Загуба на ритъм

Антоний Гълъбов 22 ноември 2015 в 09:01 6162 5

Дни след атентатите в Париж всичко, свързано с тях, започна рязко да губи вниманието на публиката. Медиите създадоха специфичен ехо-ефект, в който драматичните обобщения и апокалиптичните прогнози успяха почти напълно да заличат значението на случилото се. Преекспонирането на определена тема най-често води до заличаване на нейното значение. Но това не е случайно съвпадение, а все по-често умишлено търсен ефект, за да бъде лансирана някаква обща обяснителна схема. Това е част от инструментариума на психологическата война, който все по-често бива използван като средство за формиране на обществено мнение.

Общото ускоряване на ритъма на промените в съвременния свят все повече затруднява постигането на някакво равнище на съгласие относно смисъла на случващото се. Темата за терора се смеси с проблема за миграционната криза, а новите атентати в Мали и Камерун почти не успяха да привлекат вниманието на публиката на фона на общото повишаване на фоновия шум. Противоречивите политически сигнали и различните международни срещи и конференции за обсъждането на последиците от атаките в Париж задълбочиха усещането за заплаха и общата дезориентация.

Резонансът, съвпадението на честотата на трептенията, съвпадението на ритъма, е изключително разрушителен, но смесването и загубата на ритъм, може да има същото въздействие. Българското масово съзнание е подложено едновременно на разнопосочни въздействия, опитващи се да наложат свой ритъм, свой разказ и своя интерпретация на случващото се. Резултатът е обща дезориентация, в която изглежда все по-лесно да бъдат насаждани всякакви схеми и идеологически клишета. В тази среда, сред този фонов шум все по-често се търсят мащабни и прости обобщения, които да предложат общо, еднозначно и категорично решение на всички проблеми. Това е време за популизъм от всякакъв вид. А хората всъщност искат този информационен брум най-после да свърши.

Информационното завихряне заличи почти напълно контурите на българския дневен ред. Местните избори и референдумът вече изглеждат окончателно забравени, само един месец по-късно. Конституирането на местната власт не привлече почти никакво обществено внимание извън местната политическа конюнктура. Същото се отнася и за националния дневен ред, където приемането на данъчните закони и на бюджета за 2016 година на първо четене не предизвика почти никакъв отзвук. Лекото раздвижване около темата за цената на винетките не прави изключение от общия случай, защото всъщност тя засяга пряко само онези около 25 % движещи се хора сред доминиращо дълбоко и тежко уседналото българско население. Изглежда, че няма тема, която да формира относително устойчиво обществено мнение, което да надхвърли тесните рамки на стереотипите на популизма.

Все по-заплашителната неразбираемост на случващото се в България и в света около нас изтощава смисъла на всеки опит за дебат. Всичко това води до поредното свиване на всекидневния свят на хората до най-непосредствените им рутинни действия. В такива периоди самата представа за някакви общи теми и цели започва да губи смисъла си. Агресивното политиканстване и популисткото празнословие успяват почти напълно да обезвъздушат публичното пространство.

Това е една от най-големите заплахи за гражданското общество – това е втора вълна на поразяване, подобна на радиационното замърсяване, предизвикано от ядрен взрив. Дори и поразяващият ефект на непосредствените терористични атаки да е ограничен, тази вторична заплаха бива усилена многократно в условията на страна като нашата, в която не можем да постигнем съгласие относно собственото си минало и почти напълно сме изгубили възможност за изграждане на споделена представа за бъдеще, докато се лутаме сред неразбираемото ни настояще.

Загубата на ритъм и съгласуваност в представите на мнозинството от хора относно смисъла на случващото се може да бъде преодоляна. Това състояние е относително нетрайно, но създава множество съпътстващи рискове. Преди всичко, върху амалгамата от страхове и незнание все по-често започват да се проектират всякакви призиви и инициативи за радикални решения, които са неизпълними, но сами по себе си допринасят за задълбочаването на общата дезориентация. През изминалите дни набират скорост всякакви инициативи и петиции, всевъзможни местни и международно неизвестни експерти призовават „компетентните органи” да направят едно или друго, и то незабавно.

Необходимо е завръщане към собствения ни дневен ред – от всекидневния ни живот до държавната политика. Решаването на световните проблеми е невъзможно, тъй като те се формират чрез непрекъснатата и все по-остра конкуренция за налагане на различни решения. Очакването, че някой отвън ще реши собствените ни трудности, никога не е било реалистично. Няма перспектива, при която постигането на международно съгласие автоматично, без наше участие, ще ограничи рисковете пред страната ни или ще ни помогне да постигаме по-ефективно целите си. Силната позиция, която единствено може да гарантира сигурността ни в тези условия е да направим поредно усилие за разпознаване на приоритетите в собствения ни дневен ред. Подреждането на света става отвътре навън, а не обратно.

Преди всичко, необходимо е да оценим състоянието на онова, с което разполагаме. Какво е състоянието на средата, в която живеем? От кого и в каква степен зависи нейното подобряване? Доколко предвидима е тази среда? Можем ли сами да подобрим нещо в нея, така че да постигаме успешно собствените си цели? Отговорите на тези и на много други въпроси нямат отношение към световните дела или към вездесъщото „международно положение”. Но от тези отговори зависи непосредствената сигурност на всекидневния ни живот.

Действаме много по-разумно и съзнателно във всекидневния, отколкото в публичния си живот. Може би защото от много време, от различни страни се опитват да ни обясняват, че публичните ни дела не се решават от гражданите, а от някакви „компетентни органи”. Може би защото отдавна сме приели, че публичните ни дела всъщност са въпрос на частен интерес на онези, които ни управляват.

Управлението на общината или страната като цяло до голяма степен предполага необходимостта от подобен цялостен преглед. Тук не става въпрос само за традиционните рискове, свързани с наводнения, свлачища и затруднения от всякакъв вид в зимни условия, въпреки че принципът би трябвало да е сходен.

Как функционират институциите? Как се изразходват публичните средства и какъв е ефектът от тях? В каква степен биват постигани декларираните цели? Кой и как формулира тези цели? Ако все пак плащаме данъците си, не ни ли интересува как тези пари се изразходват? Или до такава степен сме потънали в информационния шум и сме изгубили собствения ритъм на живота си, че сме готови да приемем „на доверие” всичко онова, с което ни заливат медиите, на които всъщност не вярваме?
Нужно ни е отрезвяване. Промените около нас са много по-трайни отколкото изглеждат. Миграционната криза няма да отшуми в следващите месеци. Радикалните групи ще продължат да се готвят за поредни атаки. Битката за надмощие в стратегически план между различните държави ще продължи. Нито един от центровете на пропаганда няма да преустанови дейността си. Корпоративните интереси ще продължат да търсят възможност за достъп до парите ни, за да гарантират политическото си влияние. Ако не им бъде напомняно непрекъснато, политиците ще продължат да се държат така като че ли не българските граждани са им поверили управлението на общите ни дела.

Заради всичко това, време е да се опитаме да подредим собствения си дом, започвайки от самите себе си.

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    X

    За политиката