от 745-има души, оцелели след потъването на „Титаник“ от общо 2229 души пътници и екипаж на борда. Тя решила да напише писмото, след като семейството й я окуражило да запише спомените си от трагедията. Икар починала през юли 1964 г.